От патриарх Неофит струеше някаква особена доброта, усещането за която не напускаше човек още при първия личен контакт с него. Добротата е дар за всеки човек, особено за духовника, тя придава друг смисъл на живота, щом е озарена от тайнството на благодатта, намиращо израз в думите на апостол Павел: „Горко ми, ако не благовествувам“ (1 Кор. 9:16).
В нашия свят добротата и благостта често минават за наивна неприспособимост, дори за безпомощност. Затова тук липсата на тези добродетели се усеща най-много.
В този смисъл дядо Неофит не беше „политик“ в Църквата, тъй като не беше властолюбив; той не удряше по масата и не налагаше силом волята си. Давам си сметка, че никога не съм чувал да е наказал строго някого или някой да е затаил от него дълбока обида в сърцето си. Провеждаше решенията си с кротост и доброта, докато стигаха силите му. Разказвали са ми, че точно такава е била и „педагогиката“ му като преподавател в Духовната академия и Богословския факултет, а и като Русенски митрополит. Истинско християнско отношение към света и отношение към ближните. А и да не забравяме, че българският патриарх, дори по устава на БПЦ, е само пръв сред равни.
Не пиша негов панегирик, но всеки, който е познавал дядо Неофит, не може да не е бил поразен от изключителната му кротост и смирение. Както и от ангелогласието му – онзи изключителен музикален дар като певец и като композитор, отличаващ го от младини. Затова още при избора му го нарекоха „ангелогласния патриарх“. Като знак за дар свише, отличаващ го от останалите.
Спомням си как ликуваха всички в „Св. Александър Невски“, когато на 24 февруари 2013 г. дядо Неофит бе избран за предстоятел на Българската православна църква. Като духовник той носеше радост и обич, и хората му отвръщаха със същото. Като патриарх бе човек на диалога, дискретен в решенията си, но все пак имаше достатъчно ясни позиции по повод на войната в Украйна или в подкрепата към бежанците.
Дали в тази му деликатност и дори привидна „слабост“ не се криеше духовната му сила? И то в свят на интриги и властолюбие, от които църковните среди изобщо не са пощадени.
Продължителното изпитание на болестта попречи на дядо Неофит да направлява кораба на Българската православна църква към по-безбурни води. Днес, както видяхме при последните гласувания на Светия Синод – имам предвид скандалите около избора на сливенски митрополит и спорната наредба за участието на миряните в него – разделенията и противопоставянията в Църквата са по-силни от всякога. А и в православния свят като цяло. И тъкмо в този момент Бог реши да го упокои в Славата Си – преди началото на Великия пост – когато покайният път към Страстите Христови ще бъде съпътстван и от траура по българския патриарх.
Обикновено с кончината на всеки български патриарх се прави равносметка на неговия мандат, на духовното му послание в едно историческо време.
На Патриарх Кирил се пада особено трудната задача да спаси нововъзродената патриаршия от първите и най-яростни набези на комунистическия режим, да опази вярата във възможно най-страшното историческо време. Самият той минава през затвора, но благодарение и на големия си обществен престиж (включително заради спасяването на българските евреи), патриарх Кирил успява в тази основна своя задача.
На патриарх Максим се падна да управлява БПЦ във „времето на компромиса“, когато тогавашният режим бе пуснал пипала навсякъде и правеше всичко възможно да превърне Църквата не просто в придатък към своята власт, но едва ли не в експонат от културно-историческото наследство. Именно тогава Държавна сигурност вербува най-много духовници и нанесе толкова дълбоки травми, от които БПЦ не може да се съвземе до ден днешен (изпитание, което не подминава и дядо Неофит, но досието му свидетелства за формални срещи и скоро е прекратено). После дойде и разколът след 1989 г., който все пак бе преодолян в новия век; започна, макар и бавно, църковното обновление.
На патриарх Неофит се падна не по-малко трудната задача да е „предстоятел на прехода“, когато нови митрополити и нови свещеници замениха духовниците от предходния период. И както свидетелства неговият съученик и близък приятел епископ Тихон, той според силите си се опитваше да внася хармония и разбирателство. Зачестилите дрязги и открити противопоставяния в БПЦ са показателни колко този негов умиротворителен тон все повече ще липсва.
Дано членовете на Светия Синод – поне от време на време – си спомнят след кончината му тази негова духовна заръка. Както е казано в Писанието: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евр.13:7).
Обратната ситуация също провидчески е описана от апостол Павел: „Защото аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото“ (Деян. 20:29).
„Всяко време е време на изпитания и всеки християнин е в състояние на отбрана“ беше казал дядо Неофит в едно свое интервю. Нека не го забравяме в негова памет.
