„Английският футбол е футбол със сърце. Преведено на по-ясен език – футбол за сърцати хора. Играят го за победа, не заради победа.“ Едно от британските есета на Георги Марков от поредицата му за Би Би Си. Публикува се за първи път.
Очевидно впечатленията от английския живот ще бъдат непълни, ако се пренебрегне футболът. Не само защото той е създаден върху поляните на тази страна, но и защото като дух отразява в някаква степен своеобразния характер на английския свят.
Тази събота следобед трябваше да се видя с моя приятел Том. Той ми телефонира, че ще бъде с децата си в парка, за да поиграели малко футбол и че за мене щяло да бъде забавно да го намеря там. Когато пристигнах край огромния зелен парк в „Клапъм Комън“ останах изненадан от картината пред мен. Почти цялото сочно зелено пространство на парка беше разделено на безброй импровизирани игрища, сред които тичаха цветовете на стотици футболни фланелки. Трудно може да се опише динамичната красота на това движение на синьо, червено, жълто, бяло върху зелената морава. Защото всеки играч е пристигнал с екипа на импровизирания тук тим. Има нещо много чисто и първично в тази картина на тичащи деца, младежи и мъже. Дори импровизираните рефери бяха в своите черни екипи. Докато се лутах да търся Том, наблюдавах играта им. Почти всички играеха добре, някои много добре – като истински професионалисти, но като че с още по-голяма страст и атлетична сила. За мен най-интересни бяха два детски тима – в жълто и в червено, чиито десетгодишни малчугани играеха великолепен футбол. Видях невероятно точни пасове, които крилата си разменяха от едната тъч линия до другата, но останах съвсем смаян, когато център-нападателят на жълтите отправи страшен шут със задна ножица във вратата на червените, където вратарят с акробатичен скок изби топката.
Център-нападателят бе по-големият син на Том, Доналд, а вратарят на противника му беше неговият брат, винаги засменият Хари.
„Защо – попитах ги след това – играете в два различни тима?“
„Че какъв смисъл има да играем заедно!“ – отвърнаха те.
Намерих Том стотина метра по-нататък да пази вратата на един тим от ветерани.
„Нали е приятно тук?“ – попита ме той и ми обясни, че всички тимове на поляната са създадени съвсем импровизирано, че това е едно доброволно футболно общество, където човек сам е организатор на себе си. Помислих, че преди много години в България можеха да се видят подобни картини, безброй махленски тимове, които играеха футбол с онова свещено чувство на детска любов и радост, което умря по-късно. Погребаха го разпоредбите, които превърнаха играта в служба, а играчите – в чиновници.
Безспорно съботната картина в парка на Клапъм Комън беше едно доказателство не само за популярността на футбола в Англия, но и за неговата сила.
Това особено добре почувствах, когато следващата събота отидох да видя големия мач „Челси“ –„Тотнъм“. Писали са, че човек не е видял футболен мач, ако не го е гледал в Южна Америка. Бих добавил, че човек не би разбрал футбола, ако не го е гледал в Англия. Защото английският футбол наистина се отличава значително от футбола в останалите страни, колкото и подражатели да има английският стил. Ако можем да говорим за южноамериканска артистичност, трябва да кажем, че отличителните белези на английския футбол са сила, атлетичност и целенасоченост. Може би няма по-мъжествена игра от английския футбол.
Човек трудно може да си представи безумно бързото темпо, в което двата тима „Челси“ и „Тотнъм“ играха от първата до последната минута на мача, тази нестихваща страст, тази упорита борба за първа топка, тази всеотдайност на всеки от двадесет и двамата играчи, което като физическо и нравствено проявление надхвърля далече рамките на играта футбол, но голямото и красивото е, че е футбол.
Ако човек иска веднага да опровергае книжните си представи за хладния характер на англичанина и безстрастното присъствие на английското лице, трябва да отиде на английски стадион. Реакциите на публиката са нестихващи експлозии, публика, която през цялото време на мача участва най-дейно в онова, което става долу, на терена, която, за да изрази своето отношение свири, крещи, скандира, пее и се смее. Едва ли в някой театър човек може да чуе повече остроумия, отколкото на тия трибуни.
„Челси“ губи с два гола. Кварталът „Челси“ тази вечер ще бъде в траур, въпреки че „Челси“ игра по-добре, както пишат спортните журналисти – шансът се усмихна на „Тотнъм“. Но публиката е доволна от играта, от всички страни казват, че е най-хубавия мач на сезона. Не зная дали това остана валидно и след мача през следващата седмица между „Лийдс“ и „Вълците“. За мен това също беше един изключителен футболен спектакъл, където победата на „Лийдс“ няма никакво значение. Борбата беше, както се казва, до последна капка кръв, с невероятно красиви моменти, с истинска бомбардировка на вратите, с блестящи вратарски плонжове и, разбира се, футболни пропуски.
Английският футбол е футбол със сърце. Преведено на по-ясен език – футбол за сърцати хора.
Неволно това ми напомня за годините на старите „Левски“ и „Славия“, за фантома на София-Спортист, когато по твърдите неудобни терени на игрищата се играеше със сърце, когато импровизираната махленска организация не можеше дори да си представи мисълта за футболното чиновничество, за държавните и партийни задачи пред футболистите. Или за тая извратена постановка, че през футболната игра трябва да се демонстрира идеологическото превъзходство на определен свят.
Колко далече е всичко това от чистите извори на футболното сдружаване, които се наричат „Клапън Комън“ или „Драз махала“. Едно общуване, което е най-ярката манифестация на естествените човешки пътища, което показва огромната разлика между двете прости думички – желание и задължение. Мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че английският футбол е футбол на желанието.
Та как другояче може да си обясни човек цялата изобретателност, живото творчество, фантазията в играта на футболистите.
Телевизията има навика да показва най-хубавите голове на седмицата. И трите гола, които показаха последната седмица, бяха изумителни, великолепни удари от фал и в движение, плод на комбинативна мисъл и страст.
Страстта никога не е била задължение.
Английският футбол има най-народостен характер. Играят го в Англия, играят го в Уелс, играят го в Шотландия, играят го в Ирландия, играят го навсякъде, където могат да намерят двадесет и двама души с желание да го играят. Играят го за победа, не заради победа. Защото той е физическа и нравствена необходимост в живота на повечето английски хора.
В най-цялостния си вид английският футбол носи духа и поезията на древните атлетически борби, затова притежава първоизворната чистота и сила, които са еднакво разпределени между победени и победители.