Какви уроци извличате лично вие от преизбирането на Барак Обама?
Барак Обама игра върху една чувствителна струна у населението. Той наблегна на реконструкцията на нацията. В същото време Обама спази ритуала на американските кампании, показвайки на хората, че може да бъде ефикасен „убиец”, когато става дума за защитата на жизнените интереси на Америка: той елиминира Бин Ладен. Фактът, че наблегна върху „талантите си на убиец” показва правотата на моя постулат за неизменната природа на американците – те искат да знаят, че техният президент е в състояние да убие. Този двойствен подход остави твърде малко пространство на Ромни, за да може той да начертае програма за някаква творческа външна политика. И все пак заради изборите президентът постави международната политика в скоби за период от цяла година. Нищо не се случи! Когато обикалям по света, оставам смаян от едно възцарило се усещане – за липсата на Америка, не за залез. Казват, че щом веднъж преговорите по бюджета приключат, президентът ще се активизира значително на международното поле. Смятам, че американците ще го подкрепят, ако той поеме по-силни ангажименти. За мен идеята за една Америка, която избягва ангажиментите си, е чист мит.
Мнозина казват, че Съединените щати вече не могат да си позволят ролята на световен полицай…
Преди една година започнах да изнасям серия от лекции по въпроса за евентуалния залез на Америка – много нашумяла диагноза, която лично аз не споделям. Тогава моята гледна точка беше силно оспорвана. Днес вече не е така. Китай вече не изглежда толкова могъщ, неговият път на развитие съвсем не е толкова ясен. Списание „Форийн Аферс” заговори за възможен срив на новите водещи страни. Мисля, че хората си дават сметка, че Съединените щати не са в чак толкова лоша форма, при условие, че се стигне до траен бюджетен компромис. Що се отнася до приоритетите на американската външна политика, самата тази тема предизвиква у мен смях. В момента, в който Белият дом заговори за основна „ориентация към Азия”, се оказа, че всъщност трябва да се говори за Близкия Изток. Великолепен символ на противоречието, в което реалността ни потопи, беше последната обиколка на Обама и Хилари Клинтън в Азия. Те прекараха цялото си време там в разговори за Газа. Хилари Клинтън дори трябваше да съкрати посещението си, за да се отправи към Близкия Изток! Идеята, че Америка може да избира регионите и да задава приоритети, е грешка. Никой не разполага с подобен избор.
Някои анализатори обичат да сравняват американската външна политика с управлението на складова база. Те обаче смятат, че завръщането към инвестираното в Близкия Изток и най-вече в Европа не беше особено убедително. Какво е вашето мнение?
Не може да се прави сравнение между пари и стратегия. Изходът от арабската пролет ще повлияе не само върху мюсюлманите в Близкия Изток, но и върху всички ислямски страни по света, както и върху исляма в Европа. Петролът продължава да идва от Персийския залив. Накратко, трябва да продължим да играем ролята си в региона.
Каква роля? Арабската пролет отслаби американските позиции, въпросът за иранския ядрен реактор не е решен, ситуацията в Египет се влошава, гражданската война в Сирия е в разгара си…
Иранският въпрос не е решен, но е така от двадесет и пет години! Дори в епохата, когато изглеждахме всесилни, ние не можахме да направим нищо. Египет? Не съм готов да твърдя, че страната е дерайлирала за момента. Президентът Мурси отиде твърде далеч в претенциите си, но в резултат на това се стигна до една форма на национален диалог и изходът изобщо не е ясен. Дали Съединените щати са в по-лоша стратегическа ситуация с Мурси, отколкото с Мубарак? Не съм сигурен. Мурси изигра много конструктивна роля в Газа в последно време, която помогна да се спре ескалацията на насилие.
Мурси не използва ли кризата в Газа, за да се сдобие с огромни правомощия в страната си, което изглежда, че е на път да превърне Египет в ислямистка държава?
Америка би предпочела Египет да бъде една светска и демократична държава. Но все още не съм готов да твърдя дали сме претърпели стратегическа загуба в тази страна.
Дали Белият дом е на вашето мнение?
Мисля, че да, но проблемът на Белия дом е, че отделя малко внимание на случващото се там! Американската администрация доста мудно схвана какво се случва в Египет. Ние не изгонихме Мубарак, който пък извърши политическо самоубийство, и добре, че не се издънихме заедно с него! Що се отнася до арабската пролет, която започна в Тунис и в Египет, ние се казахме, че това трябва да бъде наш приоритет. Но не направихме нищо. Фактът, че не съм в състояние да ви кажа кой отговаря за египетското досие в Белия дом, е достатъчно красноречив…
В Сирия пасивността на Обама е още по-очевидна…
Проблемът не е в липсата на средства. Съединените щати и другите големи държави, включително Франция, имат сериозен военен капацитет. Не мисля, че Асад би оцелял и един ден след налагането на забранена зона за въздушни полети. Неговата авиация би се разпаднала и това би довело до сериозни сътресения в армията. Това, което липсва, е ясната политическа воля на тази американска администрация.
Страхът от неизвестността, която идва след Асад, също си казва думата, не е ли така?
Вече цяла години си служат с този аргумент, за да не си мръднат пръста. Но Асад ще падне, джихадистите ще станат още по-силни, а конфликтът между сунити и шиите ще се влоши. Според мен, ако бяхме действали преди шест месеца, нещата нямаше да са толкова сериозни, колкото са сега. А ако действаме сега, ситуацията няма да е толкова тежка, колкото ще е след шест месеца.
Бездействието не е ли знак, че американската нация е уморена след десет години в Афганистан и Ирак?
Обама сърфира върху това усещане, в което няма нищо ново. Това ми напомня за онова, което се случи на Балканите. Минаха години преди да се намесим. Америка беше изтощена от първата война в Залива и от шока от поражението в Сомалия. Клинтън не искаше нищо да прави. После реши да се намеси на Балканите. Така че няма нищо ново.
И все пак се надига истинска изолационистка вълна в САЩ, дори сред републиканците?
Вълната не е толкова силна, колкото си мислите. Същото беше и през 90-те години – републиканците гласуваха срещу военната намеса в Косово. Ако се вгледате в американската история, ще констатирате, че отначало Съединените щати винаги отказват да реагират, а по-късно го правят. Това е нормалният ритъм на американската външна политика.
Следователно, според вас Америка е винаги на страната на Марс (на бога на войната), както твърдите в една от вашите книги?
Разбира се. Ще го видите през 2013 г. Какво ще се случи в Иран? Никой не може да каже. Но ако ме попитате дали Обама би могъл да използва сила, ще ви отговоря, че това е напълно възможно. Не изключвам дори операция в Сирия. Вече сме гледали този филм. Америка действа на цикли. Изтегляме се от Афганистан и Ирак, тоест сме на вълната на отлива. Но като цяло скоро ще има прилив. Мисля, че ще има нова американска военна интервенция през следващите две-три години.
Военното решение в Иран струва ли ви се неизбежно?
Обама си остави малко възможности след изявлението си, че ще попречи на Иран да се сдобие с ядрено оръжие. Мисля, че той мисли за това. Единствената възможна игра днес за администрацията на Обама е да покаже на иранците, че президентът ще изпълни заплахата си, защото само така иранските лидери могат да бъдат склонени на компромис. Няма никаква гаранция, че те ще реагират положително, но единствената ни надежда се корени в техния страх, че един военен удар може да ги лиши от властта им.
Бихте ли се обзаложили относно американски въздушни удари срещу Иран през следващите месеци?
През следващите дванадесет-осемнадесет месеца един подобен залог изглежда напълно оправдан.
Идеята за „лека намеса”, тоест използването на безпилотни самолети и на специални части, за да се избегнат безкрайните войни, изглежда, че е в основата на политическата визия на Обама. Какво мислите за това?
Всеки нов президент е привърженик на „леката намеса”, сетне се случват събития и той трябва да действа. Ако на Обама му се наложи да действа в Иран, пак ли ще говорим за „слаба намеса”? Ние не знаем какво ще се случи през втория му мандат. Президентите отначало се твърде колебливи, а сетне дават обяснение със задна дата на фактите. Мисля, че президентът си остава колеблив във външната политика. Вижте Клинтън – колко предпазлив беше в началото и колко активен по време на втория си мандат. Много често сме склони да обвързваме един президент с някаква доктрина, докато всъщност между един и друг президент съществува реален континюитет. Американската външна политика е реактивна, а не доктринална.
Може ли да се говори за отслабване на Запада?
Европейците винаги са били склонни за говорят за залязването на Запада. Те са толкова депресирани, че всичко им се вижда черно. В своята визия, която се изчерпва със Запада, те забравят за Индия, Бразилия и много други държави… Случващото се в Европа е сериозен проблем, но Америка има и други приятели, с които продължава да работи в съгласие. Аз изобщо не съм фатално настроен по отношение на Европа, която си остава глобална и огромна икономика със сериозна морална тежест. Съжалявам, че болестта на американците и на европейците им пречи да работят заедно. Смятам, че Съединените щати трябва да работят с европейците, както работиха с французите, които показаха най-напред в Либия, а сега и в Сирия, че са една силно ангажирана страна.
Вие сте голям оптимист. Не смятате ли, че вследствие на огромните си проблеми Америка може да изгуби позициите си на доминираща сила?
През 1979 г. имаше прогнози, че СССР ще ни изпревари. Сега пък тези надежди се възлагат на Китай. Ако сериозно ме питате коя световна сила ще доминира през следващите двадесет години, лично аз бих заложил върху Съединените щати!
Може обаче да се озовем в един хаотичен свят без полюси, в който няма лидер?
Това е възможно на теория, но според мен е малко вероятно. Би трябвало да настъпят толкова сериозни промени в Америка, каквито изобщо не забелязвам. Освен това смятам, че доста се преувеличава господството на Съединените щати. Ако се върнем към последните шест десетилетия на ХХ в., мога да ви посоча сериозни стратегически провали на Америка. Дори след Студената война, когато бяхме смятани за световната свръхсила, ние действахме неефикасно на много терени – в Руанда, по отношение на израело-палестинския мир… За да сме наясно, ще кажа, че вярвам в закона за земното притегляне – това, което се е издигнало, ще падне. Но не вярвам, че в момента сме в тази точка…
Le Figaro
Превод: Тони Николов
Робърт Кейган (род. 1958 г.) е една от ключовите фигури в геополитическата мисъл на американската десница. Завършва Университета в Йейл, след което специализира в Харвард и защитава докторат в Университета във Вашингтон. През 1984-1985 г. е помощник на американския държавен секретар Джордж Шулц, след което работи три години в Бюрото за междуамерикански отношения към Държавния департамент. Той беше съветник на Мит Ромни по време на кандидат-президентската му кампания, но едновременно с това съветваше и администрацията на Барак Обама по време на „арабската пролет”. Автор е на множество книги, някои от които са познати и на българския читател: Завръщането на историята и краят на мечтите (София, Обсидиан, 2008) За рая и силата: Америка и Европа в новия световен ред (София, Обсидиан, 2003).
