Калин Янакиев, „За ангелите и хората“, издателство „Жанет 45“, 2026 г.
Тези истории са особени „срещи“: случвания или „чудеса“. Вътре в тях се разгръщат и въображаеми или реални пътувания, в които на дадено „място“ се обръща „времето“. Обрат, задаващ измеренията на тази необичайна „духовна проза“ (ако използвам един израз на Гогол), каквато е прозата на Калин Янакиев и 20-те му истории от книгата „За ангелите и хората“.
Как ангелите и хората въобще се срещат? И къде се случва това?
В един от разказите – „Ангелът на книгата“ – ни се напомня как книга „Откровение“ символизира историята на този свят, създадена от Бога там горе. И че в книгата, отворена от Агнеца на престола, може да се види „какво има да стане след това“…
Което е важно. Именно това „след това“ изразяват ангелите, обръщайки или осветлявайки „посоката“ или разгръщането на всяка от тези толкова човечни истории.
И тук се сещам, че средновековните витражи изобразяват ангелите като живи огледала, в които се отразява Божието съвършенство, затуй те са озарени от него. А апологетът Атинагор ги уподобява на частични провидения, бдящи над всички части на всемира, за да ги удържат в едно за Божия слава и блаженство на праведниците.
Ангелите отразяват провидяното – онова, което хората не виждат и няма как или трудно могат да видят с телесните си очи. Което е друг ключ в „За ангелите и хората“.
Още в първата история – „Ангелът от селото на покойниците“ – край трапезата на открито са насядали познати и непознати лица (познати „някога“, от миналото им присъствие в градската градинка край „Кристал). Но не мястото е важно, а фактът на невиждането.
„Гледаха се един друг, обръщаха погледи наоколо… но не си говореха. Блаженстваха, без дума да си продумат“. И без да се виждат. Разминават се като образи, без да се засрещнат. Включително майката и бащата на „разказвача“ се разминават с него, а той е дълбоко покъртен от всичко това.
Докато… докато един глас, който не може да бъде идентифициран наоколо (също невидян), му напомня, че те са покойници. Този свят вече не ги държи в тревогите си и не присъства в тях, както и те в него (освен като спомен).
Затова едните и другите не се „виждат“, но се засрещат в промисъла.
И затова всичките двайсет истории за хора и ангели са истории на тази голяма среща.
Докато четях „За ангелите и хората“, си спомних за една проповед на прочутия френски епископ Жак-Бенин Босюе, посветена на ангелите. В нея той настоява, че Бог би искал нашите молитви да му бъдат представяни не от самите нас, а тъкмо от ангелите. Да, именно от ангелите, наши застъпници, доколкото, утежнени от грубата ни материалност, думите, с които се молим, често се трупат по земята и има риск да си останат там, което би било прискърбно и крайно тревожно; затова ангелите ни изчакват, наблюдават, за да ги поемат от устните ни, та да проникнат те в земната вис и да стигнат небесата.
Ето защо ни е особено потребен „Ангел на молитвата“, за който настоява още Тертулиан. И който, не на последно място, измолва от „строгия Градинар“ милост към дръвчетата, дето почти не дават или трудно принасят плод. Затуй „пътят нагоре“ от нашия скръбен свят минава по ангелските крила.
В тази книга няма специална история за Ангела на молитвата. Но има история за Ангела на картичката, нарисувана с водни боички от тежко болното момиченце на една бедна жена. Картичка, струваща там горе по-скъпо от картини на Леонардо да Винчи или Рафаело заради усилията и болката на едно несретно дете. Има и история за Ангела на ония, които ще наследят земята, където пак глас „изотникъде“ ни призовава „да видим“ – да видим как тичат децата, да вдигнем очи към бухналите облаци на небето, да видим света и провидим подареното ни.
Така, за разлика от прочутия Angelus Novus на Паул Клее, обезсмъртен от Валтер Бенямин като Ангела на историята, който е обърнал лице към миналото, към онзи низ от събития, които времето трупа под крилете му във вид на развалини, този Ангел, както и други Ангели от двайсетте истории – като Ангела на осмия ден – зоват за друго – да провидим земята, дара, който сме получили като деца и за който сетне всички ние дружно забравяме. Захвърлили сме дара на Едемската градина и дали тогава сме онези „наследници“, за които говори Христос?
Може би затова и всеки от нас си има своя ангел пазител: „Това е неговият Ангел“ (Деян. 12:15). Онзи ангел, който трябва да му дава упование и да го съветва в трудни мигове; да му внушава справедливост и да го пази от злото.
Нещо знайно още от книга „Товит“. Там архангел Рафаил, закрилник на Товит, му разкрива служението си със следните думи: „Когато се молеше ти и снаха ти Сара, аз възнасях вашата молитва пред Светия, и кога ти погребваше мъртвите, аз също бях с тебе. И когато ти се не полени да станеш и да оставиш обеда си, за да идеш и прибереш мъртвия, твоята благотворителност се не укри от мене: аз бях с тебе“ (Тов. 12:12–14). Невидим ангелски съпровод между живота и смъртта.
По същия начин в историята за „Ангела на звездното небе“ едно „незримо присъствие“ обяснява как и защо сме „сами“ и не сме сами в един „абсурдно безграничен свят“. Така и Ангелът на истината „отразява“ следсмъртната участ на Владимир Владмирович (Путин), пробудил се в ужасяваща жега в покрито с непроницаема пелена място, където не може да му помогне никой – дори детската ръчица на загиналото заради него безвинно детенце. Тя го изпуска… тъкмо защото е детска.
И накрая: св. Василий Велики провижда в съзерцанието си ангелите скръбни, щом се погубват души. Сигурно по този начин – в скръб – е била провидяна от някой ангел и историята на шантавата Мери“. Моята любима история в книгата.
Всичко започва с „общонационалните чествания“ за покръстването на България в старопрестолния град П. под надслова „вяра, вековност, величие“. И всички там се „вълнуват“. Включително шантавата Мери, жена, заселила се в началото на този век в града, преди това май лежала в Сливенския затвор. Тя живее сама в приземния етаж на съборетина в подножието на възстановената базилика. И също е „развълнувана“. Но едни забрадени жени строго я избутват, почти я събарят. След което тя започва да ругае. Тогава полицаите я изблъскват грубо, един от тях ѝ казва, че е парцал.
От съборетината си „чува“ честванията, без да ги „вижда“. Нали е „маргинал“, докато на вратата ѝ не похлопва Някой, който иска да вечеря с нея. Тя е на трапезата, устата ѝ вкусва от чашата нещо, което никога не е вкусвала. На другата сутрин полицаи идват в съборетината, за да ѝ съставят акт, но я намират „упокоена“. Най-забележителното е, че по паспорт тя се казва… Мария Магдалина.
През телесните ни очи тази история се провижда по един начин… Но като „частично провидение“ тя има съвсем друг смисъл.
