2
1575

Анатомия на провала

Механизмът за взимане на външнополитическите решения на Кремъл

алалал009
Александър Ситин

„Страна, която отказва да храни своите политически анализатори, рано или късно ще бъде принудена да храни чужди.“

 А. Крутов, главен редактор на сп. „Проблеми на националната стратегия“, водещ експерт на РИСИ 

В това, че украинските събития изненадаха Русия, няма нищо извънредно. Революциите – особено тези в съседните страни – са винаги неочаквани. По-важното е, че тези събития предизвикаха дълбока криза, ако не и катастрофа в Путинова Русия. Не се наемам да опиша конкретните форми и мащаби на тази криза, още по-малко нейната продължителност, но ако през пролетта и лятото на миналата година говорех просто за криза на режима, сега вече може да се каже, че сме в ситуация на преход към всеобхватна и системна криза, която може да премине в катастрофа.

В основата на този процес стои поредица от погрешни и пагубно-съдбоносни решения на режима преди всичко в сферата на външната политика. Като се започне от подготовката на срещата на върха на Източното партньорство във Вилнюс през есента на 2013 г., ситуацията се разви в посока цугцванг. Тези събития са добре известни, ние ще се върнем към тях в хода на изложението. Но сега ще стане дума за нещо друго.

Закономерен е въпросът как е възможно да се допусне подобно развитие на събитията, без да се предвиди техният ход, както и последствията им. Разбира се, всичко може да се припише на масовата лудост, на влиянието на средствата за масова информация, на оглупяването и зомбирането. Но докато се движим в рамките на разумната логика, подобни постулати едва ли ще ни удовлетворят.

Във всяка страна съществува т. нар. експертна политическа среда. Може да се отнасяте към нея и към отделни нейни представители както искате, но не бива да отричате факта, че тя играе съществена роля в съвременното общество и политика. Нейното призвание е не само да следи и анализира текущите събития, да обработва разнородната и често противоречива информация, но и да предоставя тази информация на властимащите, на хората, които взимат решения. Експертите трябва да предлагат обосновани препоръки, да изследват възможните варианти за развитие на събитията и, разбира се, да общуват непрекъснато с чуждестранните си колеги, тъй като в рамките на експертната комуникация – по време на конференции и обмен на мнения в кулоарите – се споделят неща, които дипломатите и разузнавачите не могат да си позволят да кажат. Чрез експертната среда политическите сили от различни страни могат по-лесно да информират контрагента за неофициалната гледна точка, която не се предлага под формата на дипломатически ноти, нито в безплодните и неудачни изказвания на президенти и министри на външните работи.

Така трябва да бъде. На практика обаче, както обикновено, всичко е малко по-иначе. В Русия прословутият човешки фактор се намесва във всичко. В идеалния случай експертът е длъжен да говори и пише това, което мисли. Ако започне да говори и пише това, което искат да чуят от него, да използва аналитичните си способности в съответствие с гледната точка на „върха“ и за да се „впише в тенденциите“, тогава не е никакъв експерт. Проваля се неговата основна функция. Нещо повече, разгръща се една спирала от лъжи и заблуди – властта чете това, което й харесва, и си мисли, не знам доколко искрено, че нейната визия за ситуацията е в унисон с гледната точка на експертите.

Един от основните експертни терени е не особено известният на широката публика Руски институт за стратегически изследвания (РИСИ), в който авторът на тези редове е работил над десет години. До 2009 г. този институт беше в състава на Службата за външно разузнаване (СВР). Негова задача бе проучването и анализа на публичната информация за външната политика на Русия и международните отношения. Всяко вмъкване на геополитически фантазии, идеологии, волни трактовки и тълкувания в тази ситуация бе изключено. Единствено факти, обобщения, изводи, в редки случаи – когато е изрично упоменато – препоръки, но изразени в най-обща форма.

Всичко се промени, когато през пролетта на 2009 г. РИСИ беше изваден от състава на СВР и преформатиран в структура, чийто учредител и основен клиент стана администрацията на президента на Руската федерация. В документите, определящи задачите на учреждението, се появи добавка – към информационно-аналитичната дейност за съответните държавни органи бяха добавени и идеологическо-пропагандни задачи. Този, на пръв поглед, незначителен факт повлече след себе си сериозни последствия. Беше сменено ръководството на института. За директор бе назначен генерал-лейтенантът в оставка от СВР Леонид Решетников, който преди това бе ръководител на Информационно-аналитичния отдел, а още по-рано на отдел „Балкански страни“ (България, бивша Югославия, Гърция).

Назначението изглеждаше напълно логично и обосновано. Само че Решетников не въведе характерната за военните добра дисциплина и прецизна организация на информационно-аналитичната дейност, а съвсем други принципи. Още по време на работата си в отдел „Балкански страни“ той се „въцъркови“. Тази стъпка, напълно разбираема за един остаряващ и не особено здрав човек, в неговия случай прие почти клинични измерения. Генералът от бившето Първо главно управление на КГБ на СССР и комунистът Решетников стигна до крайни форми на увлечение по Белогвардейското движение, Бялата православна идея и духовното и териториално възраждане на Империята. Основна цел на живота му стана изграждането на пантеон на избягалите от Крим белогвардейци, които установяват лагера си на гръцкия остров Лемнос, където измират масово от глад и липса на добри условия за живот. Невинното за старец-пенсионер увлечение по белогвардейската история стана една от предпоставките за големия аналитичен провал.

Постепенно в института се появиха нова лица, които си пускаха бради и старателно се опитваха да копират вдъхновени от съветските филми типажи като Адютанта на Негово превъзходителство с маниери на белогвардейски офицери. Те демонстрираха публично своята православна вяра, поставяха икони над работния си компютър и се кръстеха ревностно, преди да посегнат към чинията със супа в институтския стол. Тези, които работеха там по-рано, също приеха този маниер, заявявайки в отговор на насмешките ми, че „при предишния режим“ грижливо са крили своите православно-имперски и белогвардейски възгледи. За „изследване“ на Бялото движение и преодоляване на „фалшифицирането на руската история“ бе създаден (със средства на администрацията на президента, т.е. с бюджетни пари) Център за хуманитарни изследвания, където всички въпроси се насочваха към запознатите с творчеството на Лев Тихомиров – Михаил Смолин и Петър Мултатули, който пък е потомък на готвача на царското семейство, застрелян заедно с него в къщата на инженер Ипатиев през лятото на 1918 г. Поработил в ерата на „Бандитския Петербург“, Мултатули, който в началото на 90-те години е оперативен работник в петербургската полиция, става специалист по царуването на Николай II и открива своето призвание в съживяването на свещената памет на царя-мъченик сред широките маси. Успоредно с това Институтът разгърна активна издателска, интернет и телевизионна дейност в православно-монархическа посока. П. Мултатили стана официален фаворит и автор на речите на директора. Заедно с Л. Решетников, М. Смолин, А. Боханов и К. Малофеев през ноември 2013 г. той подписа призив към президента да впише в конституцията особената роля на православието. На един от институтските банкети Л. Решетников каза: „Мултатули е светец! Аз виждам неговия ореол. Вам не е дадено да го видите, защото сте грешници и не сте достатъчно въцърковени, но аз го виждам“. Страдащият от сериозно бъбречно заболяване Решетников никога не изпива повече от 1-2 чашки, така че традиционното руско обяснение в случая е неуместно.

На конференциите, в това число и международни, започнаха да се появяват все по-често хора в църковни одежди, а на корпоративните събирания по случай годишнините на Института се канеха манастирски или казашки хор и дует с балалайки. Цел на всички институтски кариеристи стана влизането в кръга за възраждане на некропола на остров Лемнос, както и участието в руските дни там. Това бе свидетелство за благоразположението на директора и се възприемаше като силна мотивация за лоялност. Загиналите на острова белогвардейци се превърнаха в култови фигури за работещите в Института.

Начело на Центъра за изследване на съседните страни, в който по проблемите на балтийските държави (Латвия, Литва, Естония) работеше авторът на тези редове, бе поставена Тамара Гузенкова – „наш водещ украиновед“. За разлика от М. Смолин и П. Мултатули, които не успяха да прескочат стъпалото кандидат на историческите науки, Т. Гузенкова посрещна новите тенденции с докторска степен в джоба. Потресаващо невежество и наглост, енергичност и егоизъм, съчетани с патетиката на застаряваща примадона от треторазряден провинциален театър, бяха основата на нейната стратегия за житейски успех. Дъщеря на пропил се офицер в оставка от съветските въоръжени сили, след като прекарва детството и юношеството си във военно градче близо до Виница или Полтава, Гузенкова вади късмет, като се омъжва за известния съветски етнолог и специалист по угро-финските народи В. Пименов. Над десет години тя работи под крилото му в Института по етнология на Руската академия на науките, защитава кандидатска дисертация и публикува редица трудове по етнология на чувашите. През 1998 г. (според други източници през 1999 г.) тя постъпва в РИСИ. В пристъп на съчувствие тогавашният директор Е. Кожокин, когото тя познава от Московския университет, а наема да работи в Института по украинските въпроси. По това време, освен че владее украински език, Гузенкова няма никакви познания в тази област. Изоставяйки чувашите, тя доста бързо усвоява няколко десетки стереотипни политико-пропагандни фрази, които в комбинация с безпардонното нахалство и невежество й осигуриха определено признание. Хората, с които работеше тя, я презираха заради наглостта и проявилата се по-късно злоба и отмъстителност, и се бояха да общуват с нея. Тя пък възприемаше това като безхарактерна интелигентщина, която презираше от дъното на душата си.

Докторската си дисертация на тема „Върховната Рада през 1991-2001 г. Историческо развитие на модерния парламентаризъм в Украйна“ тя защити особено трудно. Успя да постигне успех единствено поради усилията и връзките на Кожокин, и то след повторна защита пред ВАК – нещо, което се случва изключително рядко, особено в сферата на хуманитарните науки. После Гузенкова започна война с Ю. Тимошенко, като написа за нея книга, която не може да се определи по друг начин освен като политически пасквил. Комбинацията от историческо невежество, руско-съветска великодържавна наглост и претенцията, че са властелини на думите и „производители на политически смисъл“ за властимащите изигра лоша шега на членовете на ръководството на РИСИ. Украинският читател ще разбере добре следната фраза – Л. Решетников и Т. Гузенкова се превърнаха за руската експертна общност в олицетворение на най-лошите черти на режима на В. Янукович.

Православният разузнавач, възпитаник на Харковския университет, и невежата, неуравновесена и истерична, но притежаваща колосална енергия дама в постбалзакова възраст, създадоха неделим тандем, в чието съзнание отсъстваше разбирането на факта, че съществува украинска държавност. Тази двойка, с подкрепата на зависими и подчинени научни сътрудници-експерти, не можа да измисли нищо друго освен – „Няма Украйна – има Малорусия“, „украинската държавност е блъф и failed state“, „резултат от престъпното унищожаване на Руската империя от болшевиките“, „украинският език е създаден изкуствено от австрийците и поляците с цел унищожаване на руското единство“, „консолидация на постсъветското пространство на базата на териториално и духовно възраждане …“ и т. н. На практика тези хора въплъщават крайно антиукраинство, същността на което е не в отстояването на руската културна среда в Украйна и правото да се говори руски език, а в претенцията, че там няма нищо украинско, освен може би Лвовска и Тернополска област.

Тази позиция се съчетава с крайно и изцяло емоционално антизападничество. В неговата основа стои тезата, че европейската и руската цивилизации имат противоположни исторически мисии: европейската цивилизация поставя в центъра на своята система от ценности човека, а руската – Бог. Допълнителна емоционална окраска на тази теза придават крайният антисемитизъм и хомофобията. Понякога се налага впечатлението, че не на последно място антизападните настроения са продиктувани от съображения, свързани с мъжкото сексуално самосъхранение и женската ревност. В свое изказване на една от конференциите Решетников заяви, че народите на Ирак, в близкото минало на Сърбия и сега на Донецката и Луганската народни републики се сражават и умират, за да не живеят по хомосексуалните (изразът е смекчен) западни стандарти и шаблони.

До началото на третия мандат на Путин в Института окончателно се оформи православно-имперски началнически блок начело с Л. Решетников, Т. Гузенкова и М. Смолин. Беше разгърната информационно-пропагандна дейност за реализиране на проект за евразийска интеграция. Ръководството на Института използваше този проект като свой собствен бранд. Беше създаден Евразийски форум на РИСИ, който периодично провеждаше скъпоструващи международни конференции. Наближаваха украинските събития.

*  *  *  *  *

Корените на днешния руско-украински конфликт лежат в непоследователната и страхлива политика на Виктор Янукович. Руските власти, „инвестирали в предизбораната кампания“ немалко средства, възприемаха украинския президент като свой васал или наместник, който е длъжен да прави всичко, което му заповяда Кремъл. „Царуването“ на Янукович стана златен век за Л. Решетников, Т. Гузенкова, М. Смолин и подчинените им експерти. Веднъж, докато пиехме чай, се изказах с погнуса за Янукович, за когото се твърди, че в младежките си години си е крал шапки. Цял хор от млади колеги ми възрази с популярната тогава фраза на Т. Гузенкова: „Янукович, разбира се, е кучи син, но той е НАШ кучи син“. В личен триумф за Т. Гузенкова се превърна арестът на Ю. Тимошенко. Сега вече можеше да парадира с донесените от командировки в Украйна рокли, осъзнавайки с гордост, че Тимошенко не се нуждае от нищо друго освен от затворнически дрехи и болничен халат…

През 2013 г. окончателно се формира мрежата от украински проруски експерти. Ще назова името на „най-известния“ от тях – Р. Ищенко. За „аналитичните си материали“ тези експерти получаваха доста високи хонорари по тогавашните украински, а и по руските стандарти. За да не се „подценяват украинските другари“ и да не се плащат допълнителни данъци върху заплатите на чужди граждани, се оформяха договори с подставени лица. На практика Т. Гузенкова се разпореждаше еднолично със средствата за заплащане на проруските експерти. Като се имат предвид нейният краен авторитаризъм и фантастичната й алчност, е ясно, че се пишеше точно това, което изискваше тя.

Качеството на тези текстове, независимо от тяхната аналитична значимост, бе под всякаква критика. Аз и най-вече моят приятел, който се занимаваше с украинската проблематика, трябваше неведнъж да редактираме тези текстове – както стилистично-граматически, така и отчасти съдържателно – и да премахваме най-очевидните глупости.

Цялото това гнездо на оси се притесни доста, когато през есента на 2013 г. Янукович, който изпитваше натиск от проевропейската част от украинското общество, започна да лавира между европейския и евразийския интеграционни проекти. Всички експертни сили и финансови средства бяха хвърлени за доказване на тезата, че европейският път е гибелен за Украйна, както в икономически, така и в културно-духовен и религиозен (как без това!) смисъл. Тъй като през втората половина на 2013 г. Литва председателстваше ЕС и бе организатор на срещата на върха на Източното партньорство, аз трябваше спешно да напиша текст за постсъветските аспекти на нейната външна политика. Внимателно изказаните препоръки за целесъобразността на режима на Янукович да се предостави известна свобода на действие, неизменно се задраскваха от ръководството.

По време на „търговската война“ между Русия и Украйна и в навечерието на Вилнюската среща на върха в администрацията на президента се изпращаха бележки и анализи, в които се твърдеше, че още от времето на Переяславската Рада украинският народ е неизменно привързан към Русия, че „нищожните западни влияния“ имат маргинален характер и са провокирани от шепа профашистки елементи от Западна Украйна – от територии, които са били част от Австро-Унгарската империя и притежават различен социокултурен код. Огромното мнозинство от украинците пази паметта за общото минало, за Великата отечествена война и мечтае за възраждането на общата Империя/СССР. Всичко, което свидетелстваше за обратното, се приписваше на дейността на неправителствените организации, финансирани от Държавния департамент на САЩ, от Брюксел, Варшава или Вилнюс. В написаните или редактирани от Т. Гузенкова доклади звучаха призиви за максимален натиск върху Янукович чрез енергиен и търговски шантаж, за постигане на отказ от подписаните във Вилнюс предварителни споразумения и гарантиране на евразийската интеграция на Украйна.

Трудно е да се каже категорично дали тези доклади формираха концепцията на Кремъл по отношение на Украйна, или само я укрепиха, вписвайки се в система от априорно взети решения. Очевидно е само почти пълното съвпадение между съдържанието на материалите на РИСИ и реалните стъпки на руското управление в областта на външната политика. Разбира се, не само никой от ръководството на Института не предвиди Майдана, но и по всякакъв начин се опитваше да убеди себе си и своите възложители в принципната невъзможност за подобен сценарий. Известно е, че изкуството на анализа, както и на дипломацията, е в това да се прогнозира как ще се развият събитията, а после да се обясни защо се е случило точно обратното. Руските анализатори имат две универсални, макар и несъгласуващи се обяснения – от една страна те говорят за фашистки хитрости, а от друга – за интриги на Държавния департамент, на ЦРУ, на световното задкулисие. Доколкото обаче става дума за „задкулисие“, какво можеш да кажеш, та нали за него така или иначе нищо не се знае, включително това дали изобщо съществува. Тъкмо тези обяснения са в основата на оценките за Десен сектор (фашизмът) и за националния подем в Украйна, чието начало постави Майданът (световното задкулисие).

Паралелно до администрацията на президента се изпращаха доклади, в които се твърдеше, че народът на Крим иска да се присъедини към Руската федерация, че той се страхува от украинизация, от забрана на руския език и изместване на православието от униатството. Очевидно е, че резултатите от кримския референдум са предопределени от високия процент пенсионери, които очакват пенсиите им да нараснат няколко пъти при присъединяване към Русия, а също и от твърде високите, дори по руските стандарти, заплати на военните от Черноморския фронт. Ясно е, че всяко алтернативно движение (кримските татари) или съпротивата на украинските силови структури ще бъдат блокирани лесно от войниците, дислоцирани в базата на Черноморския флот в Севастопол. Това, което четете в момента, не е мой анализ post factum, а представяне на общата тоналност, характерна за огромния брой доклади, които се изпращаха от РИСИ към всички държавни инстанции на Руската федерация в навечерието на анексията на Крим. Т. Гузенкова заяви, че Центърът минава в режим на война и „продукцията“ трябва да бъде увеличена неколкократно. Единствено фактът, че наборът от идеи си оставаше един и същ, спаси и нея, и колектива от крайна преумора. Трябваше само да се отпечатват фамилиите на получателите върху бланките на придружаващите писма. Доколкото в Русия всеки труд се оценява не по неговата ефективност, а по количеството на „пролятата пот“ и изработените човекочасове, акциите на Т. Гузенкова, както в очите на директора, така и на висшето ръководство, се вдигнаха извънредно. Докато „експертите-негри“ подготвяха докладите, тя се показваше по телевизията, в Съвета на федерацията, в администрацията на президента, в Обществената палата, в СВР, в Генералния щаб и фонда „Горчаков“ – откъде ли само не изникваше тя в средата на 2014 г. Освен количествените показатели растеше и авторитетът на РИСИ.

Анексията на Крим, демонстративното „единомислие“ на референдума, самопровъзгласяването на Донецката и Луганската народни републики, началото на антитерористичната операция и майските събития в Одеса – изглежда всичко говореше за експертната състоятелност на Института. Беше организирано събиране на средства за подпомагане на борещите се в Донбас. В РИСИ намери убежище избягалия от Украйна Владимир Рогов. Сътрудникът на института Е. Попов, когото директорът държеше на работа заради неговите православно-националистически възгледи и въпреки тоталната му некомпетентност, разгърна в Ростов на Дон широка дейност в помощ на „донецките въстаници и борци с фашизма, сражаващи се и умиращи за руския свят“. Макар и в дълбока тайна, Институтът прие най-непосредствено участие в проектите Славянска гвардия, Руски сектор и Руски вектор.

През пролетта тонът на изпращаните материали започна да става все по-войнствен и пропаганден. С усилията на Гузенкова и подкрепящия я Решетников аналитичната дейност бе доведена практически почти до нула. Затова пък се изпращаха десетки материали за необходимостта от формиране на проруски нелегални организации в украинския тил, за изпращане на подривни групи и подготовка за щурм на юг в посока Мариопул–Николаев–Одеса, за създаване на Велика Новорусия, включваща Приднестровието, което подобно на Крим трябва да се присъедини към Русия. Нито дума не бе написана за евентуалната съпротива от страна на Украйна, за мобилизацията на армията и доброволческите групи, що се отнася до възможните санкции и техните последствия, до реакцията на САЩ, европейските страни и НАТО – те дори не се обсъждаха. В края на октомври редовен гост на институтските мероприятия стана Гиркин (Стрелков), когото Решетников нееднократно нарече публично свой приятел. Доколкото проектът „Новорусия“ демонстрираше все повече своята несъстоятелност и липсата на контрол, а от Кремъл започнаха да идват сигнали за липса на готовност за пълномащабна война с Украйна и щурм през Мариупол към Приднестровието, което за ръководството на РИСИ имаше някакво непостижимо сакрално значение, стана очевидна и експертната вина на Института в процеса на взимане (подкрепа) на решенията, довели Русия до сериозна икономическа и международна криза.

В подаваните от РИСИ материали към администрацията на президента, а значи и към самия президент, активно се внушаваше идеята, че:

– Държавите от постсъветското пространство не са пълноценни субекти на международните отношения. Самият факт на тяхното появяване на световната политическа карта и по-нататъшното им съществуване е резултат от руските катастрофи през 1917-1991 г., предизвикани от враговете на Русия начело със САЩ. Техният суверенитет е временно явление, което не заслужава сериозно внимание, някакво историческо недоразумение, което подлежи на корекция в процеса на възраждане на Империята;

– Западът е слаб, страхлив, алчен за нефт и газ и ще преглътне анексията на Крим и войната в Донбас, както преглътна през 2008 г. военните действия в Абхазия и Южна Осетия;

– Масово настроенията в Източна Украйна, в това число в Харков и Мариупол, са за обединение с Русия. Подобна експертна грешка свидетелства най-малкото за непрофесионализъм, за стремеж да се подтикне ръководството на Руската федерация в посока, желана от определени имперско-съветски групи, които се надяват да сведат до минимум държавния суверенитет на Украйна, Беларус, Казахстан, а вероятно и Молдова;

– Чрез създаването на алтернативно експертно-обществено мнение и подкрепа на сътрудниците от спецслужбите на Украйна, а сега и на Беларус (защото за руските интегратори наред е именно тя), може да се създаде силно проруско движение, способно както да окаже въздействие върху общественото мнение, така и да промени политиката и ръководството на тези страни в желаната от Русия посока;

– Украйна е квазидържава, а украинците са квазинарод, неспособен да реализира историко-политическата си роля. Руснаците са единственият държавоформиращ народ в постсъветското пространство, което означава, че единствената възможна форма за политическо съществуване на този регион е Руската империя. Всяка мисъл, според която вътрешноукраинският и руско-украинският конфликт са в същността си гражданска война между поддръжниците и противниците на възраждането на руската имперска държавност (СССР), се замиташе под килима;

– Крим ще влезе в състава на Руската федерация перфектно и икономически безболезнено. Не бяха проучени социалният състав на населението, структурата на бюджета на региона, неговата зависимост от инфраструктурата на Украйна в сферата на транспорта, финансите, електроснабдяването и водоснабдяването. В общи линии – гладко написано на книга, но без да се отчитат пропастите, през които трябва да се мине;

– Нефтогазовият кран, заедно с ядреното копче и характерната православна духовност винаги (или поне за много дълго време) ще осигуряват на Русия място, което ще й позволява да се бори успешно за позицията на световен център на силата и да противостои в тази борба на САЩ. В частност, за несъстоятелността на шистовия газ като алтернатива на руския монопол в енергетиката много е писал Ю. Глущенко.

Последиците от подобни експертно-политически грешки са добре известни и анализирани от мен в предишни интернет публикации, особено по отношение на Беларус. Остава само да добавя, че преди да ме уволнят, многократно ми дадоха да разбера, че излизайки с алтернативни оценки, съм се превърнал в конкурентна заплаха за Т. Гузенкова, че някои глави трябва да бъдат отсечени, за да оправдае Институтът очевидния си провал пред администрацията на президента. Може да се заключи, че администрацията на президента е доволна от принесените жертви, като се има предвид, че през септември-октомври бяха уволнени много хора, но цялото ръководство на РИСИ си остана на мястото. Въпросът е в това какви нови експертно-аналитични и пропагандни подвизи можем да очакваме от Руския институт за стратегически изследвания през настъпилата 2015 г.

Александър Ситин е доктор на историческите науки, член на Руско-латвийската комисия на историците, бивш научен сътрудник в Руския институт за стратегически изследвания.

Текстът е публикуван в сайта БРАМАBY.