Начало Книги Анатом на злото
Книги

Анатом на злото

2110

It is more moral to be behind the age than in advance of it.
Samuel Butler

Загубата на проф. Знеполски за мен е равносилна на изчезването на интелектуалната рамка, в която търсехме, дискутирахме, мислехме през последните 30 години. Смятах тази рамка за постоянна и непоклатима. Ивайло Знеполски се бореше за съхраняването на интелектуалната традиция, като отстояваше най-високите стандарти на научната и изследователската работа. Университетът беше особено скъп за него, защото знаеше, че той е централна институция на демократичното общество и двутомникът за тоталитаризма се явява естествено продължение на предишния голям негов двутомник Как се променят нещата, посветен на Властта в университета и Университетът във властта. Той е заключение и кулминация на дългогодишно ангажиране с проблематиката на тоталитаризма, свидетелство, за което е цялата дейност на Института за изследване на близкото минало, който той създаде, и е достатъчно от многобройните публикации на Института да погледнем само сборниците Тоталитаризмите на ХХ век, Да познаем комунизма, за да се убедим в това.

Ивайло Знеполски беше подреден изследовател и целеустремен изследовател, но вместо да фиксира своята научна идентичност в определена област, той отваряше все нови полета – в теорията на киното и литературата, в семиотиката и културологията, в историята и политологията, в които разпръсваше ферменти на познанието, както казва Хана Арент за делото на Лесинг.

Имахме ли нужда от ново изследване на тоталитаризма? Вярно е, че тоталитаризмът не е повече онази пресечна точка, по думите на немския историк Козелек, между пространството на опита и хоризонта на новите очаквания, какъвто беше той за нас в годините около 1989 г. Ала не бива да забравяме, че както учи американският философ Сантаяна, „онези, които не могат да помнят миналото, са осъдени да го повтарят“, и тези негови думи са валидни не само за света на действията, но и за този на идеите. Историята на тоталитаризма продължава, той има, уви, своя подем и днес. Затова Ивайло Знеполски, истински анатом на злото, търси да събуди нашето мислене, защото тоталитаризмът трябва и днес да бъде интерпретиран и деконструиран, за да не бъде повторен. Не можем да се справим с тоталитаризма, без той да бъде разбран и детоталитаризиран, както обичаше да казва Ивайло Знеполски.

Двутомникът за тоталитаризма е упражнение по „разширено мислене“, което за Арент беше същността на истинското философстване, и което беше особено характерно за Ивайло Знеполски. В това свое последно изследване той влиза в постоянен, жив и критичен диалог с трима значими мислители – Арент, Вьогелин и Арон, и книгата е всъщност квартет. В първия том Знеполски, анализирайки прецизно описанията, обясненията, проблематизиранията на тоталитаризма от тримата мислители, ни дава важен урок как да се приближим към разбирането на това чудовищно явление, което в крайна сметка е безсмислено. Разбиране, което съвсем не е консенсусно, както показва Знеполски във втория том Семейни разправии, семейни не само защото тримата са връстници (родени през няколко години в самото начало на ХХ век), но най-вече защото техните изследвания и разсъждения са не просто теории, а силови полета, и самата книга на Ивайло Знеполски е такова, силово поле, откъдето и неизбежните припламвания и късите съединения при техния контакт.  

Хана Арент описва тоталитаризма като експеримент против реалността, който създава атмосфера на интелектуален сумрак, в който хората вярват във всичко и в нищо, убедени, че всичко е възможно и нищо не е вярно. Оттук и баналността на тоталитарното зло: престъпленията са колосални и уникални, ала извършителите им най-обикновени хора, добре знаещи какво правят, но не желаещи и неспособни да мислят да си представят какво изпитва другия.

Ерик Вьогелин е значим, но твърде слабо познат днес автор, който разкрива тоталитаризма като особен вид политическа религия, в която политиката е религиозно (идеологически) легитимирана. Комунистическата партия е войнстваща църква, стремяща се да елиминира връзката, която тъче с трансценденцията религията, като я замества с вярата, че небесният рай е осъществим тук и сега на земята със социално инженерство. Така комунизмът създава втора реалност, фиктивен свят, прожектиран като реален, предрешаващ реалността, даващ изкусителната илюзия, че всичко е възможно, че всички институции, структурата на обществото и самата човешката природа могат да бъдат наново сътворени. Тази втора реалност, съчетана с доктрината за историческата неизбежност (най-чудовищната идея на Маркс), дава рецепта на тоталитарната диктатура. Историческият материализъм, представян като строга наука, вдъхваше на комунистите абсолютната сигурност, че те са „избраните“ в историята, която ги води във вярната посока. Как да не бъдат създадени тогава лагерите и унищожени старите класи, щом всяка жертва е просто проява на разгръщането на диалектиката на историческата необходимост. Комунизмът обещаваше всичко със своята втора реалност, и даваше заробване и духовна нищета.

Реймон Арон е забравен днес интелектуален колос от втората половина на ХХ век, изключително трезв и прозорлив, нещо рядко за френските интелектуалци, за политическото настояще, за реалните действия и ситуации, чужд на всяко опиянение и заблуждение. Централен въпрос за Арон, блестящ критик на марксизма и тоталитарния строй, е противопоставянето между демократичната свобода и съветската диктатура, въпрос, който в края на ХХ век смятахме за решен и който се връща към нас в още по-уродлива форма от развитието на Русия като империя на злото. Всеки, който избягва или омаловажава това радикално и съвсем конкретно противопоставяне между демокрация и тоталитаризъм, показваше неуморно Арон, бяга от реалността, която е естествено политическа. Реймон Арон, преобръщайки в Опиумът на интелектуалците прочутото твърдение на Маркс за религията като опиум на народа, показа защо и как комунизмът стана предпочитаният наркотик на западните интелектуалци, които намериха в него заместител на религиозната вяра, неподлежащ на верификация и критика от здравия разум. В такива абсурдни идеи като комунистическите, казваше Оруел, само интелектуалци могат да вярват, и Арон детайлно анализира техните опиянение и залитания, като целта му е  да върне „поезията на идеологията към прозата на реалността“, усилие, което за мен характеризира изследванията, мисленето и въобще натюрела на Ивайло Знеполски.

Особено интересни и нови бяха за мен анализите на преките сблъсъци, в които влизат тримата мислители помежду си. Знеполски описва много живо и фино, улавяйки с безпогрешното си око на семиотик и най-малките нюанси. Реймон Арон и Хана Арент спорят дали отвътре, от самата либерална демокрация, както смята Арент, или отвън, от съветската заплаха, идва реалната опасност за демокрацията, въпрос, особено актуален днес с подема на популизма в много демократични страни и с хибридната война, която Русия води против „колективния Запад“. Сблъсъкът между Ерик Вьогелин и Арент минава по линията трансцендентност – иманентност. Особено важен в техния дебат е отговорът на Хана Арент, в който тя подчертава радикалната новост на тоталитаризма и необходимостта да се изходи от фактите и събитията, за чието осмисляне са необходими нови понятия, а не да се прибягва към мащабни исторически реконструкции, както прави Вьогелин, в които лесно се изгубва безпрецедентната новост на явлението. Реймон Арон и Вьогелин, накрая, спорят какъв вид религия е тоталитаризмът: Вьогелин обхваща цялата световна история с понятието за политическа религия, Арон, говорейки за секуларизирани религии, набляга на същностно модерното явление на сакрализиране на политиката.

Ивайло Знеполски завършва своя двутомник с въпроса: дали Арон, пък и Вьогелин и Арент, са мислители от вчера? „Времето, пише той, опроверга сдържания песимизъм на Арон. Остава неизяснен въпросът какво извиква образът на пустинята на новото време?“ Знеполски не подценява голямата опасност в демократичното общество от противоположната на тоталитарния фанатизъм болест на духа: безразличието (върху което основно се прицелва днес руската пропаганда), разсъждавайки за „пустинята“ в последната глава на своята книга, като завещанието да подемем и да изясним този съдбовен за нашето време въпрос.

Тоталитаризмът целеше да разруши европейската култура и постигна ужасяваща степен на успех, като прекъсна нейната „нишка на традиция“. Ивайло Знеполски ни предупреждава, че катастрофата винаги е възможна и историята невинаги има happy ending. Нерядко, уви, злото надделява. Европейската цивилизация още не се е възстановила след тоталитаризма и едва ли ще успее да го направи напълно, като не е неуместен въпросът дали самата тя вече не принадлежи към света от вчера.

Интелектуалец от вчера ли беше проф. Знеполски? Той беше интелектуалец от най-чистия и възвишен вид. Ивайло Знеполски беше наясно, че идеите имат – за добро или за лошо – реална сила. „Интелектуалците, пише Арон, страдат и се оплакват от неспособността си да променят хода на събитията, но те подценяват своето влияние: съзнателно или несъзнателно политиците са в крайна сметка техни ученици.“ Лостът на идеите е могъщ и институциите на всяко общество зависят от идеите в главите на хората в тях. Знеполски ни убеди, че в ръцете на човек с добри идеи институциите и в България могат да функционират по друг начин – и като министър на културата, и като ръководител на катедрата „Теория и история на културата“, и като създател на неправителствените организации „Дом на науките за човека“ и „Институт за изследване на близкото минало“. Така, със своите идеи и дела, Ивайло Знеполски блестящо ни показа, че промяната в интелектуалния климат – а той преобрази нашия за добро – променя и обществото: урок, който не трябва да забравяме.

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, преподавал е и философия на религията в Нов български университет (до 2013 г.). Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко” (1999), „Прекъсването на пътя” (2000), „Политика и спасение” (2005), „Между абсолютното тайнство и нищото” (2007), „Това не е религия” (2013), „Излизания” (2015), „Разпознавания. По пътищата на душата” (2017), „Приближавания“ (2019), „Прочити на Данте. Ад. Чистилище. Рай“ (2023).

Свързани статии

Още от автора

No posts to display