It is more moral to be behind the age than in advance of it.
Samuel Butler
Загубата на проф. Знеполски за мен е равносилна на изчезването на интелектуалната рамка, в която търсехме, дискутирахме, мислехме през последните 30 години. Смятах тази рамка за постоянна и непоклатима. Ивайло Знеполски се бореше за съхраняването на интелектуалната традиция, като отстояваше най-високите стандарти на научната и изследователската работа. Университетът беше особено скъп за него, защото знаеше, че той е централна институция на демократичното общество и двутомникът за тоталитаризма се явява естествено продължение на предишния голям негов двутомник Как се променят нещата, посветен на Властта в университета и Университетът във властта. Той е заключение и кулминация на дългогодишно ангажиране с проблематиката на тоталитаризма, свидетелство, за което е цялата дейност на Института за изследване на близкото минало, който той създаде, и е достатъчно от многобройните публикации на Института да погледнем само сборниците Тоталитаризмите на ХХ век, Да познаем комунизма, за да се убедим в това.
Ивайло Знеполски беше подреден изследовател и целеустремен изследовател, но вместо да фиксира своята научна идентичност в определена област, той отваряше все нови полета – в теорията на киното и литературата, в семиотиката и културологията, в историята и политологията, в които разпръсваше ферменти на познанието, както казва Хана Арент за делото на Лесинг.
Имахме ли нужда от ново изследване на тоталитаризма? Вярно е, че тоталитаризмът не е повече онази пресечна точка, по думите на немския историк Козелек, между пространството на опита и хоризонта на новите очаквания, какъвто беше той за нас в годините около 1989 г. Ала не бива да забравяме, че както учи американският философ Сантаяна, „онези, които не могат да помнят миналото, са осъдени да го повтарят“, и тези негови думи са валидни не само за света на действията, но и за този на идеите. Историята на тоталитаризма продължава, той има, уви, своя подем и днес. Затова Ивайло Знеполски, истински анатом на злото, търси да събуди нашето мислене, защото тоталитаризмът трябва и днес да бъде интерпретиран и деконструиран, за да не бъде повторен. Не можем да се справим с тоталитаризма, без той да бъде разбран и детоталитаризиран, както обичаше да казва Ивайло Знеполски.
Двутомникът за тоталитаризма е упражнение по „разширено мислене“, което за Арент беше същността на истинското философстване, и което беше особено характерно за Ивайло Знеполски. В това свое последно изследване той влиза в постоянен, жив и критичен диалог с трима значими мислители – Арент, Вьогелин и Арон, и книгата е всъщност квартет. В първия том Знеполски, анализирайки прецизно описанията, обясненията, проблематизиранията на тоталитаризма от тримата мислители, ни дава важен урок как да се приближим към разбирането на това чудовищно явление, което в крайна сметка е безсмислено. Разбиране, което съвсем не е консенсусно, както показва Знеполски във втория том Семейни разправии, семейни не само защото тримата са връстници (родени през няколко години в самото начало на ХХ век), но най-вече защото техните изследвания и разсъждения са не просто теории, а силови полета, и самата книга на Ивайло Знеполски е такова, силово поле, откъдето и неизбежните припламвания и късите съединения при техния контакт.
Хана Арент описва тоталитаризма като експеримент против реалността, който създава атмосфера на интелектуален сумрак, в който хората вярват във всичко и в нищо, убедени, че всичко е възможно и нищо не е вярно. Оттук и баналността на тоталитарното зло: престъпленията са колосални и уникални, ала извършителите им най-обикновени хора, добре знаещи какво правят, но не желаещи и неспособни да мислят да си представят какво изпитва другия.
Ерик Вьогелин е значим, но твърде слабо познат днес автор, който разкрива тоталитаризма като особен вид политическа религия, в която политиката е религиозно (идеологически) легитимирана. Комунистическата партия е войнстваща църква, стремяща се да елиминира връзката, която тъче с трансценденцията религията, като я замества с вярата, че небесният рай е осъществим тук и сега на земята със социално инженерство. Така комунизмът създава втора реалност, фиктивен свят, прожектиран като реален, предрешаващ реалността, даващ изкусителната илюзия, че всичко е възможно, че всички институции, структурата на обществото и самата човешката природа могат да бъдат наново сътворени. Тази втора реалност, съчетана с доктрината за историческата неизбежност (най-чудовищната идея на Маркс), дава рецепта на тоталитарната диктатура. Историческият материализъм, представян като строга наука, вдъхваше на комунистите абсолютната сигурност, че те са „избраните“ в историята, която ги води във вярната посока. Как да не бъдат създадени тогава лагерите и унищожени старите класи, щом всяка жертва е просто проява на разгръщането на диалектиката на историческата необходимост. Комунизмът обещаваше всичко със своята втора реалност, и даваше заробване и духовна нищета.
Реймон Арон е забравен днес интелектуален колос от втората половина на ХХ век, изключително трезв и прозорлив, нещо рядко за френските интелектуалци, за политическото настояще, за реалните действия и ситуации, чужд на всяко опиянение и заблуждение. Централен въпрос за Арон, блестящ критик на марксизма и тоталитарния строй, е противопоставянето между демократичната свобода и съветската диктатура, въпрос, който в края на ХХ век смятахме за решен и който се връща към нас в още по-уродлива форма от развитието на Русия като империя на злото. Всеки, който избягва или омаловажава това радикално и съвсем конкретно противопоставяне между демокрация и тоталитаризъм, показваше неуморно Арон, бяга от реалността, която е естествено политическа. Реймон Арон, преобръщайки в Опиумът на интелектуалците прочутото твърдение на Маркс за религията като опиум на народа, показа защо и как комунизмът стана предпочитаният наркотик на западните интелектуалци, които намериха в него заместител на религиозната вяра, неподлежащ на верификация и критика от здравия разум. В такива абсурдни идеи като комунистическите, казваше Оруел, само интелектуалци могат да вярват, и Арон детайлно анализира техните опиянение и залитания, като целта му е да върне „поезията на идеологията към прозата на реалността“, усилие, което за мен характеризира изследванията, мисленето и въобще натюрела на Ивайло Знеполски.
Особено интересни и нови бяха за мен анализите на преките сблъсъци, в които влизат тримата мислители помежду си. Знеполски описва много живо и фино, улавяйки с безпогрешното си око на семиотик и най-малките нюанси. Реймон Арон и Хана Арент спорят дали отвътре, от самата либерална демокрация, както смята Арент, или отвън, от съветската заплаха, идва реалната опасност за демокрацията, въпрос, особено актуален днес с подема на популизма в много демократични страни и с хибридната война, която Русия води против „колективния Запад“. Сблъсъкът между Ерик Вьогелин и Арент минава по линията трансцендентност – иманентност. Особено важен в техния дебат е отговорът на Хана Арент, в който тя подчертава радикалната новост на тоталитаризма и необходимостта да се изходи от фактите и събитията, за чието осмисляне са необходими нови понятия, а не да се прибягва към мащабни исторически реконструкции, както прави Вьогелин, в които лесно се изгубва безпрецедентната новост на явлението. Реймон Арон и Вьогелин, накрая, спорят какъв вид религия е тоталитаризмът: Вьогелин обхваща цялата световна история с понятието за политическа религия, Арон, говорейки за секуларизирани религии, набляга на същностно модерното явление на сакрализиране на политиката.
Ивайло Знеполски завършва своя двутомник с въпроса: дали Арон, пък и Вьогелин и Арент, са мислители от вчера? „Времето, пише той, опроверга сдържания песимизъм на Арон. Остава неизяснен въпросът какво извиква образът на пустинята на новото време?“ Знеполски не подценява голямата опасност в демократичното общество от противоположната на тоталитарния фанатизъм болест на духа: безразличието (върху което основно се прицелва днес руската пропаганда), разсъждавайки за „пустинята“ в последната глава на своята книга, като завещанието да подемем и да изясним този съдбовен за нашето време въпрос.
Тоталитаризмът целеше да разруши европейската култура и постигна ужасяваща степен на успех, като прекъсна нейната „нишка на традиция“. Ивайло Знеполски ни предупреждава, че катастрофата винаги е възможна и историята невинаги има happy ending. Нерядко, уви, злото надделява. Европейската цивилизация още не се е възстановила след тоталитаризма и едва ли ще успее да го направи напълно, като не е неуместен въпросът дали самата тя вече не принадлежи към света от вчера.
Интелектуалец от вчера ли беше проф. Знеполски? Той беше интелектуалец от най-чистия и възвишен вид. Ивайло Знеполски беше наясно, че идеите имат – за добро или за лошо – реална сила. „Интелектуалците, пише Арон, страдат и се оплакват от неспособността си да променят хода на събитията, но те подценяват своето влияние: съзнателно или несъзнателно политиците са в крайна сметка техни ученици.“ Лостът на идеите е могъщ и институциите на всяко общество зависят от идеите в главите на хората в тях. Знеполски ни убеди, че в ръцете на човек с добри идеи институциите и в България могат да функционират по друг начин – и като министър на културата, и като ръководител на катедрата „Теория и история на културата“, и като създател на неправителствените организации „Дом на науките за човека“ и „Институт за изследване на близкото минало“. Така, със своите идеи и дела, Ивайло Знеполски блестящо ни показа, че промяната в интелектуалния климат – а той преобрази нашия за добро – променя и обществото: урок, който не трябва да забравяме.
