Начало Идеи Гледна точка Ангелът на нищите духом
Гледна точка

Ангелът на нищите духом

4050

Преди няколко дни минавах по някаква работа през онзи отколешен топос на мизерията и деградацията в София, който се намира около Лъвов мост и изхода на Женския пазар и който се простира оттам по булевард „Мария Луиза“, почти до Централната баня. До края на деня не можах да се освободя от гледките, които видях. От зрелището на онова сгърчено на самия тротоар, до вратата на мизерния „хостел“, почти като уличен отпадък човешко тяло, което би могло да бъде и разлагащ се труп, проснат между клечащите наоколо му живи дрипи. Но което после, на връщане, се бе понадигнало и аз с потрес установих, че то всъщност е… жена – без коса, с кафяво лице и безумен поглед. От онзи, подобен на разплут чувал еднозъб ром, разплескан на прага на вехтата кооперация, боботещ неразбираемо и премятащ в дебелите си пръсти изтъркан портфейл, от който се подаваха… столевки. Очевидно квартален сводник на долнопробни проститутки. От онези изкривени грозни, приличащи по-скоро на клечащи шимпанзета момчурляци и кряскащите истерично край тях прососорени лели. От целия този „пандемониум“ на бездънната изпадналост, почти сливащ се с обикалящите наоколо, шмугващи се и изскачащи от шахтите на мазетата кучета и котки.

По какво, по какво се отличаваха те наистина от околната градска фауна? По какво се отличаваха от нейната анонимност, от нейната мимолетност, от нейната ничиевост? В чия памет изобщо съществуваше техният анонимен живот? Имаше ли някаква по-дълбока и по-осезателна следа в битието тяхното съществуване, отколкото следите от зеленчуковите отпадъци, пръснати край пазарските сергии и измитани всяка вечер подир затварянето им? В чий живот бяха започнали да бъдат всички тези тела, толкова безвъзвратно престанали да присъстват в чийто и да било живот и които ще изчезнат от всички животи, от целокупния живот след мимолетно и неизвестно никому количество време, без абсолютно никой дори да регистрира тяхното изчезване, както днес никой не регистрира и тяхното съществуване?

Добре, замислих се по-късно, когато вече се бях прибрал у дома: с какво, с какво по-точно ме потриса това, което видях на отколешния площад на мизерията? Изглежда все пак аз виждах нещо във всички тези, много по-близки до градската фауна същества и то именно бе онова, което ме изпълваше с потресението, което не ми вдъхваха съществата, на които те много повече приличаха. Какво – каквото и да представляваха (пък макар и по своя вина) тези хора – имаше в тях, та това, че почти се сливаха с „анонимното живо“ ми се виждаше непоносимо, неможещо да бъде и аз спонтанно го отхвърлях?

…На другата сутрин, забравил за вчерашното си питане, пиех, както обикновено сутрешното си кафе в градината пред нас, когато слухът ми привлече настойчив кучешки лай. В градината редовно разхождат домашни любимци, тъй че в лая не би имало нищо чудно, ако, както с удивление установих, оглеждайки се наоколо, в цялото пространство пред мен нямаше и следа от куче. Да, нямаше никакво куче, но на пейката отсреща, под надвисналите клони на липата изведнъж забелязах седнало младо момиче, деветнадесет-двадесетгодишно, което с удивителна точност издаваше… кучешки лай. И не преставаше да го прави, макар около него да нямаше абсолютно никой. Разбира се, много бързо си дадох сметка, че момичето бе просто лудо. То продължи да „лае“ през цялото време, докато пиех кафето си и когато свърших, нещо ме накара да отида при него.

Седнах на съседната пейка и го погледнах. Беше наистина жалко същество – с евтини джапанки на бос крак, с протрит анцуг и мърлява тениска.
– Какво правиш, защо лаеш? – попитах.
– А ти пък кой си? – озъби ми се момичето.
– Добре де, който и да съм, кажи ми все пак нещо – продължих да се опитвам да го заговоря. То обаче ме погледна предизвикателно и започна безумно да се хили. После с все сила блъсна главата си в гърба на пейката.
– Недей, недей така, ще си разбиеш главата! – извиках му.
Първоначално момичето не ме отрази, но след малко спря, стана, изправи се пред мен и ми изкряска:
– Ще ми дадеш ли една цигара, шефе?
– Ще ти дам, ето вземи – подадох му цигарата, посегнах да я запаля и не знам защо ми хрумна да го попитам:
– А ти на колко години си, че пушиш?
Момичето се втренчи в мен, изгледа ме миг-два и с неочаквано ясен глас отвърна:
– На три! Не виждаш ли, че съм на три години!
След което грабна цигарата, обърна се и си тръгна. Гледах как се отдалечава, настъпилата тишина отново се изпълни с чуруликането на птиците, което до този момент не бях регистрирал, отдолу по алеята се зададе госпожа с истинско куче… И в следващия момент нещо буквално ме удари в сърцето. Почувствах, че миг, само миг преди това от лицето на момичето към мен се бе излъчило някакво ослепяващо послание, иронично съдържащо се (но и опровергаващо) именно думите му, че е „на три години“. Очевидно – казах си – видяното вчера на Лъвов мост продължава да ме преследва, но аз и сега не успявам истински да го осмисля, не успявам да уловя името му.

… Късно през нощта на същия ден момичето от градината се яви в съня ми. Очевидно лицето му здраво се бе запечатало в паметта ми. В съня ми обаче то не се хилеше и не удряше главата си в пейката, както сутринта. Напротив – гледаше ме разумно и с много особен – нито момичешки, нито момчешки, а и сякаш не от него излизащ, а в самия мен звучащ глас започна да говори:
– Това, което видя в мен днес – начена то – беше всъщност нещо много просто. Беше моят „аз“ – моят само, само мой и ничий друг „аз“. „Аз“-ът който днес е съществото, което, както ти и казах, макар и да изглежда иначе, всъщност е и ще си остане до края на три. Съществото, което вероятно след някакво нищожно количество години, както казват, ще престане да бъде. Дай си сметка обаче, че именно съществото, убогото същество, което днес аз „съм“, няма да престане да бъде. То, собствено „съществото“ ми, ще продължи да си „бъде“ – просто постепенно ще се измени, ще стане на пръст, чертите му ще се изтрият, пръстта му ще захрани стръкове трева и цветове, които ще израстат от нея, цветовете ще нахранят въздушните насекоми, за да родят те други насекоми, които пък ще нахранят други цветове и всичкото това биващо днес ще продължи да си „бъде“. Няма да бъда в него единствено „аз“ – тази, тази, която за нищожно количество време беше биващото, продължаващо до края на света да си „бива“, превръщайки се от едно в друго, без да го е грижа нито за едното, нито за другото, нито за третото. Всъщност единствено аз само веднъж и никога повече няма да бъда в това непрекратимо „биващо“. Както впрочем и преди това „аз“ никога и никак не съм била в него. В него са били родовите клетки на моите родители, които са ми дали това мимолетно и убого битие (от което след това много бързо са избягали). Не обаче „аз“, която оттогава и положително за малко ще бивам „биващото“. Защото аз, собствено „аз“ и въобще… не съм от „биващото“, но по-скоро – как точно да го кажа – съм дошла в него. Дошла съм в него отнякъде отвъд, отвъд.

И виж: не е ли вярно, че всяко цвете на земята, което разцъфва е все това цвете, че всяко врабче, което хвърчи тук е все врабче. Тази, тази обаче, която днес аз съм – това убого същество, никой друг нито някога е бил, нито някога ще бъде в биващото. Тази, която днес е „това“, е… единствено и само „тази“ – уникум, веднъж извикан, за да бъде битието, мимолетно биващ го, но сам нещо различно, различно от онова, което му се е паднало да бъде.

Но виж и по-нататък: ако това мое „аз“ наистина не е от битието, но е дошло в него, било му е дадено някъде отвъд, то къде се дява то, след като „извикано“ е било и след това е престанало да бъде? Не остава ли там, където уникалното му име е про-изнесено, за да бива и да – веднъж, за кратко, и в този случай „неуспешно“ да бива, но което именно там не изчезва, защото е произнесеното да бъде, а не битието, което е мимолетно, което почти никой не помни и което безвъзвратно ще забравят. Не изчезва, защото Словото (или както би пожелал да го наречеш), Което го е „произнесло“ там, не произнася думи и имена, които като нашите прозвучават и заглъхват, но произнася всъщност… всичко онова, което „просто биващото“ има да „бива“ (и да – да престава да бива), но което остава произнесено и след като е бивало биващото.

Да, то е тук веднъж и повече никога няма да бъде. Което е невероятно тъжно. Но преди да се отдадеш на тази тъга, размисли, че тук, сега, във всички тези, които – колкото и убого, колкото и за малко да са тук – има нещо, което е явено веднъж завинаги. И ето – това, именно това „завинаги“ се излъчва от лицата им. Защото именно от лицата им, чиито черти могат да бъдат и убоги, и грозни, и неотличаващи се от животинските – ни гледа „тази“ или „този“, който веднъж и завинаги е про-изнесен от Словото. Сред прелитащите птици, сред полюшващите се дървета, сред всичко, всичко „това“, което край нас „бива“, има – и ето сега, ето тук има – нещо неизчезващо, което в „това“ е дошло… отвъд това и си остава там, отвъд. И то е именно „тази“ или „този“, който бива каквото и колкото и незабележително и мизерно да бива. Един пратеник на вечността седи сега тук – дори в онова безформено тяло на площада, което видях вчера, дори в мен – „лаещото“ момиче от пейката – и по това „пратеничество“ то се отличава от всичко, всичко в „биващото“.
А щом – ще ти кажа и това накрая – изпратено тук, то не е успяло по каквато и да било причина да получи дори своя мимолетен дял в това „тук“, то справедливо е този дял да му остане запазен „там“, откъдето е било изпратено. Спомни си прочее – понижи глас момичето в съня ми, но в този момент очите ми се отвориха и аз почти чух в тъмната стая (сякаш все още с неговия глас): „Блажени нищите духом, защото тяхно е царството небесно“ (Мат. 5:3).

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора