Начало Идеи Гледна точка Английската
Гледна точка

Английската

10954

Днес Английската гимназия чества 60-годишен юбилей. Когато човек стане на моите години, разбира, че спомените от гимназията са най-хубавите му спомени. Затова, като приветствам всичките ѝ възпитаници и преподаватели, ми позволете да честитя празника преди всичко на моите съученици от 11 Д, виновниците за тези хубави спомени, но разбира се, и на целия наш випуск ‘79, момчетата и момичетата (с една от моите съученички и до днес продължаваме да се трудим заедно тук, в Портала, това е Теодора Димова), с които преминахме успешно през мелницата на учителката по математика Самарева и учителката по химия Стоева, с които попивахме кристалния английски на Мерсия Макдермот, с които брахме царевица на бригадите в Обнова и Михалци, с които строихме магистрала „Хемус” под изгарящото слънце, с които слушахме лекциитe за победите на българската армия през Балканската война, споменати твърде пестеливо, само мимоходом в учебника по история, от учителя ни по военно обучение, полковника от запаса Георгиев на високопланинския лагер в Маджаре, но и разказите на командирите на взводовете, лейтенантчета от запаса вечер край огъня, за събитията в Чехословакия и за техния престой там през 1968 г.

Сега ще направя така. Първо ще публикувам юбилейното слово на учителя по литература от Английската гимназия Николай Николов отпреди 10 години, във връзка с 50-годишния юбилей на гимназията, заедно с въвеждащите му думи към това слово, споделени вчера във Фейсбук, защото това е образцово, вечно живо слово на един истински учиител, а след това и моя портрет на същия този учител, който беше от първите ми текстове тук, в „Портал „Култура”, със заглавие „Учителят от Английската” и който събра неочаквано много четения, защото неговите над 3 500 възпитаници, пръснати по цял свят, си го споделяха ненаситно един с друг по интернет.

Николай Николов:

Уважаеми дами и господа – обръщам се към всички, на които съм имал удоволствието и честта да бъда учител. Утре (днес – бел. Д.Е.) Английската празнува в НДК 60-годишен юбилей. Спомних си, че точно преди десет години по този повод бях написал някакъв текст… Изрових го, прочетох го и извън десетките композиционни и стилни забележки към автора открих, че поне аз вярвам на всяка изречена дума… И че изпитвам радост и тъга. Радост, защото нищо не се е променило – и тъга, защото нищо не се е променило. Зная колко тъпо е да публикуваш отново стари материали, но в нашия преходен и хаотичен свят трябва да има и поне малко непреходни ценности… Та си позволявам да Ви поднеса оня стар материал не защото е ценност, а защото в него се говори за нещо, което – надявам се – за всички нас е ценно…
Docendo Discimus – Ние се учим, докато обучаваме другите

Само достойни хора могат да възпитават достойни хора

На 16-ти май 2008-ма година Английската честваше своя 50-годишен юбилей. Не казвам „Първа английска езикова гимназия, София”; не казвам и 114-то училище с изучаване на английски език. За всеки учител и ученик, които по някакъв начин са били съпричастни с нейната съдба, тя си остава Английската. Едно представително училище, като цялата ни образователна система преминало през живожарищата на променящия се свят. С добри и лоши дни. С падения и възходи. И като българина оцеляващо – защото, докато има детска глъч в едно училище, то е живо.
Илия Бешков казва: „Ако животът на човека е един кръговрат, накрая той се връща в пречистените състояния на своето детство. Защото топлинната енергия на младостта се превръща накрая в светлина… Само стареещият човек, чрез възроденото дете в себе си, се сродява истински с децата. Но той е по-друго нещо от вдетинените глупаци”. На петдесет и седем започнах да разбирам думите на Бешков. Давам си сметка, че за мен, средностатистическия български учител, Английската е била убежище – и професионално предизвикателство, позволяващо да съхраниш нравствената си и интелектуална идентичност. Като преди това ги откриеш и повярваш в тях…
Юбилейният концерт беше в Зала №1 на НДК. Препълнена зала. После се препълни фоайето пред залата. Обикалях сред разноликото множество. Изумително е да срещнеш колеги, с които си се разделил преди десетилетие. Но още по-изумително е да се взираш в лицата на околните и да се мъчиш да откриеш в тях ученици, с които си се разделил преди 30 години. Или преди двадесет… Те са впечатляващо променени. Едни и същи си остават само очите им. Това не е лъхащо на сантиментализъм клише. Очи, пред които си бил длъжен да се доказваш, се помнят дълго. Докато прозреш, че няма какво да доказваш – класната стая е пространство, в което разговаряш. Даваш и получаваш словото. Учиш – и те учат. Може би защото в една езикова гимназия учениците изучават чужд език. Но те всъщност откриват опасните дълбини на словото, което е неподвластно на капризите на времето. Откриват, че освен английски, немски, или френски, съществува и езикът на математиката, физиката или биологията. Че има езици на науката и езици на изкуството. И словото в един „научен” език може да ти позволи по-лесно да разчетеш посланията на културата… Има ли нещо общо между Ренесанса и химията? Но нали математическата зависимост 3:2:1, отнесена към химическото съединение от сяра, селитра и въглен, се превръща в черен димен барут. А той, открит от китайците столетия преди това, води до раждането на европейското огнестрелно оръжие. Което в ръцете на конквистадорите променя историята на Европа… Когато очите на младия човек открият пресечната точка, сечението, в което се събират различните научни дисциплини; когато прозрат връзката между фундаменталните научни познания и естетическите явления например – всичко онова, което в педагогиката се нарича „трансверсалност” – се ражда интересът. Децата са любопитните и неравнодушните, които всъщност са щастливите на този свят. Когато открият удивителната връзка между научен прогрес, изкуство, култура и социално развитие – те, дори ако не го съзнават, са щастливи. Тогава бремето на познанието, характерно за енциклопедичната ни образователна система, престава да бъде бреме. Тогава фактите престават да тежат като ненужен товар върху раменете им. Тогава, разсъждавайки върху героическата етика на Омировия човек, те се досещат, че 3000 години по-късно, произнасяйки „вечна слава на героите”, ние всъщност се връщаме към въпросната героическа етика. И чувството за ненужни подробности от едно отминало време се трансформира в усещане, че въпросните подробности могат да станат средство за решаване на глобалните проблеми в нашето съвремие. Учениците вече могат, изучавайки например антична поезия, да обвържат особеностите на Втория литературен род с историята на древна Индия, в която словесната задача по математика трябва да бъде поднесена в мерена реч. Нещо повече, ритмичната стъпка крие определени параметри, нужни за решаването на задачата… Това амалгамиране на математика и литература, наука и изкуство, познания за физическия свят и религия, е класически пример за трансверсалност, скъсяваща дистанцията между която и да било научна дисциплина и реалния живот… В който ученикът практически трябва да използва своите познания. С дълбокото убеждение, че всяка житейска задача има безброй много решения. И му остава само да намери най-доброто!
Това не се постига с правителствени директиви или популистки приказки за реформи в образованието. Не става с красиво изписани програми, зад които прозира суха схоластика и безсмислено теоретизиране. За това са нужни учители с богата асоциативност, енциклопедични познания и устойчива линия в преподаването. И ученици, интелигентността на които провокира тези качества на учителя. Нужно е онова, което можем да изразим с метафората „духът на едно училище”.
За мен такъв е духът на Английската… Не обичам епитета „елитарно”, прибавен към съществителното нарицателно „училище”. Словосъчетанието ме отвежда към представата за привилегии; за правоимащи и аристокрация. А нали още Класицизмът откри, че истинският аристократизъм е състояние на духа. Вид нравствено благородство, неделимо от френската максима „благородството задължава”. В образованието съществува – независимо, че малцина го разбират – подобен нравствен аристократизъм, който постепенно може да стане част от историята на едно училище. Той означава преподаватели с огромно самочувствие, професионално познание и опит. Хора, осъзнаващи чудесно, че могат да се реализират и печелят много повече извън класната стая; да преподават в престижен университет… Но са дръзнали да останат верни на толкова непрестижната днес професия учител. Защото само достойни хора могат да възпитават достойни хора.
И като се вглеждах в очите на бившите си ученици – толкова променени, толкова различни; богати и бедни, в шикозни костюми или опърпани дънки – откривах все същото еднакво чувство за човешко достойнство. Не че училището ги е направило такива, но все ще да им е помогнало… И си мислех – с какво можем да влезем в Европа? Със „златните плодове” на българската земя? Ами нали днес най-често си ги внасяме тези плодове от комшиите… С далавера и гешефтарство? Европейците имат в това отношение по-дълъг и горчив опит. Затова са и толкова чувствителни към далаверата и гешефтарството. Гюлът остана в дисагите на Бай Ганя. Днес в Розовата долина край Казанлък „апетитен”, пък и по-важен е само оръжейният завод „Арсенал“. Тогава? Остават думите на Яворов – „Няма как да смаем света, освен като българи.” За всеки грамотен човек това означава интелигентни българи. Мислех си, че докато мъдруваме каква трябва да бъде визията ни за бъдещето, нашите ученици вече материализират тази визия. Под формата на интелектуален продукт. Те излизат от училище и отиват да следват в Принстън и Оксфорд. Отиват да учат. А когато останат в България, пак намират начин за академична и социална реализация. Понякога превеждат книги, а понякога ги пишат. Щом един млад писател като Емил Минчев в първия си роман отбелязва: „Посвещавам тази книга на всички бъдещи, минали и настоящи ученици на Първа английска езикова гимназия, София… Посвещавам я на всички бъдещи, минали и настоящи учители в Първа английска езикова гимназия, София…”, духът на Английската е добър и силен. Защото е дух на взаимно уважение и интелектуална свобода.
Тридесет години в класната стая са ми разкрили една аксиоматична истина – младите хора са най-чувствителният сеизмограф, с който можеш да измериш искреността. Те не търпят лъжата и фалша. Усетят ли ги, стават мнителни. Мнителността е като киселина – разяжда всичко. От нея може да те спаси само категоричната морална позиция. За да се самоуважаваш, трябва да уважаваш своите ученици. Но това те задължава винаги да отстояваш гражданска позиция, защото освен учител си и възпитател. Когато ти повярват, учениците застават зад теб. През 2000-та година Английската отстоя моралното си право да отхвърли директор-парашутист, „спуснат” със заповед от самозабравил се чиновник. Месец и половина редом с учителите протестираха и учениците. Някои се връщаха от Америка и от летището с такси идваха в залата за конференции, за да защитят достойнството и престижа на своето училище. Такова поведение е непонятно за добре платените хулители и присмехулниците, които се опитват да оплескат с кал представата за българското образование… По време на учителската стачка миналата година учениците на Английската отново бяха с учителите си. Защото са свободни в правото на избор. И защото в морала няма двойни стандарти, а знанието и моралът винаги раждат толкова дефицитната свобода на мисълта. Училище, в което свободата на мислене стане традиция, е достойно за традициите на българската образователна система. Такива училища в България са повече, отколкото политиканстващата посредственост подозира. Такива училища са озарени от светлината на свободата и разума… Топлинната енергия на младостта се превръща накрая в светлина.
Светлината не топли, но скоростта й е впечатляваща, нали?

21.05.2008

 

Учителят от Английската

(първа публикация в Портал Култура от 3.10.2012)

 

Тази година петнайсети септември беше на седемнайсети септември. Тогава започна учебната година за учениците. Защото петнайсети септември се падна в събота. Седемнайсети септември се случи милостив, предишните дни валeше, но на седемнайсети времето остана сухо, въпреки облачното, тъмнобакърено небе. Няколко дни преди това ми се беше обадил моят учител от Английската гимназия Николай Николов, за да ми каже, че оттам ме канят да присъствам на откриването на първия учебен ден като почетен гост. Брей, почетен гост! Вероятно като едно признание за литературното ми творчество, за това, че два пъти мои разкази се падат на изпита за гимназиите. Хем се забавлявах, хем някак не си го давах това „почетен гост”. С една дума, не можех да откажа.

Не обичам организираните тържества, но тук, както обясних, не можех да откажа.

Облякох единственото си сако и точно в девет без петнайсет се срещнахме с Николай Николов на паметника „Левски”, за да отидем заедно до училището. Николай Николов беше с бастун. „Като Пенчо Славейков”, опита се да се пошегува той с малко крива усмивка.

По пътя ми каза, че се е пенсионирал. Или че са го пенсионирали, това не разбрах точно.

Николай Николов беше постъпил като учител по литература в Английската през 1978 г., една година преди аз да я завърша. Не ми беше преподавал. С него се запознах истински години по-късно, когато няколко лета подред пропадах на кандидатстудентските изпити по литература за Университета. С гръм и трясък! Само два пъти се срещнах с него, за по няколко часа. Вече не помня какво ми беше говорил, как ме беше наставлявал, но този път, на тези изпити влязох трети по успех в републиката. Двамата отпразнувахме както подобава влизането ми в Университета. Изпихме една бутилка „Столичная”, той пя с китарата песни на любимия си Висоцки, на Жана Бичевска. Оттогава го знаех истински, оттогава бяхме приятели и през годините винаги с гордост го наричах „моя учител”.

С моя учител влязохме в пълния вече с деца и родители двор на Английската, мен ме съзряха почти веднага и ме дръпнаха при почетните гости – зам.-кмета на община „Оборище” и още няколко човека. Аз повиках Николай Николов да се присъедини към нас, но той с малко крива усмивка каза, че ще отиде да види отсреща вече бившия си клас. Ние, „почетните гости”, се намирахме на няколко метра зад микрофоните, срещу ни в буквата „Г” бяха строени класовете на Английската. Директорката беше нова, не я познавах. Беше симпатична, хубава, енергична жена. Тържеството започна точно в девет по сценарий.

Докато стърчах зад микрофоните и слушах изказванията и приветствията, в главата ми избухваха цветни картини от моето ученичество. Точно тук, където стоях сега, буквално на същото място, се бих с едни момчета. Заедно с цветната картина в устата ми се появи дори и вкусът на кръвта, леко металическият вкус на кръвта. Брат ми, близнака, беше закачил едно момиче хубавелка от другото, 112-то училище, но тя си имала гадже и гаджето с приятелите си ме пресрещнаха след училище, обърквайки ме с моя брат, близнака. Приятелите се наредиха в кръг, а гаджето се хвърли срещу мен и ме удари в устата. Сграбчих го и се стоварихме на асфалта. Туширах го много лесно, чак се удивих на силата си. А и момчетата от моя клас вече бяха наизскочили и онези просто ги разпиляхме. Гонихме ги чак до парка „Заимов” (сега „Оборище”). Такива работи.

В тоя момент ми дадоха думата и на мен. Тръснах глава и се отправих към микрофона. Колко неща имах да кажа на децата. И как в такива моменти никога не ни идват думите, с които да кажем важното. Все пак се опитах. Казах им, че тъкмо сега, в тяхната възраст, те могат да срещнат книгите, които после ще препрочитат цял живот. И нека да не пропускат този шанс. Виждах на петдесет метра пред мен моя стар учител Николай Николов, който беше застанал до строя на своя, вече бивш дванайсети клас. И изведнъж обявих от микрофона:

– А сега позволете ми да дам думата на моя стар учител Николай Николов, когото всички вие добре познавате.

Децата избухнаха в ръкопляскания. Един огромен жив венец от ръкопляскания. Моят учител се отдели от строя и тръгна през празното пространство към нас, куцукайки с бастуна си – нисичък, с бялата брадичка. И някак изведнъж стана тихо. Съвсем тихо. Сякаш някой цъкна с мишката, даде «пауза» и кадърът замръзна.

Докато моят учител продължава да върви през плаца на Английската към микрофоните в този «стоп-кадър», нека да видим кой бе той.

Учителят по българска литература от Първа английска гимназия Николай Николов стана национално известен през 2007 г. като говорител на Единния национален стачен комитет, вдигнал на крак учителското войнство на последната битка за достойнство, която така и не се състоя. Тогава от него трепереха и министри, и журналисти, и депутати. И не заради друго, а заради ясната му мисъл и кристалните му аргументи.

Зодия Стрелец, роден през 1950 г. Първоначално влиза в Софийския университет едновременно физика и ориенталистика, избира ориенталистиката, учи персийски и турско-османски. След четири години прекъсва, за да кандидатства отново, този път българска филология. Завършва и се готви за научна кариера, но академичната общност се е бетонирала и ентусиастът остава извън борда й. От 1978 г. започва работа като учител по българска литература в Английската гимназия. След 30 г. учителски стаж в елитната гимназия равносметката е следната – чистата сума в дебитната карта на Николов на месец се равнява на 400 лв. Това е сумата, която печели неговият английски колега за 3 часа и половина. Или заплатата на германския му колега, само че ако е умножена по 27.

Николай Николов винаги се е прекланял пред пророческия гений на поета Христо Ботев и обича да цитира неговия знаменит „Калъп за учители“, публикуван във вестник „Будилник“ от 10 май 1873 г. Защото 140 г. след Ботев халът на българските учители не се е променил. Както и отношението към тях.

„Първо и първо – пише Ботйов, – учителят трябва да знае нещо повече от децата, които ще учи. Второ и второ – когато ги той учи, или не учи, то трябва с очи да гледа долу на земята, а духът му да е издигнат горе на таванът, а сам той да не е в кожата си… Четвърто и четвърто най-после – учителят трябва да бъде: търпелив като вол, добър като ягне и телесно здрав като битолски просяк“.

За 30 г. учителска практика Николай Николов е обучил близо 3500 души. Сред тях – главният прокурор на републиката Борис Велчев, политологът Иван Кръстев, хора, които работят в администрацията на ООН, университетски преподаватели

С безброй хобита: например геологията – планините, природата, катеренето, камъните. Николай Николов е цяла енциклопедия по минералогия, сам е събирал образци, после ги е обработвал, вслушвал се е в „говора“ на камъка.

Друга негова споделена любов е музиката. Свирил е на много инструменти – пиано, акордеон, кларинет, саксофон, вече се погажда единствено с китарата. Сам съзнава, че в свиренето и пеенето е абсолютен непрофесионалист, освен това още като студент е проумял, че от него поет няма да излезе. Но това не му пречи да е „осветил“ стотици лагерни огньове с песните си; дори част от около тристата му авторски песни са влезли вече трайно в студентския фолклор и той с радост се натъква ненадейно на тях като гост по младежки купони.

Неговата ученичка Павлина Борисова, випуск 2003 от Първа английска езикова гимназия, пише есе за учителя си Николай Николов, с което е приета в едно от най-престижните световни учебни заведения. Вътре има следните думи: „Имаше нещо много странно в позата му, което го караше да изглежда като някой от философите на Древна Гърция или Рим и в същото време като воин в очакване на битка, в която знае, че ще победи. Както разбрах по-късно, той беше и двете. Първият си „интелектуален гладиатор“, който виждах през живота си, би могъл с еднаква лекота да прониже сърцето ви със самурайски меч и да ви убие със собствената ви химикалка. И въпреки че знае поне 18 начина за второто, когато дойде време да избира оръжията си, моят учител винаги е предпочитал думите. Той е истински майстор на бойното изкуство Реч. Огромното му, неизчерпаемо знание е солидно и надеждно като наковалня и се разпростира в толкова много различни посоки, че често се чудя как е възможно да го е придобил само за един човешки живот. Уважавам го, защото за разлика от мнозина не се опита да промени личността ми. Вълшебникът просто ми придаде форма и ме научи да използвам онова, което вече беше в мен. Посвети ме в тайнствения език на магьосниците на изкуството, наречено литература. Сега мога да говоря с Пушкин, Азимов, Шекспир, Юго или Ботев. Мога да пътешествам във времето и пространството само като отворя книга.“

Николай Николов се приближи до микрофона. Зад гърба ми настъпи раздвижване, направиха му някакъв знак и той ненадейно отстъпи встрани и застана там. На лицето му пак се появи онази горчива усмивка. Аз се огледах, благодарих за поканата да говоря на това тържество, излязох от кръга на почетните гости и отидох до моя учител Николай Николов. И така, рамо до рамо, изслушахме и изгледахме останалата част от сценария.

Сетне двамата се качихме в учителската стая. Директорката беше много мила. Тя подари на Николай Николов икона на съименника му св. Николай, връчи му и дребна парична сума в един плик. До мен бяха седнали момче и момиче, съвсем младички, разбрах, че това са новите учители по литература. Попитах ги какви са заплатите им. 450 лв., отговориха ми те.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора