Фестивалът за независимо американско кино So Independent (София, 24 октомври-1 ноември) показва на български екран директната алтернатива на холивудския мейнстрийм. Ето три от филмите в програмата, които съдържат основни за независимото кино черти.
Вече петa есен фестивалът за независимо американско кино So Independent показва на български екран директната алтернатива на холивудския мейнстрийм и образа на една друга Америка, която рядко е по екраните на мултиплексните кина. По дефиниция независимите филми се продуцират извън големите холивудски студия, което е предпоставка за по-нисък бюджет, предимно фестивaлно разпространение и труден достъп до комерсиалните кина, но и по-голяма авторска свобода. По-подробното вглеждане в индустрията обаче констатира, че много от тях се финансират от дъщерни фирми на въпросните студия, а фестивалите като промоционална платформа, подобно на веригите киносалони, имат рестриктиращи вкусове и регулации, с които определят какво стига до зрителя и пред кого да се отворят пътищата за следващо финансиране. Оттук насетне можем да нищим зависимостите на всеки независим американски филм поотделно, но тъй като е ясно, че безплатен обяд няма, особено пък във влиятелна индустрия като киното, по-смислено е да се радваме на естетическите предимства.
В тазгодишното си издание So Independent ще покаже 26 филма, повечето от които идват от селекциите на двата най-престижни фестивала за независимо кино в Северна Америка – Сънданс и Торонто. Ето и три от тях, които съдържат две основни за независимото кино черти: на структурно ниво рушат класическата драматургична линия от завръзка-кулминация-развръзка, а на съдържателно изтърбушват Американската мечта, като подкопават устоите на типичните за Холивуд надъхващи success stories, показвайки обратната страна на успеха.
„Франсис Ха” и днешните неврози
Можем да се сетим поне за пет холивудски музикални филма, които разказват за трудния, но увенчан с успех път към славата на бедни трудолюбиви девойки. Макар и далеч от музикалния жанр, в известен смисъл „Франсес Ха” е контрапункт на „Флашданс” – в кадър е една от тези, за които няма да настъпи звездния миг, и с тази безперспективна констатация не идва края на света. Главната героиня е събирателен образ на хилядите объркани мечтатели с артистични заложби (или често само с амбиции), които драпат за място под звездния небосклон на смазващо конкурентния Ню Йорк и се учат да живеят с провала си. А кариерните пропадания са само част от несгодите на късния пубертет, който тресе цялото й поколение.
Франсес е на 27, танцува от време на време в една трупа, където няма изгледи да я вземат за постоянно, а когато съквартирантката й решава да се изнесе от общия им апартамент, се оказва и без квартира, защото не може да плаща целия наем. Битовите несполуки и приятелското предателството я потапят в безгрижна меланхолия и тя се пуска по течението с лекота – без да изоставя усилията по физическото си оцеляване и всъщност запазвайки делнична динамика, тя някак отказва да се ангажира истински с проблемите. За да отприщи хаотичен низ от „неадекватни” действия: нощува от апартамент в апартамент; говори, каквото й падне и където й падне; предприема самотно и безцелно пътуване до Париж, за да се шляе по ръбовете на Сена и да съзерцава гледката от хотела. Скокливата в различни посоки сюжетна линия оформя нещо като road movie, което пътува през мислите и спонтанните реакции на Франсис, по-скоро портретирайки я, отколкото разказвайки за нея. А липсата на опорна точка в живота й е едновременно плашеща и изкусителна, но най-вече заразява с усещане за свобода.
Актрисата в главната роля Грета Гъруик е съавтор на сценария, заради което веднага бива заподозряна в автобиографичност, а режисурата е на Ноа Баумбах, когото наричат „новия Уди Алън”, не само заради еврейския произход. С черно-бяла визия, неизменния нюйоркски декор в кадър и бъбрив диалог, „Франсес Ха” напомня „Манхатън“, но само на повърхността. Объркани в личния си живот, героите на Уди Алън имат почва под краката и покрив над главите си, докато Франсис е дете на кризата – финансова, духовна, глобална.
Бремето на „Думите”
Фабулата на този прецизно надиплен в драматургията си дебют на Брайън Клугман и Лий Стърнтал се размножава и прибира като матрьошка, чиято мистерия е по-скоро в обвивката, отколкото в сърцевината. Успешен писател чете публично романа си за фрустриран писател, който присвоява история от нереализиран писател, за да пробие на пазара. Въпросът, който остава дори и след края на филма, е дали първият всъщност споделя собствената си история през разказа за втория, правейки безопасно публично признание, за да се освободи от вина и отговорност? Отговорът не е толкова важен, колкото поуката, че присвояването на чужди думи е като да заживееш под друга идентичност – приемаш промяната с всички последствия.
По-голямата част от екранното време е посветена на фрустрирания Рори Джансън от романа на успешния Клейтън Хамънд, който вярва, че е роден за писател, но за момента е единствен на това мнение. Чувството му за несправедливост кипва, когато най-сетне получава признание от издател, но и отказ да бъде публикуван, тъй като името му не говори нищо на пазара. Уж примирен, но всъщност изпаднал в отчаян транс пред провала на мечтите си, Рори представя случайно намерен неподписан роман за свой и върху лаврите на връхлетялата слава успява да издаде собствените си книги. Но истинският автор, разбира се, ще се появи, за да му прехвърли докрай от болката, която е излял на хартия.
Сюжетът се заиграва с реалност и фикция до степен на конспиративност, която предизвиква подозрения към авторите на филма. Според швейцарската преса историята в „Думите” твърде много напомня немския роман „Лила Лила” от Мартин Зутер, по който е направен и филм. Брайън Клугман и Лий Стърнтал обаче успяват да докажат, че са имали идеята години преди издаването на романа, тъй като са я развили по време на сценарен уъркшоп в Сънданс.
„Принизяването” преди финала
Независимото кино често критикува фалшивия звездния прах, с който се посипва живота на известните хора в Америка, като изтипосва последствията, а новият филм на Бари Левинсън е ценно допълнение по темата. Страхът от остаряването като унизително преживяване е в центъра на тази трагикомедия с психеделични окраски и сложна фабула и разглезеният от публиката театрален актьор Саймън Акслер (Ал Пачино) е живото му въплъщение. Наближаващ седемдесетте и все още в пика на славата си, Акслер започва да осъзнава, че след толкова сценични превъплъщения вече трудно прави разлика между реалност и фикция. Подробности от живота му научаваме през низ от флешбекове, връхлитащи във времевия отрязък, който му трябва, за да стигне от Бродуей до офиса си: престой в психиатрия, афера с подрастващата дъщеря-лесбийска на най-добрия му приятел, странна среща с жена, искаща от него да убие съпруга й с хладнокръвния замах, с който вече го бил правил на сцената. Безразборното скачане от настояще към минало и обратно илюстрират бъркотията в главата на Акслер, затрудняват различаването на реални и въображаеми ситуации и не е съвсем ясно дали сме свидетели на интимния му поток на съзнание или просто си имаме работа с избягал луд.
Сложната фабула и почти циничният сюжет за катастрофата на съзнанието, което не желае да приеме ограниченията на възрастта и реалността въобще, са вдъхновени от едноименния роман на Филип Рот. Бари Левинсън, за последно показал добра форма в „Тайните на Холивуд” (2008) с Робърт Де Ниро, възлага на Пачино да сглобява, разпада и пак отначало този едновременно отвратителен и очарователен герой, докато всъщност пародира собственото си актьорско амплоа. В ролята на скандално младата любовница с объркана сексуалност пък е същата обещаваща Грета Гъруик от „Франсис Ха”.
Фестивалът So Independent започва на 24 октомври, а пълната програма е тук.
