Изложбата на Андрей Даниел в галерия „Нюанс” ми напомни, че той никога не ми губи времето. Има такива художници – и не само художници – с които имам за какво да си „говоря” дори когато изявите им не са сред най-блестящите, които съм виждала, или пък в тях има пропадания или просто запълващи пространството „петна”.
А тази изложба среща два вида трудности, до голяма степен обективни, още от названието си: HIC HABITAT FELICITAS (Тук живее щастието). Първата, разбира се, е в представянето и изобразяването на самото щастие. Спомних си как преди много, много години в едно слънчево лятно утро в Несебър с художничката Мариана Маринова съзерцавахме яркосиньото небе с розови облачета по него. И тя каза: „Ако нарисувам това, всички ще кажат: Егати кича!”. Беше права, доколкото изрази нелеките отношения между изкуството и реалността – в конкретния случай природата, поднесла умилителна гледка, от която живописта, дори когато е реалистична, трябва да елиминира именно умилителността, за да постигне собствен художествен смисъл… и красота. И успоредно с това да запази намек за нея, за да може зрителят да я усети и съпреживее.
Щастието, подобно на природната красота, е трудно за представяне, още повече – за изобразяване, доколкото става дума за състояние, което всеки познава (поне така се надявам) и съкровено е преживявал. И тъкмо поради съкровеността рискува при споделяне в образ да породи идилия, да се „оплоскости” в наивност – както изобразителна, така и съдържателна. Андрей Даниел изключително майсторски се справя с този проблем – чрез своеобразния приказен реализъм в картините, чрез названията като съществен ключ към прочита им, чрез превключване на важно и неважно в детайлите, които пък сами по себе си могат да разкажат една или друга история, докато участват в общата. И именно тези вътрешни разкази носят отгласа от идилията – през призмата на деликатна усмивка, която превръща зрителя в съзаклятник при съпреживяването.
Вторият проблем се поражда от думата „тук”. От прессъобщението става ясно, че HIC HABITAT FELICITAS е надпис от древноримска мозайка, открита при поставянето на паметника на Моцарт в Залцбург. Този надпис, както и пребиваването в Залцбург са вдъхновили художника за създаването на някои от картините в изложбата. Или както е споделил художникът: „Уютният бюргерски град, съчетан с аристократичния мирис на лукс и култура ме опияняваха и правеха просто щастлив”. Радвам се за него, разбира се, но тъй като не съм била в Залцбург, единственият начин да усетя тази атмосфера и щастието му в нея е чрез картините. Само че те попадат в едно друго „тук” – в интериора на софийската галерия „Нюанс”. А нейният лукс е доста по-различен. Не бих казала, че е аристократичен – по-скоро е някак безстрастен, униформен и утвърждава сякаш постулат от типа „Богатите също са щастливи”. Не всички картини успяват да надмогнат този привнесен им от интериора образ на щастие. Въпреки че по замисъл би трябвало да са в синхрон с него, доколкото изложбата е правена специално за галерия „Нюанс”. А може би само на мен ми пречи. Или пък не успявам да се абстрахирам от него достатъчно бързо и цялостно – преди да наруши деликатния баланс между идилия и приказка в някои от картините, и те да се оплоскостят в обслужваща интериора декорация…
При всеки случай обаче имах своите моменти на съпреживяно щастие – или поне на радост – под „вещото ръководство” на художника. Например с „Лятна медитация” (2016): бели дървени маси и пейки в заведение, зелен под; на масата в предния план – бяла чинийка с чаша кафе, с опряна на чашата лъжичка, прозрачна чаша за вода хвърля сянка върху тях… Намеква за утро или късен следобед, а най-вече за безвремие, каквото и аз съм преживявала. Запомнила съм усещането от такива моменти на безгрижие и спокойствие в летни утрини, приятно прохладни от повяващ ветрец, с отсъствието на още несъбудилите се курортисти, които в момента не населяват този мой свят. Защото да, именно в този миг или час целият прекрасен свят е само мой, създаден специално за мен, което ме изпълва с… щастие. Знам, че това скоро ще се промени, но нямам никакво желание да задържам момента – „О, миг, поспри!”, не е в мой стил. Само го запомням като усещане, с всичките си сетива, за да мога да го преживея отново в картината на Андрей Даниел. А докато я гледах, си мислех какво оживява самата нея – би трябвало да е скучна и статична, предвид изображенията и цветовете… И накрая разбрах: докато погледът е привлечен вляво от чашите, чинийката и лъжичката върху масата, които „разказват” своята история, долу вдясно на пода се „обажда” червено ъгълче от неизвестно какво. То действа периферно, неусетно, като леко убождане – колкото да разбереш, че точно сега си щастлив.
Наблизо е „Лозето на рицаря” (2015) – спретнато подрязано, на слънце, но закътано под мощна каменна кула и между две крепостни стени, а зад предната надигат островърхи покриви няколко бюргерски къщи. И вече си представям рицаря: страховит и суров войн, облечен в тежка броня, кален в безброй битки, всевластен господар на крепостта и могъщ владетел на цялата околност… Но все пак на сърце му е лозето – негово убежище и малко лично щастие. Там, където може да си отдъхне и да бъде себе си, разтоварен от броните и ролите, които съдбата му е вменила. Разбира се, историята може да е съвсем друга. Например тази: за лозето се грижат градинари, а владетелят само пие виното – на пиршества с други рицари около кръгла маса. Но така или иначе това лозе на припек дарява някому радост – дори той да е само зрителят в изложбата.
Кръстовище насред зелено поле, от което излиза малък път към къща в правоъгълен двор и високо дърво до нея. Домът изглежда уютен, подреден, дори някак кукленски кокетен от птичия поглед, от който съзерцаваме панорамата. Названието на картината сякаш преобръща всичко – „Къщата на палача” (2015). Къщата помрачнява и сякаш се обгръща в леко зловещ ореол, незнайното дърво до нея се оказва почти сигурно кипарис, дворът и краткият път до него напомнят знака за задънена улица. Финален път без изход – напреки на кръстовището, по което обичайно се движат, пресичат и отминават хора и съдби… Картината си е същата, разбира се, просто ние, като зрители, наслагваме върху нея спомените си за книги, прочетени в детството, и онзи сумарен мрачен образ на палача – едър, мълчалив, анонимен, със секира в ръка, ритуално подкупван, за да прояви хладнокръвие и върховното майсторство на своя занаят. Което значи да прекъсне живота с един-единствен удар и както се надяват, безболезнено. Будил е по-скоро респект, отколкото страх, поне доколкото си спомням, защото като носител на смъртта вероятно е знаел и тайната на живота… Никога не ми беше хрумвало да се запитам дали е бил щастлив.
„Песен за есетрата” (2016) – не я знам, не съм я чувала, просто се забавлявам с четиримата музиканти, със старинните им костюми и странни инструменти, със старателното им пеене, така както са строени зад парапета на балкон и с надвисналата над главите им дълга и ръбеста риба…
„Щрайхът в действие” (2014) – е другата „музикална” картина в изложбата. Изглежда като атака на струнните инструменти в оркестъра под ръководството на невидим диригент, към когото са вперили поглед повечето музиканти. Тук лицата сякаш са важните – всяко със своето напрежение, съсредоточени или отнесени, преживяващи своя дял в създаването на обща ефимерна красота. Щастието като усилие за хармония с другите – и се явява едва когато самата тя вече е отминала… Не за първи път Андрей Даниел рисува оркестър. И по този повод се чудя дали „прочитът” на тази картина би бил същият извън контекста на тази изложба за щастието…
… В която има и магнолии, и вода, и дворци, и брегове. Които съпреживявах в най-различни степени, докато птичка в кафез ми чуруликаше сладостно…
