0
814

Ангелът на атентата

Откъс от книгата на Светислав Басара, издадена от „Панорама“ в превод на Рада Шарланджиева,

Eрцхерцог Франц Фердинанд, престолонаследник на Австро-унгарската империя, е убит заедно със съпругата си София по време на официална визита в Сараево на 15/28 юни, Видовден, 1914 г. и според казионната история гибелта му предизвиква избухването на Голямата война (както я наричат в Средна и Западна Европа). Убит е на Апеловия кей при Латинския мост от двадесет и тригодишния сърбин, Гаврило Принцип, член на революционнато общество „Млада Босна“ и радетел на движението за държавно обединение на сърби, хървати и словенци, чиято цел е „южнославянските народи да се освободят от австро-унгарския гнет“.

Вече от отвъдното ерцхерцогът диктува своя парадоксална версия на собствения си живот и смърт в изведен до абсурд контекст от националните политики и конфликти, доктрините и идеологиите, дипломацията и културните процеси на последните две европейски столетия. Застанал до него, един несъществувал на земята, безтелесен и нераждан негов секретар на име Бертолд записва разказния дневник на престолонаследника. Двамата пряко наблюдават отгоре континуума на времето през окуляри и зумове на исторически гледки. А през техните безплътни тела преминават и духовете на други знакови европейски отвъдници, които объркват мислите, думите и коментарите им, като например един друг Фердинан, този път без „д“, защото е французин, лекар и култов писател, фигуриращ в разказа с рождената си фамилия Детуш.

„Ангелът на атентата“ (издаден в Сърбия през 2015 г.), експлозивна гротеска на историята, политиката и властта, на представите за цивилизационен напредък, на националните илюзии и комплекси, фойерверк от автосатира и автосарказъм, поднесени във формата на роман таблоид, е главозамайваща смес от въображение и философска ерудиция (Светислав Басара е философ по образование). Можем само да се подсетим за Шопенхауер, също дух от живите сенки в разказа: „Смехът възниква от внезапно осъзнатото несъответствие между известно понятие и реалните обекти…“

Бляскаво остроумие, което опасно подвежда. А покрай проверките на собствените познания, към които приканва, внезапно и смущаващо обръща погледа на четящия и навътре към себе си.

Рада Шарланджиева 

Светислав Басара (р.1953) е сръбски писател и дипломат. Автор е на повече от двадесет книги с разкази, есета, романи и драми. На българските досега са били превеждани негови разкази, както и романът „Легенда за велосипедистите“, изд. „Колибри“.

Светислав Басара, „Ангелът на атентата“, изд. „Панорама“, 2019 г., превод от сръбски Рада Шарланджиева, художник Капка Кънева. Изданието е подкрепено от литературната мрежа Традуки.

… Достатъчно сме опявали миналото. Свободно, Бертолд! Кръгом на ляво! Напред, ходом марш! Обратно в 1914 година. Нападението на австро-унгарските войски над Сърбия, което започна няма и месец след моята гибел – тъй да се каже, преди още да съм изстинал, – окончателно ме убеди, че дните на Монархията са преброени, и затова – в потреса си от военните престъпления над цивилното население в Белград и Мачва – извърших посмъртно предателство, като застанах открито на страната на сърбите. До ден днешен не съм се разкаял за това. Ако преди атентата и непосредствено след моята смърт може и да съм се съмнявал дали Принцип просто не е държал пищова, а спусъка не са дръпнали пръстите на виенски заговорник, бързо ми стана ясно, че нещата наистина стоят така. Общоизвестно е – макар далеч да не е точно, – че аз бях главна пречка пред военната политика на официална Виена и между другото не защото не желаех унищожаването на Сърбия – о, желаех го и още как, – а защото бях убеден – и историята показа колко съм прав, – че Сърбия може да бъде унищожена само с траен мир и по никакъв начин с война. В ситуации на хаос – а войната е най-големият хаос – победата по правило грабват най-хаотичните нации и най-недисциплинираните войски. В това се крие тайната на руската и сръбската непобедимост. За да ви го докажа, ще направим след малко инспекция на бойните полета, но преди да тръгнем, ще ми позволите едно отклонение. Колкото бях прав в презрението си към изящните изкуства, толкова сгреших, че не следих научните постижения на моето време. Ако там някъде около деветстотин и пета бях надмогнал собствената си леност и бях прочел втория (или третия?) закон на термодинамиката, който гласи – цитирам по памет, – че всеки опит да се въведе ред в дадена среда завършва с покачване на околния хаос, щях да постъпя по съвсем друг начин. Щях да работя за повишаване на хаоса. Ако, да речем, своевременно се бях осведомил – не да не можех, – че датският физик Нилс Бор, единият от бащите на атомната бомба, макар да не е суеверен, нито дори набожен, държи окачена на стената си конска подкова, единствено по простата (макар и трудно разбираема) причина, че конската подкова носела късмет и на несуеверните, щях да проумея как от немската дисциплина и немската организация – на които толкова държах в заблудата си – може да произтече само още по-голяма бъркотия. Протестантската дисциплина и организация никога не могат да заменят католическата молитва и пост, а напоследък Господ Бог действа по-скоро като подковата на Нилс Бор, праща военна сполука на невярващите в него и наказва онези, които са го забравили. Нилс Борн ще се помни (уви, за кратко) и с гениалното изречение, че реалността съществува само ако някой я наблюдава. В реалността, Бертолд, няма място за онези, които вместо реалността, такава, каквато е, виждат онова, което им се струва примамливо или изгодно да видят. Наблюдавайки от тази едва ли не безкрайна отдалеченост събитията от 1914 година, ние в Австрия виждаме само ужасяващата дезориентация, разпада и хаоса, но нека погледнем какво е съзрял в този хаос генерал Александер фон Брош-Аренау, дългогодишен началник на моя военен кабинет, човек, когото в наивността си смятах за способен и разумен. На двайсет и девети юли, само ден след като подло бях убит, Брош-Аренау е записал в дневника си следната дивотия: „Австрия, в много по-голяма степен от Америка, е страна на неограничените възможности. Тя изведнъж направи скок от унижението, изтощението, леността, лекомислието и нерешителността в състоянието на желязна воля, динамика и сериозност, така че всеки изпитва гордост от своето отечество и неговите водачи! Колко само непоколебим е ултиматумът към Сърбия; колко гладко след това се проведе мобилизацията, а сега, за да попречим на всяко нежелано вмешателство и въпреки ръмженето на руската мечка, наближава обявяването на войната – изненадваща даже за военните. Ходовете следват закономерно, тъй че и Бисмарк, в комбинация с Молтке, нямаше да може да ги осъществи по-уверено, по-енергично и по-умело. Сърбия е хваната натясно и сега се е повлякла с напълно главозамаяните велики сили, но вече разбира, че всички напъни са напразни.“ Брош-Аренау е записал тези думи в момента, в който обезумелите поданици на Монархията бяха подвластни на масови халюцинации и в малките групи чехи, крещящи из улиците на Виена „Да живее Сърбия“, докато в същото време Тайната полиция и другите надлежни служби пропускаха да забележат (или се преструваха, че не забелязват, или по-вероятно бяха дебело подкупени да не забележат) им се привиждаха – а после и бесеха – руски агенти, които изсипвали във виенския водопровод несметни количества от халюциногена ЛСД.

Извинете, Ваше Височество, зная, че не обичате да ви прекъсвам, но се боя, че допуснахте фактическа грешка. ЛСД е открит чак през 1938 година, следователно не е възможно да е бил хвърлян във виенския водопровод двайсет и четири години по-рано.

Отново попадате в капана на хронологията, Бертолд. Откажете се най-после от вашето провинциално разбиране за времето. Набийте си в главата, че минало и бъдеще съществуват само в граматиката, но не и в действителността, още по-малко във войната. Ако отровата може да се употреби сега и в бъдеще, защо, по дяволите, да не може да се използва и в миналото? Освен това, за ваше сведение, ЛСД – вярно, под друго име – е открит и се прилага като лекарство срещу припадъци още през отдавнашната 1787 година, но после е бил забравен, малко нещо както нашите предци, викингите, които открили (и плячкосали) Америка още през девети век, ала подмолните италианци с маркетинг трикове приписали откриването на Америка на земляка си Кристофор Колумб, родоначалника на италианската мафия в Америка. Но да не се губим в отклонения. Австрийската патриотична лудост завладя и онези, чиято национална принадлежност и професионална чест не им позволяваха да допуснат явления като Зигмунд Фройд например, който записа в дневника си: „За първи път през последните трийсет години се чувствам като австриец и бих приветствал още едно покушение над тази империя, за която вече почти няма надежда. Настроението навсякъде е приповдигнато. Смелата инициатива породи навред освобождаващи последствия.“ Подобно на онзи приятел Бер, на когото едва в комина на крематориума му стигнало от гъза в главата, че Австро-Унгария е най-хубавото възможно място за живеене, и д-р проф. Фройд – след трийсет години ровене и подстрекаване към прелюбодейство и мастурбация, гъделичкане на колективното несъзнавано и „вдъхновяване на Ахеронти“ (така пише на гърба на неговото списание) – се направи на невинен и стана примерен патриот. Бих казал, по сметка. От страх като евреин да не бъде обвинен в предателство заради призива „да живее Сърбия“ и после да бъде обесен. Напразен страх, ще отбележа. Него не ще го сгащят и нацистите, навреме ще се покрие в Англия. За да бъде всичко още по-абсурдно, необмислената война срещу Сърбия изобщо не можеше (освен че не биваше) да бъде изгубена, защото степента на разпада, завладял Австрия, беше дреболия в сравнение с развалата, отколе господстваща в Сърбия. Лесно ѝ беше на Сърбия да извоюва няколко бляскави победи в началото, като вземем предвид, че – освен мене – имаше за съюзник и австро-унгарския генералитет. Само на една подобна сбирщина от наконтени малоумници, окичили се с тенекиени звезди и боядисани пера, може да ѝ хрумне в момент, в който Русия влиза във войната, да изпрати на стратегически маловажния сръбски фронт някакви си мизерни деветнайсет дивизии срещу единайсетте сръбски, въпреки че във всички военни академии (които навярно и виенските генерали бяха изпозавършили) се преподаваше, че във война срещу руснаците – особено ако изходът е съмнителен – трябва да се ангажират всички бойни сили на разположение, защото единайсет сръбски дивизии на бойното поле струват колкото трийсет и три австро-унгарски. Огромна е разликата, Бертолд, между сръбските и австро-унгарските войници, едно време – преди дилетантите да грабнат нещата в свои ръце – това се вземаше предвид при планирането на военните операции. За разлика от изплашените австро-унгарски войници, които се страхуват и от собствените си сенки и се налага да бъдат карани на фронта под конвой, сръбският войник едва чака да започне да воюва. Трудно е да се бориш срещу народ, който не прави разлика между военната униформа и народната носия, а още по-трудно е да победиш сръбския войник, за когото войната е същото, което и сватбата, ако щете, даже е културно събитие. За сръбските войници, без изключение, войната е идеалният повод да си починат и да видят малко свят. Сръбските войници нямат търпение да влязат във война, защото във войната не се налага да правят нищо друго, освен да убиват и да бъдат убивани – което иначе си правят и по време на мир, – щом дажбите им пристигат, колкото – толкова, ама редовно, във всеки случай по-редовно (и по-обилни), отколкото у дома. За сръбските войници, но също и за сръбското стопанство, войната е идеална сгода за икономическо оправяне. В Сърбия, Бертолд, месните консерви, плячкосани от австро-унгарските обози – които се въртят в свободна продажба, – и до днес се отварят с патентованите отварачки на австро-унгарската войска, а чак до средата на петдесетте години на ХХ век половината от всички джобни и ръчни часовници в Сърбия бяха военни трофеи, ограбени от загиналите войници на Монархията. Освен това австро-унгарските картечници „Шварцлозе MG 07 13“ още са на въоръжение в сръбската армия и все още успешно се използват за разгонване на антиправителствени демонстрации. Е, кажете ми сега вие на мене, Бертолд, как да противопоставиш на такова войнство – непретенциозно, чинно и готово на всичко –кекавите и разглезени австро-унгарски наборници и какви можеше да са шансовете в боя на австро-унгарските офицери, на които – чест прави на редките изключения – публичният дом бе далеч по-скъп от казармата, срещу сръбските офицери, дето окото им не трепва да убият и накасапят даже собствения си крал?

Преди да поемем към Цер планина за ретроспективна изложба на най-страшното поражение в историята на австро-унгарската войска, да отскочим за малко до Шабац, за да се убедите в истинността на моите думи. Погледнете какво правят нашите офицери, подофицери и войници в паузата между две битки. Попълват бойните части? Чистят оръжията си? Четат душеоблагородяващи книги? Упражняват тактики за нападение? Нищо подобно! Една трета, смъкнали гащи, гуляят из вертепите, втора трета е заета да беси жени и старци, заподозрени в стреляне от прикрития по австро-унгарски войници, а трети се занимават с колене и печене на плячкосани кокошки и овце. Нима славата на виенския шницел – пардон, фройдистка грешка, – славата на императорската и кралска войска се е сринала толкова ниско? Вярно, среща се и по някое изключение, но то само потвърждава правилото. Драскачът Егон Ервин Киш например. Ето го, седи на един празен сандък от муниции и записва нещо в бележник. Еврейска му работа! Има намерение след войната да публикува книга и да осребри военните си спомени. Дайте зум върху бележника на Киш и ми прочетете напосоки няколко изречения.

Разбирам, Ваше Височество. Ето едно, което сигурно ще ви допадне. Когато моята единица – пише Киш, – се спусна на брега на Дрина, в първия момент войниците се изумиха от безчетното множество конски мухи, докато не схванаха – повечето за съжаление твърде късно, – че въпросните конски мухи всъщност са вражески куршуми.

Виждате ли, Бертолд, гибелното въздействие на повърхностната културност и жалките последици от психоанализата? Тук ни се разкрива в действие Фройдовият механизъм за потискане на неприятните преживявания. Свикнали с австро-унгарския правен ред, нашите войници просто не бяха в състояние да разберат, че някой може да стреля по тях без никаква причина, още по-малко, че може да бъдат убити, и затова вместо неприятелски куршуми им се привиждат рояци мухи. Освен че бяха уплашени, нашите войници бяха и неосведомени, защото нито един от инструктиращите офицери не ги бе подготвил – вероятно самите офицери също не са знаели – за това, че в Сърбия и мухите са смъртоносни. Строго погледнато, в Сърбия всичко е смъртоносно. В Сърбия туберкулозните бацили не са микроорганизми. Те са видими с просто око и са големи колкото фасулени зърна.

Извинете, Ваше Височество, в този документ пише, че в Сърбия туберкулозните бацили са големи колкото кокоши яйца.

Къде го пише това, Бертолд? Какъв е този документ?

Това е факсимиле от писмото, което американският посланик в Белград, Илая Фредериксън, изпраща през пролетта на 1963 година на съпругата си Кейти, но в Централната поща на улица „Таковска“ оперативните работници на югославската Държавна сигурност го отварят и преснимат. По-късно писмото е размножено и раздадено на преподавателите и курсистите от Партийната школа в Кумровац като пример за империалистическа безнравственост.

Ами, Бертолд, изглежда, в социалистическа Югославия туберкулозните бацили много са напреднали. За да не губим време насред военните операции в дипломатически пикантерии, ви съветвам в почивките от сраженията да съберете всички налични документи от периода след 1945 година насам, в по два екземпляра, моля. Непременно доставете едното копие на Принцип – потърсете го в чистилището, там някъде трябва да е, – дано се убеди въз основа на автентичните документи каква глупост направи, като стреля в мен, току-виж, може би се покаял. Защо да не се покае, той не беше убиец по природа – за убийството на София се разкая още на съдебния процес, – стига сърбите да престанат посмъртно да го насъскват към кръвопролитие. Браво, Принципе! Златна ти ръка! Как само утрепа тиранина, Гаврило, ти отмъсти за половината милион убити животни! Това са само част от войнолюбивите възгласи, които кънтят из Сърбия и се издигат до небесата на годишнините от сараевската разплата. Може би след като прочете тези документи, на Принцип ще му влезе в мозъка, че ние двамата с него всъщност сме диоскури, лицето и опакото на същата трагедия, в която и двамата залудо загубихме главите си. Вижда се и по това, че самите сърби, а бога ми, и останалите южни славяни, не могат да решат кой в онзи кобен видовден е бил злодеят и кой жертвата, Принцип или аз. Известно време, необичайно дълго за славянските привички, Принцип беше the good guy, героят от Сараевския атентат, на когото вдигаха паметници и на когото именуваха училища и фабрики, после пък – след като на Принцип му изтече срокът на годност – повериха на мен ролята на доброто момче, а ролята на злодея прехвърлиха на Принцип. Ето, сега удари моят час, сега на мен вдигат паметник. Да им сера аз на тоя мой паметник, това е всичко, което имам да кажа. Я, след като вече сме на документите, ми кажете, споменава ли се в писмото на посланика Йосип Броз, a.k.a. Тито, бъдещият президент на СФР Югославия, обетованата земя на туберкулозния бацил?

Да, Ваше Височество, споменава се и още как. При това предимно с лошо.

Отлично! Ето една блестяща възможност за нагледен урок по история. Нали вече сме в Мачва, обърнете внимание, моля, на онзи австро-унгарски подофицер левент, който от окопа – с бални обувки, мимо правилника за войнишката служба – с прецизна стрелба от снайперска пушка избива непредпазливите сръбски войници и офицери. Този прилежен поручик е не друг, а Йосип Броз, a.k.a. Тито, който в австро-унгарската войска – и то в епохата на нейния тотален упадък – едва-едва добута до чин младши лейтенант, но – когато всичко заминеше по дяволите, което в исторически измерения щеше се случи много бързо – щеше да се издигне в Югославия, държавата, скърпена от отпадъците на Монархията K. und K., до чин маршал. Бедният Принцип, да бе в положение да зърне някак последствията от безумното си действие, със сигурност вместо в нас със София щеше да гръмне себе си в главата – и добре щеше да направи, – защото, внимавайте сега, Принцип, както твърдят, ме бе убил – поне така обоснова той деянието си пред съда, – за да се освободят южните славяни от ярема на австро-унгарския император, а постигна само това да попаднат под тиранията на един австро-унгарски поручик, и то поручик, който – о, каква ирония на историята, – съдейки по всичко, е издънка от родословното дърво на Хабсбургите. Не се чудете. Има Хабсбурги и Хабсбурги. Но Хабсбургите винаги са Хабсбурги, независимо дали са официални, тоест заченати в благословена брачна постеля, или са извънбрачни, направени бързешката в някоя изба при консумиране на правото на първа брачна нощ. Още по времето на Монархията за този Броз се носеше приказка – не без основание, – че е мой извънбрачен син, и Броз нито веднъж не я опроверга, напротив – сам подклаждаше мълвата за хабсбургското си потекло, а аз си мълчах и търпях, защото той не стигна дотам, че да ми поиска издръжка. Наистина! Вгледайте се малко по-добре! Представете си едни мустаци а ла Франц Фердинанд на лицето на Броз и ми кажете на кого ви прилича!

Отрязал ви е главата, Ваше Височество.

Вярно, трябва да призная, има прилика. Макар да ми изглежда по-вероятно – като знам какъв женкар беше Броз – да го е направил еротоманът Рудолф. Тоя много си развяваше байрака из хърватското Загоре. По тоя параграф аз не мога даже мъничко да му се хвана на пръста. Във всички случаи по лицето на Броз – физиогномиката доказва правотата ми – няма и една-едничка славянска черта. Типична тевтонска муцуна! Без никакви перипетии щеше да мине най-строгите критерии за чистота на германската раса, които съвсем скоро щяха да разпишат привържениците на ефрейтор Хитлер, който пък (още една ирония) прилича много повече на унгарски циганин, отколкото на русокос ариец. Да ме простят унгарските цигани, ама в този ефрейтор наистина имаше нещо циганско. Каква е впрочем разликата между унгарския циганин, който хвали расовите си коне, и Хитлер, който – със същите думи – хвали своята раса, към която впрочем, съдейки по физическите данни, не принадлежеше? Какво, по дяволите, е това, което прелетя през мене, Бертолд?

Това, Ваше Височество, е разузнавателен самолет на сръбската армия, изпълняващ разузнавателна мисия над австро-унгарските позиции.

Какво говорите? Сърбите са докопали самолет? Ето още един сигурен знак, че приближава краят на света! Но щом е така, да се хванем и ние за опашката на аероплана и да влизаме в боя. Ех, само да бях жив, как вещо щях да разположа силите и как щях до крак да смажа сърбите, но не преди да отскоча до Босна, поне на сто и петдесет километра навътре от фронтовата линия, за да поправя грешката на Принцип и лично да застрелям в главата доказания пъзльо Почорек, който в действителността щеше да преживее войната и да умре – както исках аз да умра, но по негова вина не можах – чак през 1933 година в дълбока старост, заобиколен от семейството си. Как смяташе този салонен генерал да спечели войната с команди от далечно разстояние? Нима не му бяха докладвали, че лично генерал Степа Степанович предвожда сръбските войски, яхнал поради недостиг на коне неоседлания си личен адютант? Нима Почорек не бе чул слуховете, че при първия зов на ерихонските тръби – ето, пак фройдистка грешка, задраскайте „ерихонските“ и напишете „бойните“ тръби – на война тръгнал даже древният, вцепенен и почти неподвижен войвода Аксение Дърля, родоначалникът на сръбската противовъздушна отбрана – който тук, на фронта, скоро и умря, ала не от старост, болест или куршум, а от забрава, – и че войводата Дърля – запишете това и го изпратете с експресна телеграма в пъкъла на Почорек, – такъв, какъвто беше мъртъв и забравен, даде своя принос за сръбската победа на Цер, а впоследствие и във войната. Старите набори, които още помнеха легендата за войводата Аксентие, насякоха тялото му на трупчета и с тези трупчета захраниха огъня под казана, в който вреше войнишкият боб. Свидетелите на това историческо събитие твърдят – или по-вероятно дебело лъжат, – че всяко едно от горящите трупчета крещяло от огъня: към Стамбул, братя! Към Виена! Към Виена! А какво да кажем за примера на запасния капитан Димитрие Туцович – виждате ли го, Бертолд, в онзи окоп вляво от вас, как оглежда с бинокъл вражеските позиции, докато личният му ординарец се цели да стреля в гърба му – в него, сръбския социалдемократ, който, макар отлично да знаеше, че ще загине от „приятелски огън“, за миг не се подвоуми да тръгне на война и който, преди да го ликвидират по заповед на Апис, затри най-малко две чети австро-унгарски войници. Честно казано, в това отношение Апис няма за какво да бъде упрекван; със социалдемократите наистина трябва да се постъпва строго; онези, които работят подмолно срещу държавата, заслужават куршум в гърба, но при вестта за смъртта на Туцович – въпреки че и сам бях наскоро убит – аз все пак се нажалих, предполагам, защото и той – вероятно единствен в Сърбия – няколко месеца преди своята гибел искрено жали за мене. Впрочем по изцяло рационални подбуди. За разлика от превъзбудените и направо обезумели сръбски политици, Туцович предчувстваше, че в знак на възмездие за всеки убит мене щяха да бъдат погубени 1 300 000 сърби и че същата работа щеше да се повтори и в следващата война, наистина с по-малка квота от сто сърби за един убит германец, според мен твърде висока, защото по него време един германец не струваше и половин сърбин. Изглежда, Бертолд, настъпило бе последното време и всичко безвъзвратно се преобърна нагоре с краката, само така може да се обясни парадоксът, че социалдемократите започнаха да разсъждават наднационално, а аристокрацията и монархистите станаха най-напред националисти, а после и националсоциалисти. Казах вече: успехът на атентата над моята личност – който по всички закони на логиката трябваше да е неуспешен – отвори широко вратата за неудържимия възход и успеха на неуспешните хора, на излишните неща и на безсъдържателните фигури. В политическия смисъл ликвидирането на Туцович беше удар, от който бездруго недъгавата сръбска социалдемокрация с десетилетия нямаше да се съвземе. Едва неотдавна на сръбската политическа сцена се появиха две-три социалдемократически партийки, толкова уплашени от съдбата на Туцович, че – ако случайно Принцип отново ме застреля, което изобщо не е изключено – вместо да последват примера на Туцович и да осъдят лекомислието на сръбските шовинисти, открито ще подкрепят атентата.

Внимавайте, Ваше Височество, куршум!

Не се паникьосвайте, Бертолд. Реакцията ви е закъсняла! Къде бяхте да ме предупредите в Сараево? Не се оправдавайте, зная, че тогава вие не съществувахте, а ако мога така да се изразя, се родихте едва по-късно от моята смърт. Не се тревожете напразно. Ние сме безтелесни! Куршумите вече не могат да ни навредят. В края на краищата, както не може да те съдят два пъти за едно и също престъпление, така не можеш и да загинеш два пъти от сръбски куршум.

 Пушки при нозе, Бертолд!

 На място, свободно!

 Намерете онзи грамофон и пуснете Радецки марш.