Начало Идеи Гледна точка Ангелът Лазар
Гледна точка

Ангелът Лазар

3029
Снимка Двери на Православието

(не съвсем) фентъзи

Беше преди две недели. Седмицата ми беше страшно уморителна – бях имал какви ли не задължения, какви ли не участия в „събития“. Към края ѝ трябваше да говоря на премиерата на богословска книга на мой близък. Говорих. В края, по непредпазливост (признавам това) си позволих доста рязка реплика – не че казах неистина, но е вярно, че можех да не бъда толкова предизвикателен.

Само ден по-късно църковно-„ревностният“ Фейсбук буквално избухна по мой адрес. Повечето от ругателите ми бяха добре познати – отдавна, по съчинени поводи или без поводи те пишеха срещу мен. Сега обаче буквално се „захлипваха“ от омраза, подплатена, разбира се, със „свещеното алиби“ на „благочестивата“ им ревност. Една от тях, носеща се с по монашески забрадена глава – ревностна путинопоклонница и „антифанариотка“ настоя незабавно да бъда „отлъчен от църквата“ и (убеден съм), ако двамата обитавахме друга, по-ранна епоха, би поискала да бъда и публично изгорен на клада. Друга група „ревностни християни“ – положително стриктно спазващи постенето без олио в сряда и петък и на всяка крачка съзиращи било (тайни) адепти на „всеереста на икуменизма“, било разлагащи Божието стадо „либерални православни“, загърмяха за „абсолютната ми необразованост в богословието“. Докторантка, обясняваща на Фейсбук страницата си колко по-добре се било живеело преди 10-ти ноември, се зарови в беглите биографични бележки за мен в „Уикипедия“, откъдето изведе „безспорното“ заключение, че още през 1985 г., когато съм защитил доктората си на „уж християнска тема“, комунистическата партия ме била подготвила за внедряване в Църквата, за да върша там „антихристиянската си дейност“. Най-перфидната идея за виртуалното ми изгаряне на клада дойде от провинциален свещеник, който, след като персонално ме наруга на страницата си, реши да призове последователите си да разгърнат ругателско въображение като написа – „К. Я. е:“ и остави място за излияния по мой адрес. До вечерта характеристиките ми от „благочестиви братя и сестри“ бяха надминали осемдесет. На беглите забележки, че това, което върши отецът (май) не е подобаващо за един християнин, той отвърна: „че какво лошо съм казал – бих могъл да нарека професора „п…аст“, но както виждате не съм го направил“. „Дървен философ“, „луд“ (заедно с жена си), „пияница“ и т.н. – бяха написали десетките „възлюбени в Господа братя и сестри“.

Съвсем честно: не се почувствах персонално обиден от тези ругателства. Свикнал съм с тях. Онова, което истински ме изкуши в края на тази изтощителна седмица обаче, бе ужасната картина, която ми разкриха „православните християни“ във Фейсбук пространството – православните, казвам, християни, защото всички, всички ругатели се определяха като такива. На профилните им страници бе пълно с икони, със „свети (имярек), моли Бога о нас“, с „амин, амин, амин“, с пожелания за „леки и спасителни пости“ и т.под. В каква църква се спасявам аз – казах си? С какви „членове“ съм „едно тяло“? Та такава захласната, опияняваща се от себе си омраза, такава изобретателност в охулването трудно можех да видя и в партийно-политическите среди! С „братя и сестри“ ли съм аз в една общност, или – по някакъв абсурд съм се озовал в партията на най-горещите си политически противници? Какво би си казал за моята църква някой „външен“, някой „секуларно-либерален“, който чува от нейните „амвони“, че напълно се е отдал на „хоризонталното измерение на живота“ и за да спаси душата си най-сетне трябва да се разкае и да намери пътя към храма? Какво би си казал, прочитайки тези „братски и сестрински“ думи, които си разменят „братята и сестрите“ от „вертикалното измерение на живота“?

И ето: в самия край на тази седмица – в събота вечер аз наистина бях обзет от такава буря от гневни чувства, че в един момент се улових, че изпитвам… да, погнуса от църквата, на която от десетилетия принадлежа и служа. Струва ли си въобще да продължавам да бъда в такава църква, да оставам „съ-член“ на това, в което – без да си давам ясна сметка – се е превърнала тази църква? Законничество, омраза, (руско) идолопоклонство! Как щях да отида следващата сутрин на Литургия с всичко това в себе си? Как щях да вляза в олтара? Не – взех решение: утре аз няма да се причастя, няма да се причастя, докато подобни мисли и чувства ме владеят!

Взех решението си и, както винаги правя в събота вечер преди да легна, отворих календара, за да видя апостола и евангелското четиво за утрешната литургия. Прочитам ги винаги още в събота, за да си помисля над тях, преди да ги чуя в храма. Този път обаче бях страшно разсеян, разгръщах страниците на Евангелието объркано, без да мисля (или по-скоро, продължавайки да мисля онези гневни мисли, които не искаха да ме пуснат). Да – спрях се най-после – ето го мястото, забих поглед в разтворената страница и зачетох: „Като каза това Иисус извика с висок глас: Лазаре, излез вън! И излезе умрелият с повити ръце и нозе, в погребални повивки, а лицето му, забрадено с кърпа. Иисус им казва: разповийте го и оставете го да ходи“ (Иоан. 11:43-44). Не, не, разбира се! Отново бях отворил на неправилното място. Това бе от евангелското четиво след три седмици – за Лазарева събота, възкресяването на четверодневния Лазар и след това Входът Господен в Иерусалим. Ядосах се и затворих книгата. Очевидно тази вечер не бях способен да направя нищо смислено, изкушението ме владееше и не можех да се преборя с него.

…На другата сутрин тежките мисли не ме бяха напуснали напълно. Държах в съзнанието си решението днес да не пристъпвам към Св. Причастие. С тези (не в нашия храм наистина) „братя и сестри“ не исках и не можех да сядам на една Трапеза.

Литургията започна и аз постепенно се успокоих. Съсредоточих се в молитвите и единствено решението ми си оставаше твърдо. В нашия храм, както навсякъде, хората идват и го изпълват, докато тече службата. Някъде към средата ѝ обикновено идват и онези, които са с малки деца – все пак за тези последните една цяла литургия е изпитание. И в този ден започнахме да дочуваме гласчетата им някъде скоро след Малкия вход и четенето на Евангелието. Докато всички заедно казвахме Символа на вярата, видях тези дечица, грижливо хванати за ръка от майките им, за да не шават. Съвсем да не шават обаче бе трудноизпълнима задача и не след дълго някое от тях се откъсваше и тръгваше да ходи – около свещника пред олтара, около аналоя с иконата, дори от време на време надзърташе от олтарните двери. В нашия храм сме свикнали с това и никой не се дразни дори на извисяването на някое детско гласче. Никой не гледа „накриво“ родителите. Децата внасят някаква особена „възклицаваща“ радост в хода на службата.

С началото на Евхаристийния канон в храма ни свое участие имаме и ние – иподяконите. При всеки от възгласите един от нас излиза и издига олтарната свещ – пред иконата на Христос, после пред тази на Богородица и, накрая, на „Отче наш“. Тази неделя бе мой ред да я издигна пред Христос при възгласа на свещеника за „херувимите и серафимите“ – „Един с шест крила и друг с шест крила“, които „пеят, възкликват, възгласят победната песен и казват: Свят, Свят, Свят е Господ Саваот“. Излязох, вдигнах свещта и след възгласа, както е редът, направих лек поклон пред иконата. В този момент почувствах, че до мен, някъде около колената ми нещо шава. Обърнах се и видях: до мен бе застанало онова, едва проходило съвсем малко момченце, което майка му никак не можеше да удържа и което с викове „кòди, кòди“ (т. е. „искам да ходя“) се откъсваше от ръката ѝ и щрапаше между хората. Сега то бе вдигнало главичката си към мен, слънчево-руса и къдрава и ме гледаше. Аз също го погледнах и ето… в този миг колената ми буквално омекнаха. Детето ме гледаше с такива абсолютно ясни, невероятно ясни сини очи, от които не можех да се откъсна. В тях грееше някакво безвъпросно, безапелационно и същевременно… възторжено и светло спокойствие. Грееше спокойствието на някакъв едновременно изначален, пра-начален и окончателен възторг. Спокойствие, каквото – проблесна в съзнанието ми – вероятно имат облените в слънце небеса отвъд, отвъд всички мислими облаци, там където вече няма и не може да има облаци. Където синевата – тази синева, която сега ме гледаше от очите му – е окончателна и завинаги. Окончателна е и тъкмо затова е абсолютно спокойна в своята радост – дълбоко спокойна, но същевременно, именно поради тази си окончателност издъно е пронизана от изненада, от новина. Това бе синьото на окончателния, на вече никога несмутимия покой и на най-първоначалната – да, пра-начална, едемска изненада едновременно. Очите на това дете бяха сега буквалното въплъщение на понятието за „нов живот“, за „новина“ и в същото време за „завинаги, завинаги вече“.

Не можех да откъсна поглед от тези очи. Миг, два – не биваше да оставам повече, трябваше да вляза отново в олтара. Поклоних се още веднъж леко към иконата на Спасителя и в този момент детето се обърна към мен, направо към мен и също… ми се поклони – поклони ми се дълбоко с цялото си телце. Разтреперах се и в мен започнаха (не, не лъжа) да звучат думи. Те започнаха да звучат в мен, но със сигурност идваха от едемско-сините очи на детенцето, което продължи да ме гледа: „дойди в свяст – казваха ми те – дойди в свяст къде се готвиш да влезеш сега, човече! Та ти ще влезеш в същите ония небеса на новия живот и окончателния покой, които виждаш в очите ми. И влизайки там, ще излезеш от всички, всички облаци на този свят. Ще влезеш в абсолютната новина и в предела едновременно – там където и е мястото на Даровете, които след миг ще бъдат осветени. Ще се откажеш ли да ги вкусиш, заради всичко това, което е тъй мимолетно, което отдавна, оттогава – казвам ти – от оня Ден е отлетяло и отдавна го няма, няма го никак, както го няма в очите ми! Влез и ще видиш, ще видиш невероятното: ще видиш как „водният призрак ще се превърне в езеро, и жадната земя – във водни извори; в жилището на чакалите, дето те почиват, ще стане място за тръст и рогоз. И там ще бъде друм, и пътят по него ще се нарече свет път; нечистият не ще ходи по него… Лъв не ще има там, и лют звяр не ще възлезе по него; той няма да се намери там, а ще ходят изкупените. И ще се върнат избавените от Господа, ще дойдат на Сион с радостно възклицание; и вечна радост ще бъде над главата им“ (Ис. 35:7-10).

Влязох в олтара. След няколко минути свещеникът прочете предпричастните молитви. И ето – аз скръстих ръце и… пристъпих.

След края на Литургията се спрях пред майката на момченцето „Как се казва?“ – попитах я. Тя ми се усмихна и аз видях, че и нейните очи са сини:

– Лазар – отвърна ми.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора