Фентъзи

Беше съвсем наскоро – след като, както всяка сутрин, бях изпил кафето си в градинката пред нас, реших да седна на сянка в една от алеите. Имах желание да се насладя на утринната тишина, преди наоколо да се е изпълнило с крачещите делово, бързащи за работа мъже и жени, с госпожите, разхождащи домашните си любимци и шума на контейнерите, в които чистачките събираха нахвърлените през нощта боклуци.

Не се оказах съвсем сам на алеята, където седнах. На една пейка, на десетина метра встрани от моята, съзрях мъж, който беше седнал на нея така, че оттук виждах само гърба му, а пред него се бяха изправили две малки, три-четиригодишни дечица – момченце и момиченце, които го гледаха с широко отворени очи и очевидно очакваха нещо от него. Отначало не можах да разбера какво се готви да прави мъжът – вероятно бащата на дечицата, но само след миг видях: той духна в пръстенчето, което бе потопил в онази играчка, пълна със сапунен разтвор, и от него започнаха да излитат блестящи балончета, да се издигат над главичките на децата, да се въртят и да отразяват с различни цветове лъчите на слънцето. И ето, тези балончета мигом изпълниха момченцето и момиченцето с невероятен възторг. Те замахаха с ръчички, затичаха се подир тях с викове, опитваха се да ги уловят и всеки път, когато, успявайки да ги докоснат, те се пукаха и изчезваха, двете се заливаха от смях, хукваха, връщаха се пак при бащата, не спираха да се смеят и да викат: „Още, още!“. Не можеха да се наситят на това, което беше за тях истинско чудо. Имах чувството, че биха могли да продължат да гонят тези сапунени балончета с часове, докато капнат от умора. А и мъжът не преставаше да им ги „произвежда“, макар да не проронваше и дума. По едно време все пак спря, наведе се и извади изпод пейката гумена топка. Подхвърли я на момченцето, то я ритна и ето, сега двете с момиченцето хукнаха след нея. Топката бягаше пред тях, те я гонеха с викове, достигнаха я в края на алеята, момченцето я грабна в ръчичките си, пак я ритна, двете пак хукнаха подир нея и отново не можеха да се спрат. Сега вече гонеха едновременно и топката, и летящите сапунени балончета, които мъжът пак започна да им пуска от пръстенчето – ту насам, ту натам, а натежалите от цвят клони на дървото, под което се извършваше всичко това, се люшкаха над тях така, сякаш също бяха започнали да участват в играта.

Не можех да откъсна очи от мъжа и дечицата – гледах ги може би вече половин час и ето, в един момент започнах да усещам, че пред мен се случва нещо… необичайно. Макар без съмнение да продължавах да седя на пейката, аз почувствах, че от известно време – откога точно не можех да кажа – като че ли съм започнал да виждам ставащото тук от някаква друга перспектива. Градинката като че ли се бе затворила в себе си, дърветата бяха закрили познатите ми сгради отсреща, бяха ги отпратили – нима бе възможно – отвъд, напълно отвъд това място. Те буквално се бяха изпарили и сега отпред бе само алеята, тичащите и надаващи викове деца и полюшващите се могъщи клони на старото дърво. Къде всъщност се намирах аз в този момент и това тъкмо градинката пред нас ли беше, дървото отсреща онова дърво, което знаех от години ли беше? Не, май не, макар че същевременно… това си беше същата алея, аз седях на същата пейка, на която бях седнал не толкова отдавна тази сутрин (а всъщност наистина ли не толкова отдавна?)… Всичко си беше същото и все пак – не беше. А че не беше, аз усетих властно, защото в следващия момент от сърцето към гърлото ми започна да се изкачва някакъв… огромен, направо непосилен възторг, очите ми се напълниха със сълзи и аз буквално се задавих от плач. Къде наистина се бях озовал аз в този момент, в който децата не преставаха да тичат пред мен, да размахват ръчички към блестящите сапунени балончета, да гонят топката, да се заливат от смях?

„Къде ли? – прозвуча някакъв глас в мен, който обаче идваше сякаш от полъха на полюшващите се гигантски клони на дървото. – Ами… в земната, в земната Едемска градина, разбира се, за която толкова пъти си чел в Книгата. И не, не, това, което става, тук въобще не е видение, ти изобщо не си пренесен някъде другаде, в някакво различно от градинката пред вас място. Всъщност питал ли си се защо, въпреки че в тая Книга изрично е казано, че Едемската градина е именно земна, все пак никъде не се посочва къде, на кое по-точно място на земята е била тя, а и никой никога не се е натъквал на каквито и да било следи, останали от нея? Ами защото, въпреки общото убеждение на всички ви, Едемската градина нито е нещо, което е „било“, нито е нещо, което е било само „някъде“. Едемската градина чисто и просто… е. Тя въобще от началото на времената винаги е и е… навсякъде. И това е така, понеже тя изобщо не е нещо различно от сътворената земя, от дърветата по нея, от цветовете, натежаващи от клоните им, от нещата, с които тя е пълна и с които могат да се правят невероятно чудни работи – например ето тези сапунени балончета, пръсващи се с различни цветове, щом ги докоснеш. Да, Едемската градина е цялата тази земя – и тук, и днес, на тази алея, в тази градинка, и навсякъде, само че за онези, които в нея са (и докато са) деца, за които цветовете на дърветата все още са чуден подарък за братчето или сестричката, за които топката все още е почти живо, тичащо пред теб същество, за които тази играчка с балончетата прави нещо, от което няма и не може да има насита. Едемската градина, повтарям, нито е нещо, което е било „някога“, нито е само „някъде“ – тя е наистина и тази градинка, и днес, щом в нея са… Адам и Ева. А такива сега, тук, пред пейката, на която си седнал, са ето това момченце и това момиченце. Нима не виждаш, че те са Адам и Ева и затова, макар тази сутрин да си седнал не някъде другаде, а в твоята, позната ти от самата зора на твоя живот градинка, ти все пак си… в Едемската градина, каквато тя всякога е за онези, които са (или са били) в нея Адам и Ева, и каквито сега са – отвори очите си и го виж – ето тези дечица пред теб.“

Да, това, което усещах и наистина чувах в себе си, бе опияняващо и аз продължих да бъда изпълнен с него дълги минути, докато момченцето и момиченцето тичаха и се смееха отпред, а гигантската корона на дървото – сега внезапно разбрах: на Дървото на живота – се люлееше над тях и като че ли дълбоко им се покланяше.

Не можах да се ориентирам колко време, след като това бе започнало, мъжът, който продължаваше да седи на своята пейка с гръб към мен, се поизправи, помаха с ръка към дечицата, повика ги при себе си, настани ги от двете си страни и започна да им шепне нещо, а аз, не знам как, но почувствах, че вече трябва да стана и да ги оставя…

Изправих се и поех бавно по алеята. Завих покрай чешмата със скулптурата на момченцето със стомната, която бе тук от детството ми, и, все още пълен с възторга, който не ме пускаше, излязох в другия, по-широк край на градината.

И ето, озовал се тук, в следващия момент съзрях под короната на другото старо дърво, на същата като онази там пейка, проснат и потънал в дълбок, безпаметен сън, заобиколен от купчина смачкани пластмасови „двулитровки“, сакатия и безнадеждно пропит бездомник, който от месеци насам буквално се беше „заселил“ тук и денонощно – ту сам, ту в компанията на подобни нему – боботеше, надигаше тия „двулитровки“, заспиваше, пробуждаше се, пак заспиваше… До пейката, на която се беше прострял, бе „паркирана“ сега и инвалидната му количка, от която очевидно тази нощ се бе измъкнал, за да легне под дървото, а зад нея се подаваше и вехтата китара, на която той понякога подрънкваше, очаквайки да му пуснат някоя стотинка. Рошавата, проскубана брада стърчеше около лицето му и от него – виждах го с поразителна яснота – в този момент се излъчваше такава дълбока отчужденост от всичко, че ми се стори, че тя е отчужденост и от цялото това пространство, от цялото време, от целия живот въобще.

Да, контрастът между онова, от което току-що бях дошъл, и това, което ме посрещаше тук, бе наистина толкова дълбок, че гледката буквално ме удари в сърцето. Магията на преживяното преди малко отлетя и, очевидно, казах си съкрушен, тя не е била нищо повече от моментно и, уви, изглежда, измамно, измамно вдъхновение. Изтрезнял за реално населяващото моята градинка аз май трябваше да призная, че ако онова, което ми се беше явило там, на съседната алея, е било светлият призрак на Едемската градина, то това тук е… „земята на изгнанието“, която ни е съдено да обитаваме и която зрелището на този сакат, бездомен и безнадеждно пропаднал човек без всяко съмнение ми разкриваше.

Тъгата от гледката ме връхлетя толкова мощно, че останах прав и застинал на няколко метра от спящия. Усещах полъха на вятъра идещ от короната на дървото, разстилаща се над него, вглеждах се в движението на клоните и ето… изведнъж откъм тях към мен дойде шум, който отначало ми прозвуча като дълбока, дълбока и съзвучна с тъгата ми въздишка, но само след миг буквално ме вцепени: всъщност не чувах ли аз отново същия, съвсем същия глас, с който преди малко ми говореше онова друго дърво там и което бях определил като Дървото на живота? Да, сега той беше доста по-тих, но идеше именно от него и направо ме пронизваше.

„Колко лесно, колко лесно потъмнява в теб зрението, което ти е дадено – казваше ми гласът. – Не, ти съвсем не си излязъл от Едемската градина, ти продължаваш да си тук, в нея и затова, дай си сметка, не усети някаква граница, някаква преграда, преминавайки от онази алея в тази, за която казваш, че е „земята на изгнанието“. Не, повтарям ти, това си е все тя, все същата Едемска градина, само че в този ѝ край, на тази пейка пред теб, лежи едно друго, доста по-отдавна лудувало тук дете, което в своите дни също имаше тук баща си, боготвореше го, а и той го имаше като единственото, единственото и най-скъпоценното. Всичко наоколо беше за него, само за него и… завинаги. И нека ти кажа, че макар това дете постепенно да го забрави, баща му не е забравил за него нито за миг, както не е забравял никога и никого от родилите се в тази градина. Тъй че нека ти бъде известно: този тук също спи в нея, в Едемската градина, защото от онзи ден, когато в короната на Дървото на живота – виж как е разпростряло клоните си над вас – духна оня вятър, посрещнал възлизането на Сина на Девата и листата му се посипаха над света, Едемската градина вече не е затворена за никого. Напротив, всички въобще, както и от самото начало, се раждате в нея. И да, този тук наистина отдавна е забравил ония дни, в които тичаше по алеите (може би те понякога го навестяват в съня му), отдавна изгуби памет къде всъщност се издигат тия дървета, хвърлящи сянката си върху пейката, на която ден след ден се налива с тия бутилки, какво изобщо е това тук, постепенно превърнало се в дома на неговата безпаметна бездомност; отдавна, да, отдавна загуби спомен за чудото, което са тия клони над главата му; отдавна изгуби свяст за ласката на въздуха по брадясалата кожа на лицето му и вече чезне, чезне в него дори усещането за нозете, които някога бе имал тук и които след онази ужасна случка – кога изобщо беше тя, той вече не помни – му отрязаха. Но аз ти казвам, че и напълно изгубил памет за всичко това, той е безпаметен все пак тук, в Едемската градина, в която съм изпратен да го пазя, да бдя над неговото безпаметство, за да дочакам деня, в който заедно с всички, всички като него, ще го събудя, ще отворя очите му за тия райски дървета, ще му дам отново изгубените нозе, с които, пак почувствал ги, спомнил си ги, ще хукне както тогава. Че сънят на този човек тук е в същата Едемска градина, в която там, отвъд, тичат момченцето и момиченцето, ти трябва да бъдеш сигурен, защото той също бе дете, което се роди тук, и няма как да престане да е такова тъй, като, като всички от началото на времената, е… Адам. А Адам никога, никога не може да престане да е дете за Баща си, въвел го в оная ранна утрин в градината.“

Да, аз продължавах да чувам гласа идещ като въздишка от дървото, надвесило се над пейката на спящия бездомник, но, вглеждайки се в стърчащата му рошава брада и дълбоката отчужденост от всичко наоколо, която се излъчваше от него, този път нямах, нямах сили да му се доверя напълно.

В следващия момент обаче, все още изпълнен с вина за неверието си, изведнъж, от другата си страна, откъм алеята, от която бях дошъл тук, аз дочух звук от топуркащи детски нозе. Обърнах се и с удивление съзрях, че пред личицето на същото, същото онова момиченце, което бях гледал да лудува там с братчето си – колко невероятно! – във въздуха се носеше блестящо сапунено балонче, а момиченцето тичаше след него и надаваше възторжени викове. Как бе успяло да доплува чак дотук от онази алея това балонче, учудих се, но ето че то се спря, полюшна се буквално над посивялата глава на спящия и той… внезапно отвори очи, взря се в него, надигна се, протегна ръка и когато то се пукна в пръстите му, избухна в гръмогласен смях, който мигом се сля със смеха на момиченцето и не можеше да спре да ехти.

От дървото, надвесило клони над пейката, отново долетя полъх от вятър и ето – едно листо се откъсна и, въртейки се, се запуска над главите на бездомника и детенцето, продължаващи да се заливат от смях и да се взират удивено в пространството, където току-що бе изчезнало сапуненото мехурче.