0
2142

Американска безнадеждност

„Блясък” е преди всичко филм за едно лишено от смисъл съществуване. Уважавайки своята публика, София Копола усеща, че не е необходимо да дава морални оценки.

Общото между филмите на София Копола е позицията на хладния наблюдател, в която доброволно се поставят разказвачът на историята, а не рядко и самите персонажи, хроникьори на собствена си съдба. Хладен не в смисъла на безстрастен – защото страсти обикновено не липсват, макар и не винаги в общоприетия смисъл на думата, – а просто по брехтовски „отстранен”. Някои кинокритици определят това като незаинтересованост, отсъствие на позиция, на оценка, на поука в края на разказа. Но какво, ако става дума за меланхолия?!

Самотните сестри от „Обречени да умрат”, самотната американка от „Изгубени в превода”, самотната кралица в „Мария Антоанета” бяха предисловие към самотата на поредното „изгубено” поколение, което удобно и почти невинно не осъзнава празнотата на всекидневието си. Защото „Блясък” е преди всичко филм за едно лишено от смисъл съществуване и уважавайки своята публика София Копола, усеща, че не е необходимо да дава морални оценки и да плете финална поука. Сред нишките на меланхолията, пропита с ирония и капка примирена безнадежност, космополитният съвременен зрител безпогрешно ще довърши сам равносметката.

В основата на „Блясък” (чието оригинално заглавие The Bling Ring e наименованието, дадено от американската преса на група тинейджъри взломаджии) е една статия във „Венити Феър”, отразила реални събития от живота в Ел Ей. Как започва всичко и как продължава, ни разказва Марк, новият ученик в гимназията на „изключените” в Лос Анджелис. Новата му приятелка Ребека е изпълнена с очевидно типичната за връстниците си страст по звезди и маркови дрехи, но за разлика от мнозинството е намерила интересен начин да задоволява тази страст – кражби от незаключени коли и нахлуване в богаташки къщи в отсъствието на именитите им собствениците (от порядъка на Парис Хилтън, Линдзи Лоан, Орландо Блум, Рейчъл Билсън). Марк, Ребека и трите им съучастнички започват системно да „пазаруват” в шикозните домове и всеки следващ удар ги кара да се чувстват все по-неуязвими и безнаказани…

Да, филмът е хладен, почти като аутопсия под луминисцентна лампа. Постепенното натрупване на повтарящи се епизоди му придава леко документален привкус на безпристрастен новинарски репортаж  „от мястото на събитието”, а дефилирането на скъпи марки и зомбирани от жаждата за слава тинейджъри се завърта в натрапчив ритъм. И защо това да е недостатък?! Откровено признавам, че стилът на София Копола принципно не ми допада, и като не-почитател на режисьорката смело мога да заявя, че „Блясък” е може би най-добрият й филм. Защото надскача „интимния портрет в интериор”, залага на среда и взаимоотношения, които авторката очевидно познава, и изгражда лаконичен, изчистен от мелодраматизъм портрет на едно изгубено американско (по случайност) поколение.

Баналността и безнадежността на всекидневието, които разяждат душата и съществуването на персонажите й, тук се превръща в истински усвоена и култивирана душевна пустота. Лицемерие, фалш, подменени ценности – все неща, които лесно можем да разпознаем, но лишеното им от морализаторстване регистриране във всекидневието на едно преситено общество им придава неподозирана убедителност… Сред критиците, които отхвърлиха „Блясък” след премиерата му в програмата „Особен поглед” в Кан 2013, се чуха мнения, че на филма му липсвал втори пласт, който да пречупва сюжета през призмата на иронията… Стига бе! Не е възможно да чуете Ема Уотсън в ролята на Ники да обяснява как един ден се надява да стане първа дама на Америка и да не усетите безпощадния сарказъм!

Ироничното отстранение, граничещо с презрение, е ключът към тази действителна история, която, прочетена в пресата, може да звучи като печален куриоз, но пренесена на екрана в „Блясък” ни дава неочакван повод за рефлексия върху механизмите на консуматорското общество, покваряващата власт на медиите, които произвеждат кумири, лицемерната обществена система, в която едно престъпление може да се превърне във възможност за трупане на популярност и псевдо PR.

Казват, че София Копола е създала филм, в който животът отсъства. Но това усещане се дължи единствено на емоционалната празнота, която блика от антигероите –  тинейджъри  и възрастни, и на избраната от режисьорката позиция на безпристрастен регистратор на събитията. Липсата на задълбочаване в психологическата характеристика на персонажите изглежда абсолютно логична в усъвършенстването на тяхната „инвалидност” – те са представители на своето интернет поколение и колкото по-анонимни, толкова по-достоверни са. Марк, Ребека, Ники са средностатистически подрастващи от безгрижната златна младеж на Ел Ей, която не си дава сметка за тежестта на п(р)остъпките си. Изпълнени с цинизъм и отегчение, те напомнят за „хлапетата” на Лари Кларк, макар и разположени в полето на ролева игра, „почистена” от секс и битово насилие.

При подобни сюжети авторското отстранение е наистина интелигентен ход и това, че София Копола не съди никого от персонажите си, освобождава филма от онази морална назидателност, която би го превърнала в нетърпим и дори обиден за зрителската възприемчивост. А дали меланхолията, която отново се прокрадва зад кадрите, е сподавен вопъл за бъдещето на човечеството – преценете сами.