В Двореца (НХГ) от 17.XII.2025 до 15.II.2026 г. може да се види изложбата на Гийермо Лорка „Отвъд магичното“. 17 платна голям формат, които показват творческия му път от 2012 до 2025 г. Странен път, странен художник, странни картини…

Гийермо Лорка е чилиец, от Сантяго де Чили, столицата. Започнал е да рисува още 8-годишен, на 16 тръгва на уроци при майстора Серхио Монтеро ван Риселберге – художник реалист, известен с морски пейзажи, портрети и натюрморти. Най-вече с натюрморти. Гийермо се захваща с рисуване под въздействието на майка си – детската писателка, педагог и журналистка Беатрис Гарсия-Уидобро. По тази линия младият художник е роднина с известния авангарден поет Винсенте Уидобро, основател на креационизма, смятан за един от четиримата най-големи поети на Чили. Когато е на 18, решава окончателно, че ще стане художник и се записва в Католическия университет да учи изкуство. Неудовлетворен обаче от равнището на преподаване, напуска през 2006 г. Не е особено доволен и от артистичната ситуация в родината си, затова поема към Норвегия при Од Нердрум, според някои един от най-влиятелните фигуративни артисти от края на ХХ и началото на XXI век. В Чили се завръща през 2007 г. и го спохожда успехът: прави първата си самостоятелна изложба, а на по-следващата година е нает да изографиса метростанцията „Бакедано“. С шест стенописа. Рисува обикновени чилийци – хора, които можеш да срещнеш на улицата. Постепенно напипва своя стил: фигуративна живопис с нимфетки и животни – птици и бозайници, никога насекоми: близо разположени, особени, понякога солидарни, друг път враждебни, но съучастници както в единия, така и в другия случай.

Различно определят платната му. Според анотацията за изложбата в Двореца изкуството му е вдъхновено от „от барока, символизма и сюрреализма“. Една зрителка споделя, че била сънувала картините му и намира някои от тях чак за демонични: „Почти съм сигурна, че съм сънувала детайли от неговите картини, така странно са преплетени техните елементи. Хареса ми контрастът между невинното и свирепото, даже и леко зловещото на моменти, а една картина с овце си е направо демонична“. Той самият говори за влияния от Веласкес, Караваджо, Рубенс. За Рубенс казва: „Винаги съм се възхищавал на Рубенс – не заради техниката, а заради композицията, съдържанието и начина, по който е живял. Доколкото знам, той е бил цялостна личност“. Още от Гийермо Лорка за артистичните му вдъхновители: Гюстав Доре, Сарджънт, японското аниме, Рембранд, Сорола… За последните двама заедно с Веласкес разкрива, че били негова „постоянна отправна точка“ по отношение на техниката. Прави впечатление, че въпреки приобщаването му от другите към сюрреализма, той не посочва нито един сюрреалист като художествен стимул – нито Дали, нито Магрит, нито Пикабия… И сред авторите, които чете, липсват сюрреалисти: кълне се във Фьодор Достоевски, Габриел Гарсия Маркес, Агота Кристоф, Дорис Лесинг, Ясунари Кавабата… Няма го Бретон, нито Деснос, няма го Елюар… Въпреки това квалифицирането на творчеството му като сюрреализъм сякаш е най-често и устойчиво. Други мимоходом го прилепват към барока, рококото и символизма. Последното сякаш е най-адекватно, самият Гийермо Лорка непрестанно говори за полиморфните символни значения в своите картини („Човек трябва да поеме контрол над символите и да разбере, че те могат да означават различни неща едновременно“), а едно българско интернет издание, Fashion Inside (Наско Фотев), свързва творбите му с виенския символизъм. Според мен обаче не толкова сецесионът на Густав Климт и Алфонс Муха, колкото виенският експресионизъм от началото на миналия век с имена като Алфред Кубин, Оскар Кокошка, Егон Шиле). Наско Фотев бърза да припознае картините на Гийермо Лорка като „нео-пост-символизъм“ – добро определение…

Сюрреалистите са признавали Зигмунд Фройд за гуру (Гийермо Лорка също го чете заедно с Юнг, Мишел Фуко, Фридрих Ницше, Мелани Клайн), при чилийския художник обаче сякаш тъкмо Карл Густав Юнг е пò на челно място. А може би също Джеймз Фрейзър, Едуард Бърнард Тайлър, Люсиен Леви-Брюл, Виктор Търнър, Франц Боас, Бронислав Малиновски, Марсел Мос, Едуард Евън Евънс-Причард, Рут Бенедикт, Маргарет Мийд, Клод Леви-Строс… Тоест всички онези, които се занимават с „дивото мислене“ и „естественият човек“. Всъщност в картините му можем да отделим няколко повтарящи се образи: първият на почти безплътните, но прелъстителни нимфетки със сини или червени коси („лолити“, както станаха популярни след романа на Владимир Набоков), които неустоимо привличат погледа на зрителя. За тези невинно-порочни момиченца Гийермо Лорка казва: „Винаги съм смятал, че малкото момиченце е най-ценната и красива част от нас, за която трябва да се грижим. Тя взаимодейства с други несъзнателни сили от различен вид, понякога насилствени, тревожни, нежни, друг път трудни за идентифициране“. Тук не можем да не се присетим за анимата на Юнг – онази част от мъжкото несъзнавано, която изразява женската му природа; природа, която има всеки и която единствено в съдружие с анимуса прави психиката цялостна, здрава и плодотворна в живота. Другият повтарящ се образ (в различни проявления/епифании) е този на всякаквите животни, единствено бозайници и птици; множество великолепно нарисувани бестии – с жълти очи, пронизващи, с отворена паст, озъбена. Ако съдим по начина, по който си взаимодействат (съприкосновяват се) с невръстните нимфетки – ту войнствено („Чаената стая“, „Раждането на Венера“, „Ловът на русалки“, „Кацането“, „Момиче в Паунската стая“), ту сътрудничещо („Хосе“, „Момичето и птиците“, „Лаура и кучетата“, „Пирът на Якша“, „Хенри“, „Срещата“, „Ловецът“, „Младата Юдит“, „Овенът“), то бихме могли да приравним тези зверове именно с анимуса, мъжката част на душата, която ту е враждебна на женската (по садистично-еротичен начин), ту е приятелска (грижовно-любовен). А на двата края на това необходимо и неизбежно взаимоотношение са разположени две картини: първата е „Стаята на момчето“ (момче, което всъщност е момиче, но с названието, струва ми се, Гийермо Лорка иска да покаже тъкмо сливането, идентичността, тъждествеността между мъжката и женската част на психиката), където виждаме изобразен най-детайлно – със сухожилия, копита и наранена кожа, почиващ си върху маса един почти снежнобял кентавър, съпроводен с различни изключително детайлно нарисувани символи: излюпващо се яйце, пържено пиле, оттегляща се котка, тикви и ябълки (бледи), демонична картина в пробива на стената, не по-малко странни и стряскащи изображения (фрески) върху самата стена… Лебед е впил клюн в гръдта на момчето-момиче, за да подчертае още повече смешението, амалгамата на анимата и анимуса, каквото представлява тази картина. На другия полюс – „Пясъчната стая“: момиченце, някъде десетинагодишно, в бяла дълга до коленете риза триумфално е вдигнало отрязана ярешка глава, от чиято глава тръгва – сякаш е мълния, начупена червена линия. Стъпило е то върху огромна тиква, друга тиква е разцепена току пред краката му. Огромно животно, съчетание от тигър и рис, се зъби насреща ни, зад него лежи мъртво момиче, облечено в синьо – дали пък не я е удушило това тъкмо чудовище?! На противоположния край на стаята отново виждаме оттегляща се котка, сиамка, а пред трикраката изящна масичка, върху която се е покачило триумфиращото момиченце, е клекнало друго животно, прилично на рис, но по-малко и с рунтава лисича опашка (черна, към края преливаща в ръждиво кафяво). Зад тигъра-рис пристъпва още една котка, зад нея бяло теле е вирнало главата си и сякаш мучи призивно. На стенописа зад телето е изобразен японски самурай, сразяващ дракон, в нишата откриваме застинал рицар, после китайска ваза от династията Мин и странна миниатюрна скулптура, керамична, с големи уши и островърха клоунска шапка. В дълбините на друга стая до „Пясъчната“, чиято врата е широко отворена, откриваме върху застланото със сатенена покривка легло бяла хрътка, а зад нея картина, която прилича на онази, която, както споменах, една от посетителките на изложбата определи като „демонична“ – „Овце“. Много още подробности може да намерим, взирайки се внимателно сантиметър по сантиметър в платното, но всички ни водят към едничък извод: тук всичко е някак разломено, разединено, разцепено. В „Пясъчната стая“ няма сговор, има единствено кавга и раздор…

Лолитите, които рисува Гийермо Лорка в повечето случаи все някъде са покачени, а една дори виси надолу с главата от дърво („Вечен живот“). Това характерно позициониране ме подсеща – антиномично, за един филм на Карлос Саура, „Ана и вълците“ (1973), създаден, когато Гийермо Лорка още не е бил роден. Но за него ме подсеща и заглавието на картината „Лаура и вълците“, което този път е синхронно със заглавието на филма на Саура. На финала на лентата главната героиня (ролята се изпълнява Джералдин Чаплин) е поругана от трима братя, всеки със собствена обсесия спрямо нея: първият отрязва косите ѝ, вторият брутално я изнасилва, третият я застрелва в главата. Въздигнатите нимфетки на Гийермо Лорка, лаурите му, са антипод на повалената гувернантка, озлочестената и умъртвена Ана, на също испаноезичния Карлос Саура: те се извисяват над желанието (ни), без обаче да предприемат каквото и да е, за да го удовлетворят. Толкова са безстрастни, че дори не ни виждат: в картината „Срещата“ млада жена (Лаура?) стъпва по отрязаните глави на двама мъже (втората е автопортрет на художника) без това да ѝ прави изобщо впечатление. Анимата е поела на среща с анимуса – нетърпеливо разперил крила чернобял жерав, пристъпващ грациозно в любовен танц. Живописта на Гийермо Лорка очарова наистина, но това очарование е хладно, отстранено, донякъде чак индиферентно. Неговите нимфетки не се интересуват от зрителя, неговите нимфетки се интересуват единствено и само от бестиите до тях.

Защото тези бестии са като тях, едно са с тях. Изразено е това по великолепен начин в голям критичен материал за Гийермо Лорка, наречен: „Където красотата среща ужаса“. И тази среща показана е сякаш най-мощно в тондото „Хосе“. Кой всъщност е Хосе – дебелокожият носорог ли, полегнал в калта, потопил крака в нея (а може би са отрязани – кой знае?), или малкото момиченце, полегнало на главата му, с потопена в калта мръсно бяла зацапана рокличка? Отговорът е: нито един от двамата, а заедно двамата. Сивосиният носорог със затворените очи и червенокосото момиченце със зелените очи – ето го тайнствения Хосе, който е анима и анимус, нимфетка и бестия, ужас и природа…

Стаеният ужас на една красива до неустоимост природа…