Не мога да се обслужвам от моята избрана нация, както от рафта в супермаркета. Станфорд – да, но в никакъв случай фундаменталистите от Южна Каролина. Най-малкото искам да видя дали фундаменталистите имат нещо, което би могло да ме заинтригува, преди да реша, че ги превъзхождам.

Във великолепното си есе професор Гумбрехт, един от водещите съвременни специалисти в областта на романистиката, проследява с въодушевление своя път от Германия до Калифорния, но не крие, че неудържимото желание да станеш американец и готовността да захвърлиш германския си паспорт не са достатъчни, за да се спасиш от сенките на германската история.

Преди десет години приблизително, в една първоначално много красива съботна вечер в Сан Франсиско, осъзнах изведнъж необратимо, като ударен от гръм, че моето почти безусловно желание да бъда американец няма да се сбъдне никога така, както си го бях представял. Бяхме в Норт Бийч, най-сетне без никакви ангажименти, само ние двамата. Норт Бийч, както е известно на всеки добре подготвен новопристигнал турист, е един особено красив квартал на „града“ (the city трябва да каже онзи, който не иска да се издаде, че е външен човек, „Сан Фран“ също става, но никога „Сан Франсиско“ или, опазил Бог, „Фриско“). В Норт Бийч, във всеки случай там, където паркирахме, се долавя итало-американска атмосфера, която се добавя към останалото от аурата на хипарското минало на града. Бях в такова добро настроение, че не направих резервация в някой от многото, отчасти с местна известност ресторанти, и тъкмо започнах да съжалявам за това, когато най-сетне един от онези господа с видимо скъпа риза и малко прекалено крещяща вратовръзка, от които няма отърваване, ни предложи добра маса след четвърт час. OK, in fifteen minutes, promised, right?, казах, все още в настроение, с което предизвиках един отговор, който ме прободе направо в сърцето: „Да, след четвърт час, ще се радваме да ви посрещнем“. Казано на немски! С най-силен италиански акцент и дори може би с известна нотка на злорадство, което ми подейства като справедливо наказание, защото неговият английски – сякаш аз съм израснал в Чикаго, да кажем, – ми се бе сторил неразбираем; или той искаше просто да каже, което бе едва ли не по-лошо, че тук, в тази страна, ние европейците трябва да се поддържаме?

Както и да е: щом този италианец от Норт Бийч, това ми стана веднага и завинаги ясно, имаше фонетични причини да долови германеца в моя натегнат американски английски, и то след десетгодишни най-усърдни усилия от моя страна, това означаваше, че аз никога нямаше да стана онзи американец, какъвто винаги бях мечтал и смятал, че ще бъда. Така ведро започналата вечер бе провалена, останаха само пусти мисли и реакции, които вгорчиха настроението ми още повече: че подобно нещо не ми се беше случвало никога с никой чужд език (илюзия несъмнено, но тя болеше като истината); и то тъкмо с английския, който уж бил лесен за онзи, който е отраснал с немския; с други думи, че не бях постигнал абсолютно никакъв напредък, откакто като шест- или седемгодишен слушах Jailhouse Rock на Елвис Пресли по радиостанция American Forces Network и пеех заедно с него без никакъв акцент, както поне уверяваше един американски пациент на баща ми. Сетих се за закупения по препоръка на една колежка скъп езиков аудиокурс, в който повтарях слепешката изреченията, произнасяни от известни холивудски актьори, когато за пръв път се появи смътното подозрение, че може би все още имам някакъв акцент; че на немалко мои студенти, а и колеги им е интересно, защото го намират за екзотично, когато доловят немско звучене в речта ми, особено когато говоря за Хусерл или Хайдегер. Чувствах се като онзи герой от детските книги, който цопва в лепилото или в катрана и не може да се измъкне оттам. Накрая видях пред себе си, като едната половина от оптическа илюзия, чиято друга половина бях аз самият, моя току-що починал над деветдесетгодишен, високоуважаван колега Лео Льовентал, който беше дошъл в Америка през 30-те години заедно със своите първи приятели Адорно и Хоркхаймер, и произнасяше всяка английска дума така, че да звучи не просто по немски, а непогрешимо по франкфуртски.

Междувременно отдавна разбирам, общо взето спокойно, но все още човъркан от неприятния спомен за онази съботна вечер в Норт Бийч, че американец човек става тъкмо в момента на един такъв шок, защото съзнателно може да бъде американец само онзи, който знае, че това е несъвместимо с чувството да бъдеш в някаква среда или част от някакво мнозинство. Във всеки случай опитвам, доколкото ми е възможно, да си внуша, че е така, което обаче невинаги ми се удава, особено щом усетя, че на моите две израснали тук деца от време на време им става неудобно от начина ми на изразяване, или че имам съвсем сбъркани представи за ежедневието в senior high school[1]. От друга страна, намирам за прекалено напрегната една моя много по-млада колежка, също родена в Германия, която говори американски английски така перфектно и с толкова много подчертано идиоматични изрази, че прилича на телевизионна говорителка от Лос Анжелос (някой ми беше казал, че Лос Анжелос бил градът на нормативния американски английски, един вид Хановер на Съединените щати) – и която, естествено, пие само bourbon straight up[2].

Трудно ще впечатля някого и с моя писмен английски. „Синтаксисът е като на някой, който е консумирал прекалено много Хайдегер“, прочетох в рецензията за една моя новоизлязла книга, след което обаче се казваше, че тъкмо това придавало известно очарование на моя стил – явно един вид утешителна награда. Когато кажа we Americans, винаги се опасявам, че думите не стоят така добре, както по-рано wir Deutsche. Тоест аз съм реален наследник на оня собственик на погребално бюро, който произнася първото изречение във филмовата трилогия „Кръстникът“ – при това с такъв италиански акцент, от който гредите се огъват: I believe in America[3]. Но именно това, продължавам да си внушавам, означава американец да бъдеш: който говори перфектно и пие само бърбън, той пропуска същността на нашето американско съществуване.

* * *

Беше почти точно преди двайсет години, в хале В на франкфуртското летище, срещу пощенския пункт и под онова гигантско табло, което по онова време през минутен такт шумолеше като някаква механична гора, на чиито ламели бяха изписани полетите, в хале В, преди двайсет години щяхме да се сбогуваме: двама възрастни, един превъртял единайсетгодишен и бебето, неговият брат. Не може да се каже, че бяха дошли много роднини и приятели, за да отронят някоя и друга сълза и да махат сдържано. Освен родителите, братята и сестрите, всъщност само един приятел, и дори той, най-изненадващо, без семейството му да знае. Нима нямаше никому да липсваме, нима никой не вярваше, че ние наистина искахме да останем в Америка и да станем американци? Още си спомням, че не можех да намеря подходяща дума, която да ме удовлетвори с оглед на нашата ситуация. „Изселване“ бе дума, която звучеше като голяма акция в някакво пристанище, на фона на огромни куфари, вързопи и спасителни лодки, по-уместна за 20-те години на ХХ в.; „емиграция“ бе по на място, но и тя не ми беше точна, сякаш искахме да си присвоим нещо от трагичния патос на прокудените от Третия райх, насила прогонени от отечеството си като човешки добитък.

Това, което исторически промени завинаги напускането на страната, където си роден, е възможността да вземеш самолета и, да речем, от Източния бряг на САЩ за шест, а от Западния за единайсет часа да се върнеш обратно във Франкфурт – с малко късмет и насъбрана умора, дори съвсем отспал. Не само, че никое движение на световната карта не е вече екзистенциално необратимо; вместо да се преселваме, както по-рано, днес ние просто променяме акцента в една разрастваща се мрежа от места, където живеем. Преди двайсет години, още след първите ми две седмици в Калифорния, се върнах обратно, за да участвам в един колоквиум в Марбах, където, опасявам се, се вживях твърде много в ролята си на американец. Явно така бях ходил по нервите на моите колеги с американските си стойки, че заваляха остри реплики по адрес на нито изселилия се, нито емигриралия – при това можех да кандидатствам единствено за статута на alien resident[4], тоест най-долу на скалата на имиграционното право. Американец да бъдеш, все едно играеш някаква роля в ученически театър, не можеше да бъде моята цел.

* * *

Междувременно без бавене предприехме всички стъпки по законовия път за преобразяването ни в американци. За пръв път бях идвал в Калифорния, в Бъркли, девет години преди това като съвсем млад гостуващ професор, всъщност само като заместник на един наистина изтъкнат гостуващ професор, който обаче беше много зает в Германия и не можеше да изпълни поетия ангажимент. Вечерта на пристигането ми видях от прозореца на наетата къща, високо над този най-прословут от всички университетски градове, губещия се в тъмнината Bay of San Francisco и самия city (да го наричам така бях научил още по пътя от летището), а встрани от града – Golden Gate Bridge. Още на следващата сутрин бях настанен в кабинета си в University of California, в една сграда, която се нарича Dwinelle Hall и до днес изглежда като следвоенните казарми на американската армия в моя роден град[5] (Dwinelle действително е построена през 1948 г.). В Dwinelle се почувствах като у дома си, сякаш това беше сбъдването на някакво обещание от детството – дотолкова, че почти не забелязах другите, много по-красиви сгради в университетския периметър, които бяха импортирали стила на Средиземноморието на тихоокеанския бряг.

При това явно бях тотално забравил всичко друго около себе си, всичко, което не беше Калифорния, дори моето малко семейство, което беше с мен; това – категорично по моя вина – много скоро щеше сериозно да разклати част от моя свят. Този ауфтакт във всеки случай бе невероятно силен и остана най-силната от всички причини за желанието ми да стана американец, защото една неустоимост надделя над малко схематичното самозадължение на европейския бунтар от 1968 г. да се държи на дистанция от Америка. Кое беше неустоимото? Доколкото разбирам, нямаше „разумни причини“ за моята реакция – ала тъкмо липсата на причини е същността на неустоимостта. Само след няколко дни бях абсолютно сигурен, че искам там да живея, на всяка цена, и останах недостъпен за всякакви рационални съображения. При това нищо в Калифорния не ми се стори съвършено: спирачките на стария фолксваген, който можехме да си позволим да наемем, нямаха почти нищо общо със спирачки; храната в Бъркли по онова време – освен тази в китайските кесии – беше почти толкова банална и елементарна, каквато е до днес в Тексас; освен това не се чувствах съвсем в мои води по отношение на малкия лекционен курс, който трябваше да държа на френски; а колегите ни канеха на екскурзии по-често, отколкото ми беше приятно.

Но когато осем години по-късно Stanford University още веднъж ми предостави шанса да се преместя завинаги в Калифорния, знаех, че беше невъзможно втори път да устоя на копнежа. Трябваше ни по-малко от час и половина по време на едно зимно пътуване по аутобана, за да пожелаем и двамата това и да си го определим като цел без никакво колебание. Бяхме усетили копнежа и му се отдадохме – това беше най-важното. Да не говорим за други, лесно разбираеми причини. Например, че е отличие и шанс да принадлежиш към един от най-добрите университети в света, който тъкмо бе на път да стане най-добрият на изключително американския по онова време Парнас на академичния живот. По-важен обаче, мисля си днес, бе дълбоко вкорененият в паметта ми спомен за (в моите представи без изключение чернокожи) GIs[6], бащите на много от другите петдесет и три деца в моето първо училище, които ни чакаха пред портата на училищния двор в своя открит джип и, естествено, носеха кока-кола, powered milk[7] и дъвка за всички ни, докато ние – малко засрамени още тогава, ала преди всичко послушни – бяхме получили негласното наставление да не играем с децата от дома за сираци. Съхраненото без понятия в съзнанието ми ранно възхищение от една империя, чиито пратеници бяха толкова приятелски настроени, надживя безпроблемно всички по-късни пристъпи на левичарско самоидеологизиране, иначе днес едва ли щях да карам Jeep Wrangler.

Да живея в империята, една все още смътна и междувременно крехка увереност, би ме довело в безмилостна близост до действителността, вероятно и до насилието, но във всеки случай без повече съмнения и смяна на перспективата. Може би все още долавям ехото от енергията и почти младежката самоувереност на една страна, която в края на Втората световна война изведнъж се оказа в ролята на световна сила и поведе победените – и същевременно предизвикващи възхищение – нации на Европа и Азия по пътя към един вид re–education[8]. Мисля, че откривам същата енергия в картинните експлозии на Джаксън Полък и в монументалния здрач на платната на Едуард Хопър. Дали междувременно така напращялата от сила действителност на Америка не се затри, сякаш вследствие от хронична загуба на кръв, във войните във Виетнам, Афганистан и Ирак? Когато доловя този страх у себе си, тогава си казвам, че аз живея в Силициевата долина и преподавам в университета, чието дълготрайно влияние изпълва капилярите на нашия нов електронен свят.

По онова време, току-що пристъпил във втората половина на моя живот, исках и да бъда много далеч от Германия. Исках не само да получа нов паспорт, но преди всичко да върна стария си паспорт. Колко ми се искаше да кажа на посланика или поне на консула на моята родна страна: „Вие никога не сте ме питали дали искам да бъда германец“. При това никога не е съществувала надежда да се отърва от съдбата си на роден като внук и племенник на онези, които са изтръгвали златните зъби от устата на евреите и хомосексуалните, преди да ги хвърлят в пещите. До последния си ден ще се чувствам съотговорен, не защото се смятам за обвързан с някакъв морален закон или искам по този начин да набирам точки за заслуги, и още по-малко, защото съм решил да се въплътя в тази роля. Стигнах дотук, защото истинските виновници и техните нерешителни съвременници – това се знае от всички – обремениха нас, родените в първите следвоенни години, с една вина, с която се правеха, че нямат нищо общо. Житейският ми път ме срещна с някои от тези фигури. Само един пример. Бях десетгодишен, когато току-що освободеният от затвора Шпандау бивш нацистки министър на икономиката, хер Функ[9], покани баща ми, чийто пациент беше, майка ми и мен да прекараме последните дни на старата и първите дни на новата година в една бяла вила край Сан Ремо. Това беше моята незабравима първа ваканция в чужбина и поради спомени като този за хер Функ, Германия още дълго ще ми се струва прокълната. Тези спомени са причината защо намирам пространствената дистанция (макар и в никакъв случай съвършена) за такава благодат.

Когато навремето се събрахме в хале В на франкфуртското летище за нашето изпращане, страната на моите родители бе тъкмо в навечерието на своето обединение, което нито съжалявам, че пропуснах, нито приветствах. То бе изгубило значението си за мен, странично последствие от едно странично последствие, докато Пасификът, който бях зърнал в моята първа калифорнийска вечер, се беше превърнал в хоризонта на едно собствено отечество без родители. Междувременно ми е по-ясно, отколкото навремето, че нищо в моето решение не беше парадигматично и следователно нямаше никакво „етично“ измерение (думата „етично“ поначало ми се струва твърде тежка). „Никоя нация в световната история не се е оглеждала така безпощадно в огледалото на собствения си позор“, се казваше с право в „Ню Йорк Таймс“. Само че поради някои случайности, историята на този позор така ме беше жегнала, че не желая никога вече да се върна там, откъдето тръгнах.

* * *

Това, което първоначално изпитвах и пишех като alien resident, ми изглежда днес като реакцията на повечето гости от Европа: те са със съзнанието, че знаят много добре какво представлява Америка, проявяват толерантност и от време на време дори възторга на образованите, но иначе гледат с известна ирония на всичко онова, което отличава Америка от Европа – например многото черкви в малките градчета. За човек от академичните среди това е изключително лесно, защото огромното мнозинство от американските колеги, особено в хуманитарната сфера, нямат по-изгаряща амбиция от тази да видят и бичуват самите себе си от перспективата на европейските интелектуални еснафи. Скоро след това дойде втората война в Персийския залив и баналната изненада от нещо, което можеше да се очаква, а именно – че живееш в една страна, която официално води война. В продължение на няколко дни бях потиснат не по-малко от печата в Германия и моите колеги тук, които набързо организираха един вид workshop за романтичната балада „The Charge of the Light Brigade“[10], като спешна предпазна мярка, целяща да имунизира студентите срещу ужасиите на войната – докато не след дълго моето сдържано в началото удивление от къщите, пред които се развяваха Stars and Stripes в подкрепа на нашите войници, изби в симпатия, а по-късно дори в първи пристъп на патриотизъм у един човек без паспорт и предци в страната. Нищо чудно, че 11 септември 2001 г. ме жегна жестоко и ме направи до такава степен нетърпящ възражение, че станах фанатик (с получения година и половина преди това паспорт в джоба), фанатик като постещ пророк в пустинята, стига да надушех и най-невинна критика по адрес на отечеството, което си бях избрал. Така, опасявам се, могат да се държат само обръщенците, когато обръщат апологията в безмилостна интелектуална агресия. Моята законна битност на американец явно много бързо се трансформира в прекаленост от битност на американец – макар че, честно казано, до ден-днешен не ми е ясно какво беше толкова прекалено в моето поведение. Имам предвид просто реакциите, от които се оказах обкръжен. Знам, разбира се, колко много хора изгубиха живота си, защото САЩ нарушиха зловещия покой, царящ в Ирак; срамувам се, когато стане дума за Гуантанамо или Абу Гариб, но моят контрааргумент е, че именно американските медии бяха тези, които извадиха на бял свят тези скандали. Признавам, че ние американците все още не сме се справили с всичките тези проблеми. Въпреки това твърдя, че цялостната историческа равносметка на моята страна е извънредно положителна, а последната дума за войната в Ирак все още не е казана.

Американец в един по-широк смисъл съм, едва откакто имам кошмари за бъдещето на моята страна: не просто, че Китай – както вече в класацията по медали на Олимпийските игри и както ЕС по обем на икономическата продукция – би могъл и сигурно ще ни изпревари като водеща световна сила, но също, че нашите университети ще станат жертва на собственото си размагьосване и финансови кризи, а нашите летища ще се окажат прекалено големи, когато никой вече няма да иска да идва в Америка. Който е имал такива кошмари и иска да предотврати катастрофата на може би потъващия кораб, вместо да скочи в спасителната лодка, той може накрая да стане един равнодушен патриот, без значение къде са погребани неговите предци. За разлика от онези европейски интелектуалци, които – може би с право – отхвърлят от себе си всякакви обвинения в антиамериканизъм, но постоянно подлагат нашата страна на културно-етична изпитателна проверка, аз знам, че искам тук да остана, независимо от националния успех и статут. Естествено, напълно възможно е моят захлас по Америка да е само ехото от една отдавна изчерпана сила.

Много по-късно, отколкото бях готов да си призная, престанах да се радвам и на германските медали на Олимпиадите – радвайки се изключително на американските, – а още няколко години по-късно се улових, че вече дори не се и ядосвам на германските медали. Повечето американски спортни привърженици почти не се интересуват за огледалото на медалите, а преди всичко за атлетите от техния роден град. Те не познават понятието „национален отбор“ и може би от тази липса се е родило понятието dream team[11]. Как става така, че – понякога, във всеки случай – емоционалното съпричастие към едно спортно събитие може да придобие национална окраска? Всъщност желанието за победа на единия и за поражение на другия (национален) отбор няма нищо общо с агресивен шовинизъм. Защото в спорта, както беше казал великият Ал Фъргюсън от „Манчестър Юнайтед“[12], са възможни само три позиции: човек може да се „идентифицира“ с един отбор (или спортист), може да го „мрази“ или просто да остане „неутрален“. Да „мразиш“ един отбор означава, че в никакъв случай не искаш той да победи (особено твоя отбор), докато да се „идентифицираш“ с него е точно обратното[13]. Въпреки моята отскорошна радост от американските медали, аз смятам Джордж У. Буш, естествено, за особено некадърен президент, но нито за Тамерлан, нито за Адолф Хитлер, и същевременно се възхищавам на Барак Обама като въплъщение на онези традиции и възможности, заради които обичам моята страна.

* * *

И така, след като съм citizen вече от близо десет години: какво означава да бъдеш американец? Естествено, мога да говоря само за себе си, не от учтивост или пък от академична предпазливост, а защото твърде много от онова, което виждам, трудно се побира в контурите на обобщението. Може да ви прозвучи като западнала романтика, но най-ясното чувство, което ме кара да се чувствам американец, е увереността, че искам да умра и да бъда погребан на тихоокеанския бряг. Това не е същото като плановете, които кроя за останалия си живот. По-скоро имам желанието, един вид секуларна мечта за спасение, това, което остане от мен след смъртта ми, да стане част от света на тихоокеанското крайбрежие.

В действителност не миналото на моето рождение и неговата предистория ме държат тук, а бъдещето на моята смърт и времето след това. Като част от този средноголям свят, аз се чувствам тук у дома, така както никога не съм се чувствал в страната на моите прадеди и моето рождение. Светлината на калифорнийския север пада при всяко мое завръщане позната и нова върху очите ми. Не много рано сутрин и малко преди свечеряване се образуват воали, в които блести още повече яркост, от която формите на нещата леко потреперват. По пладне това е една светлина, която не би могла да бъде по-силна, без да пари на кожата. Също и през повечето летни нощи, дълго чак след зазоряване, облаци покриват небето като непроницаем покров, който се е преместил от океана над брега. Едва когато облаците се оттеглят оттатък изкривените от вятъра дървета, над скалите пред прибоя и водата, която е винаги студена за плуване, да не говорим за акулите, едва тогава става ясно, че този океан е краят. Човек стои в края на едната половина на планетата, на която има земя, в края на една цивилизация, която ние неточно наричаме „западната“. Този бряг е по-див от всеки друг. Той е недружелюбната бруталност на най-последния край, но и успокоението на продължаващия миг, който не допуска никаква по-нататъшна стъпка. Морските лъвове и една колония от може би стотина морски слона спят като заклани в пясъка, бели под светлината на Пасифика. От другата страна на планетата се намира Япония и който лети за Токио или Осака вижда само вода, дванайсет часа вода, а на връщане пристига в Калифорния часове преди излитането си. Това въздейства като зле синхронизиран преход, като остатък от геометричното дисциплиниране на планетата, който не може да бъде компенсиран по никакъв начин. Допада ми много увереността, във влака от летище „Кансай“ за Киото, през оризови полета, а сетне през презастроените предградия на Осака, че никой не ни е чакал нас, американските пасажери.

Под светлината, която се появява така редовно, че човек забравя изключенията, и в топлината, която никога не избива в жега или студ, тоест под едно покривало, което уж заглаждало различията между годишните времена, както ми беше казал навремето един познавач на Калифорния, който толкова държеше на поантите, че не можеше да долови нюансите, под това само привидно уравнително покривало тихоокеанският запад е в действителност един свят на ярко изразените годишни времена. Само през късния юни, през юли и началото на август понякога вечер по време на бейзболен мач се усеща липса на прохлада; в такива дни късният следобед продължава почти колкото още девет или десет innings[14] и е топъл почти колкото хамбургерите и хотдога, които човек неизбежно си купува какъвто и да е моментният резултат. От друга страна, никога не липсващата драма на продължаващия близо четири часа американски футбол се разгръща от горещото слънце при първия kick–off[15] до прохладния въздух на последните пасове, до триумфите и (за моя отбор обикновено) трагедиите накрая и есенния мирис на дърветата на път към къщи. А когато през първите месеци на годината посетителите купуват пуканки с кофи на поредната баскетболна среща, тогава небето често може да е забулено от дъждовни облаци. Никога не съм се чувствал толкова уютно, както тук във вечно повтарящия се кръговрат на сезоните.

Затова ми харесва, че жената с японското лице (казва се Май) на касата ми казва „take good care of yourself“[16], когато плащам. Това е една топлина, която не мога нито да преведа, нито да спечеля и която никога не може да ме изнерви. Разбира се, тази жена изобщо не се интересува от моя живот, а и как би могла при толкова много клиенти, затова би прозвучало като лъжа, ако каже нещо повече от просто „take good care“. Но напомнянето, че трябва да се пазя, защото това е от значение може би за други, е толкова хубаво. Когато, от друга страна, разговарям с онези, които се мъчат да се правят на европейци, тогава с тръпка на гузна съвест се улавям, че съм изгубил безалтернативната вяра в справедливостта на прогресивния данък, натрапената солидарност и пенсионните гаранции. Или просто това не ме интересува вече. Оказах се в един друг свят, без да съм го осъзнал напълно.

Има два вида citizens: родените като американци и ние, другите, които сме решили – подтиквани от необходимост, разум или емоции – да станем citizens. Това не означава обаче, че сме дериватна форма на citizenship[17]. Да кажеш на родените тук, както Джон Ф. Кенеди в онази своя прочута реч, че трябва по-скоро да се запитат какво могат да направят те за своята страна, а не какво може да направи тя за тях, означава, че тук съществуването извлича своите форми от потенциала на едно неопределено бъдеще, а не от кристализациите и бунищата на миналото. Това, че си американец, ти дава малко гаранции, но – поне такова е обещанието – неограничен потенциал за реализация. I believe in America означава поне засега, че човек може да очаква съдебни присъди и решения от държавата, но не и справедливост. Това е вярата, от която са проникнати не само имигрантите в „Кръстникът“. Може ли тогава да се каже, че при родените американци идеята е да станат като имигрантите, докато имигрантите са свободни от натурализационен натиск? Дали ние сме „напиращата периферия на Америка“, както ми писа наскоро един германски приятел, който с удоволствие живее в Калифорния? Може би като тенденция, ала тези думи са твърде принципни и категорични. Тук човек трябва сам да се справи с периферното си положение, това е най-важното, а че това е възможно, обещава конституцията: да бъдеш философ и омъжен за мормонка, например; либерален и ценностно консервативен; афроамериканец и президент. Успее ли да се справи, по самия този начин – като напираща периферия – той може вече да е променил нещо.

* * *

Лео Шпитцер и Ерих Ауербах, двама от най-големите учени в историята на моята основна специалност, романската филология, се виждат принудени да напуснат Германия с оглед на политическата ситуация след януари 1933 г. Без някога да са изпитвали взаимни симпатии, и двамата успяват по заобиколен път през Турция (където Ауербах дълги години е бил прекият наследник на Шпитцер) да се доберат до САЩ: Шпитцер през 1936 г., а Ауербах едва след края на войната. Нашата страна не направи живота им особено лек. Но и двамата стават професори в най-престижни университети, Джонс Хопкинс и Йейл, и двамата написват тук своите най-важни текстове, и в края на живота си се чувстват истински американци. Както вече споменах, моите собствени причини да напусна Германия бяха съвсем лични и следователно банални в сравнение с историческия фон на съдбата на фигури като Шпитцер и Ауербах. Впрочем никога не съм се питал дали бих искал да продължава обоснованата от тях интелектуална традиция в някой американски университет – както мнозина (съвсем добронамерено, смятам) предполагаха. Единствената допирна точка на моя живот с живота на Шпитцер и Ауербах е в това, че съм благодарен за непоклатимата бюрократична рутина, с която тази страна приема имигрантите и прави от тях американски граждани.

Иначе моята собствена история прилича по-скоро на историята на една моя роднина от Рьон, която през 1904 г. заминава за Америка, за да работи като келнерка в германския павилион на Световното изложение в Сейнт Луис (не особено оригинално си я представям как, едрогърдеста, разнася тежките халби с бира). Тя не се връща повече в Германия и не е оставила никакви писмени следи или обяснения, така че никой не знае какво е станало с нея. Пътят от Европа към Америка (имам предвид не само Северна Америка) винаги е бил и все още е предимно еднопосочна улица, колкото и мотивациите за заминаването и шансовете, които животът тук предлага, да са се променили с течение на времето, и макар че европейският поглед през Атлантика рядко предлага нещо друго освен снизхождение или сарказъм. „Какво по дяволите ме прихвана, да не би да съм се натровил?“, пита много драматично през 1916 някой си Артур Холичер в своята книга „Американското лице“ и веднага отговаря: „Просто се оказах в Чикаго, най-ужасния град на земното кълбо“. Както именитите, така и безименните европейци почти винаги остават в Чикаго, Ню Йорк или Сейнт Луис, докато Т. С. Елиът и Езра Паунд, Гъртруд Стайн и Жозефина Бейкър са може би най-видните американски изключения.

* * *

Последните страници на този текст пиша по време на една лекционна обиколка в Бразилия, която започна в Оуро Прето. Това е град с по-малко от сто хиляди жители, който през XVII в. се е наричал Вила Рика и вероятно е бил най-големият град на континента, защото там, дълбоко във вътрешността, е било пълно със скъпоценни камъни и злато (ouro preto означава на португалски „черно злато“), които са били намирани почти на повърхността на червената почва. Днес Оуро Прето живее добре от спокойния поток от образовани туристи, без да изпада в музеен ступор. Когато плащам сметката си на рецепцията на добре поддържания пансион, младата дама зад пулта ми обяснява най-подробно и почти разпалено колко много съжалява, че въпреки немското си име имам американски паспорт. Винаги била искала да посети Германия, там имало много по-голяма култура, докато за Съединените щати нямало изобщо какво да се говори, те били в най-добрия случай един дисниленд. Аз контрирам с едно уморено, предварително още резигнирано възражение и я питам колкото учтиво, толкова и пасивно-агресивно дали разговаря така с посетители и от други страни. „Но Вие все пак сте германец, нали така?“, отговаря тя невъзмутимо. Особено в Латинска Америка такива разговори са постоянно на дневен ред. Дори аржентинците и бразилците, които иначе се карат за какво ли не, се сплотяват, когато започнат да ругаят САЩ.

Отдавна съм стигнал до една собствена параноидна форма на обяснение: за всички неприятности и проблеми в южната част на континента – от задръстванията по улиците в столиците през правителствените кризи до природните бедствия – биват по принцип винени gringos, един истеричен кламер, който държи изненадващо свежи събралите доста прах от XIX в. насам местни патриотизми. Механизмът е колкото разбираем, толкова и безвреден, и аз никога не бих отрекъл, че средният американски турист може да изглежда особено наивен и скован. Натъжавам се обаче, когато виждам, че всички южно- и централноамериканци (а напоследък и канадците) се сближават, защото смятат нас „американците“ за такива глупаци.

Тъй като не мога да променя това положение, надушвам антиамериканизъм навсякъде, при достатъчно лошо настроение дори в собственото ми семейство (и още докато пиша това изречение, си мисля, че е една излишна, опортюнистична отстъпка от моя страна да се наричам параноик, ставайки по този начин протагонист на всеизвестния виц за параноята). Който има американски паспорт може да се чувства добре днес само в Обединеното кралство, не защото там съществува някаква особена историческа симпатия или дори военно-политическа солидарност, а защото между Лондон и Глазгоу САЩ се възприемат като всяка друга страна (може би с изключение на недолюбваната Германия). За повечето мои сънародници, щом загърнат страницата с Войната за независимост, Великобритания си остава нацията, от която се възхищават, а понякога дори и обичат. За моите колеги няма нищо по-ценно от една покана в Оксбридж и дори моят приятел Блис Карнокан, чиито прадеди имигрират през XVII в. в северноамериканската колония и по-късно дават няколко губернатори в два американски щата, с радост се сеща за своите шотландски корени.

Но – между Оуро Прето и Абърдийн – това са просто идентичностни спречквания в сравнение с чувството, че станах сънародник на чернокожите американци. Едно е да имаш за герои Жозефина Бейкър, Джеси Оуенс, Малкълм Х или Майкъл Джордан, като представители на различни поколения, същото и същевременно съвсем друго е да принадлежиш към онова общество, чиито затвори са препълнени предимно с чернокожи мъже. През тази амбивалентност преминава болезнено the color line[18], която се долавя, предметна и осезаема, и в най-учтивия и приятелски разговор между чернокожи и белокожи американци. Не е достатъчно да нямаме предубеждения в нашите контакти или да повтаряме колко дружелюбни и талантливи били афроамериканците. Нищо не е достатъчно и всичко е прекалено, защото естествени отношения, както наивно вярват в Европа и с известна национална гордост уверяват в Бразилия, просто не съществуват.

От друга страна, да се смята, че по правило афроамериканците биха искали да принадлежат към някоя друга нация, е легитимационна измислица на антиамериканизма. Мнозинството афроамериканци са патриотични граждани на САЩ, които чрез своята традиция на страдание и безправие са привързани към своята страна по-силно, отколкото биха били чрез една история на успех и прогрес. Белият, решил да стане американец, наследява неизбежно и тази история на страдание и безправие, заедно със споменатата разделителна линия. Съзнавам го като симптом на безпомощна добра воля, когато се радвам особено много на добрата семинарна работа на някой афроамерикански студент или се стремя да налучкам особено приятелски тон в разговора с родителите на афроамериканските звезди на нашия футболен тим, до които седя на университетския стадион. Няма по-сложен, по-упорит и опасявам се по-малко неразрешим проблем в кратко и средносрочна перспектива от този, с който се сдобих заедно с новия си паспорт.

* * *

Ако има нещо особено у средната американска средна класа в ранния XXI в., това трябва да е свободата от всякакви културни или естетически амбиции в полза на телесното удобство, в полза на често клонящи към детински ексцеси удоволствия и в полза на пуританската мечта (вместо осъществената действителност) за съвършена чистота. Доколкото изобщо може да се говори за някаква специфична класова амбиция, това е единствено стремежът към абсолютна независимост от намесата на държавата, тоест от данъчните пари на другите. Тази житейска форма е оцеляла може би само в САЩ, но сега е стигнала вече до своя исторически и географски край.

Става дума тъкмо за постоянно осмиваните от интелектуалците и низвергнати от тях като сънародници американци, които казват „take care“ и не се колебаят да изгубят часове от свободното си време, когато мазето на съседа се наводни от спуканата тръба, защото (вероятно още от времето на Дивия Запад) нищо друго не ги въодушевява така, както всевъзможни аварии, особено с катастрофична нотка. Те са ми много чужди, като ги гледам с провисналите им анцузи на касата в супермаркета, с жестове, които нямат нищо общо с грациозността и привлекателността на повечето афроамериканци. Но аз не искам да дистанцирам тези мои сънародници от собствената ми деликатна битност на американец. Означава ли това, казва една моя приятелка, че съм готов да пожертвам последния остатък от критически разум в името на моя късен патриотизъм, тъкмо на патриотизма? Всъщност може би не, защото мисля, че не мога да се обслужвам от моята избрана нация, както от рафта в супермаркета. Станфорд – да, тихоокеанската светлина също, но в никакъв случай фундаменталистите от Южна Каролина? Най-малкото искам да видя дали фундаменталистите имат нещо, което би могло да ме заинтригува и впечатли, преди да реша, че ги превъзхождам. Естествено, човек би могъл да подходи и по-непринудено към своята нова страна, и някои вероятно ще кажат, че моята сериозност е типично германска. Може би моята далечна роднина е подходила по-практично, когато след като е разнасяла халбите на изложението в Сейнт Луис просто е изчезнала. Аз явно не съм роден под такава звезда.

Понякога някой от тези нормални американци се разбунтува против наложената му от обстоятелствата житейска форма, както, например, Родолфо Валентино и Жозефина Бейкър през 20-те години на ХХ в. или младият шофьор на камион Елвис Пресли, трийсет години по-късно. Накрая обаче посредствеността и терорът на прилежната съвест надделяха над неговите люлеещи се бедра, така че малко след Hound Dog и Jailhouse Rock Елвис изпя за сънародниците си от моловете и супермаркетите тъжната песен за вярното куче, което трябва да бъде приспано. Впрочем и днес, трийсет и две години след смъртта на Елвис Пресли, текстът на тази песен не може да отнеме нищо от вълнуващата топлина на гласа му, за който всички казват, че е притежавал музикалността на афроамерикански глас – което може да означава само едно: в него преживяното страдание се е превърнало в красота. Именно очертаващото се колкото незабележимо, толкова и безмилостно завръщане в нормалния свят (и същевременно невъзможността за такова завръщане) беше това, което уби Елвис: с наркотици и алкохол той успя само за известно време да избяга от новоналожената теснота на неговото съществуване.

Преди по-малко от две години една девойка в третата от четирите години на университетското следване се записа в един от моите семинари и още при първата ни среща впечатли своите състуденти и мен с невъобразимата широта на знанията си, с шлифовани, афористични формулировки и своята неудържима интелектуална енергия. Тъй като нейните родители са изселници от Мексико, моите винаги прекалено благодушни колеги (тенденция, която споделям и аз самият!) смятаха за сигурно, че през своите две последни учебни години Елиа ще се концентрира върху идентичностните проблеми на латинската култура. Само че Елиа има много по-амбициозни планове за своето бъдеще. Тя иска да кандидатства в един от елитните американски law schools[19],  което, като бивша стипендиантка на легендарното частно училище Андовър и с нейната блестяща диплома от Станфорд, със сигурност ще ѝ се удаде. След което, защо не, иска да стане съдия във Федералния съд и да държи изкъсо юздите на нацията.

Да пробудя интерес към философията и литературата сред някои студенти като Елиа, сред някои от протагонистките на новите поколения (без колкото изтърканото, толкова и неубедително изтъкване на уж немалката пазарна стойност на философията и литературата), това е инвестиция в бъдещето на страната, която съм избрал за себе си и за моето семейство. Нищо необичайно в живота на един професор, но кой е казал, че човек винаги трябва да демонстрира нещо необичайно, за да остане американец?

2009 г.

Превод от немски Стоян Гяуров

Hans Ulrich Gumbrecht, Amerikaner sein. In: California Graffiti (рецензия: вж. Стоян Гяуров, Аватарът на професор Гумбрехт. В: „Императорът на сладоледа“ и др.).

Ханс Улрих Гумбрехт (1948 г.) е германско-американски романист, литературовед, философ и публицист, „един от видните интелектуалци на нашето време“ (Нойе Цюрхер Цайтунг). На 26 години става професор в Университета на Бохум, а от 1989 до 2018 г. завежда катедрата по компаратистика в Станфордския университет. От 2000 г. е американски гражданин.

______________________

[1] Гимназия Б.пр.
[2] Изстуден бърбън Б.пр.
[3] Аз вярвам в Америка. Б.пр.
[4] Право за временно или постоянно пребиваване в САЩ. Б.пр.
[5] Вюрцбург, Бавария.
[6] Американските войници Б.пр.
[7] Мляко на прах Б.пр.
[8] Превъзпитание Б. пр.
[9] Валтер Функ (1890-1960) Б. пр.
[10] „Атаката на леката кавалерия“ (1854), поема от Алфред лорд Тенисън, посветена на завършилата с тежко поражение атака на британската лека кавалерия срещу руските войски в битката при Балаклава по време на Кримската война (25 октомври, 1854). Б.пр.
[11] Отбор на мечтите. Б.пр.
[12] Сър Алек Фъргюсън, треньор на футболния отбор „Манчестър Юнайтед“ от 1986 до 2013 г. Б.пр.
[13] В своето разностранно творчество Гумбрехт отделя място и на спорта, преодолявайки с лекота пропастта, деляща интелектуалността от спортната „епифания на формата“ (Epiphany of Form: On the Beauty of Team Sports; Crowds: The Stadium as a Ritual of Intensity). Б.пр.
[14] В бейзбола, софтбола и крикета ининг е базисната времева единица на играта. Б.пр.
[15] Начален удар. Б.пр.
[16] „Пазете се добре“, поздрав за довиждане. Б.пр.
[17] Гражданство. Б.пр.
[18] В широк смисъл: расовата линия.
[19] Университет с престижен правен факултет.

На главната страница – картина от Едуард Хопър