От четири-пет години насам и по-точно откакто т. нар. „патриотични“ партии и блокове успяха да се доберат до властта в държавата ни, а т. нар. млади „консерватори“ започнаха да ни внушават, че са „автентичните“ приемници на антикомунистическото гражданско общество от предходните десетилетия, наблюдавам един дълбоко тревожен процес: превръщането на понятието граждански (и културен) „елит“ в идеологическа стигма.
Чисто политико-пропагандно тази стилизация започна у нас във времето на масовите протести през 2013-2014 г., когато противниците на тези протести изобретиха за участниците в тях определението „умните и красивите“. В него без съмнение вече имаше антиелитистка интенция: „умните и красивите“ – внушиха ни – това бе някакво столично (и даже централно столично) малцинство, противопоставено на масовия, непротестиращ „народ“ (който – така излизаше – се състоеше от… „глупави и грозни“ люде, населяващи заспалата „провинция“). И макар самите политически активни граждани, които искаха тогава оставката на монструозното парламентарно мнозинство зад „сламения човек“ Орешарски въобще да не се противопоставяха тъкмо на някаква „провинция“, на някакво по-ниско образовано и не добре облечено „мнозинство“, определянето им именно като „умните и красивите“ трябваше да създаде масов ресантиман срещу тях. Щом протестиращите бяха „умни-те и красиви-те“ в страната, то всички извън столичния ареал на „жълтите павета“, всички оставащи си у дома или нямащи възможност да митингуват в столицата се превръщаха в „глупави и грозни“. А да попаднеш в едно общество именно на „глупави и грозни“ – независимо, че не онези, на които те противопоставят са те определили по този начин, няма как да не предизвика обида, да не доведе до отчуждаване на мнозинство от малцинство. По изключително лукав начин, определянето на протестиращите не по стария елементарно казионен начин като „пещерни антикомунисти“, „платени партизани“, „сини агиткаджии“ и т. н., а като „умните и красивите (столичани)“ ги отчуждаваше, изолираше ги на площадите, които инак те изпълваха. Превръщаше ги – за първи път – в гражданско-политически „елит“ обособен от „всички останали“, които, щом тези са „умните и красивите“, нямаше как да не са „глупавият и грозният“ остатък.
Пак казвам: протестиращата общност през 2013-2014 г. нито се преживяваше, нито се определяше по натрапения ѝ начин. Нея – по трябва да се признае „гениално“-лукав начин я „стигматизираха“ чрез тази уж позитивна дефиниция нейните противници. И така създадоха нейния далеч по-масов в сравнение с предходните години антагонист. Защото на дотогавашните „сини“ противостояха чисто и просто „червените“, на „антикомунистите“ – „комунистите“, а този антагонизъм бе чисто политико-идеологически и следователно бе антагонизъм на равнопоставени противници (колкото и гореща да бе нетърпимостта помежду им). „Умните и красивите“ обаче не бяха вече просто политически или идеологически полюс – те бяха именно висшестоящ „елит“, на който противостоеше „масата“, „народът“ – онези, които не попадат в този „елит“ и които винаги са много повече от „елита“, каквито и да са по своите политически нагласи. Те можеше да са и „комунисти“ и „антикомунисти“, можеше да са представени или непредставени от управляващата конфигурация, но доколкото не принадлежаха към „умните и красивите“ обитатели на столичните „жълти павета“, ставаха вече – като цяло „прост народ“, „не-елит“ и значи – каквито и да бяха – бяха по-глупави и по-грозни в сравнение с „ония“.
Казвам, че „произвеждането“ на тази дихотомия – за първи път над-партийно политическа и създаването на нов тип антагонизъм, имаше само началото си през 2013-2014 г. По-късно – и пак ще повторя, особено след кооптирането на т. нар. „патриотични“ и „консервативни“ политически сили в популистко-клиентелисткото „месиво“ на ГЕРБ – този вече произведен антагонизъм едновременно се задълбочи и неимоверно разшири своя обхват. Освен гражданско-политически „елитът“, противопоставен на „народа“, придоби и културен профил. Към „умните“ (а следователно противопоставени на „глупавите“) освен активните граждани бяха причислени въобще по-ярко изразените публични личности с по-сложен и нюансиран поглед към обществото и културните реалности. Напротив – в „народа“, от който тези „елитници“ бяха отчуждени, се вляха всички склонни да ориентират вижданията си предимно съобразно „общи места“, масови медийни внушения и битови традиции. В резултат – към днешния ден в България възрастна (и е съзнателно подкрепян от цял ред „патриотични“ и „консервативни“ сили) един обобщен антиелитизъм, противопоставен на патетично и същевременно уязвено „народничество“; антиелитизъм, който – както казах и в началото – намирам за изключително тревожно в перспектива явление.
Защото всеки, който поне малко е запознат с историята на отминалия ХХ в. знае, че антиелитизмът е неизменен симптом за зараждащи се авторитарни и тоталитарни тенденции и е иманентен спътник и на двата глобални тоталитаризма на този век – на комунизма и на нацизма. И двата тоталитаризма буквално „произвеждат“ един социално и идейно неразслоен, априорно консолидиран и почти митологично исторически-континуален „народ“ и един антагонистичен нему, отчужден от него и егоцентрично-развращаващ го „елит“. И ето: ние няма как да не видим, че точно такъв антагонизъм все повече се налага и у нас, дезактуализирайки и изпращайки в миналото политико-идеологическото (и присъщо на демократичното обществено устройство) противопоставяне на „дясното“ и „лявото“, характеризирало предходния период на живота ни.
Както казах, новият – и бременен с тоталитарни тенденции – антагонизъм противопоставя днес не вече „ляво“ и „дясно“, а един, както казват „господстващ елит“ – и граждански и културен – с постоянно приписвани му „крайно либерални“ характеристики на един „народ“ със също тъй постоянно, почти „онтологично“ присъщи му обобщени и „консервативни“ характеристики. „Елитът“ – т. е. по-високо образованият, с по-богата култура обществен слой, състоящ се от хора с ярка личностна индивидуалност и таланти – в този антагонизъм се характеризира като по определение (и именно поради тези си качества) отчужден и откъснат от своя „народ“. Позитивните качества на въпросния „елит“ следователно по парадокс се гледат тук като негов същностен порок, защото с тях – с оригиналните си идеи и индивидуалистичните си вкусове – той се отделя от „традицията“, която пък е основното (позитивно) качество на „народа“. Да, вярно е, елитът се ръководи от (авангардни) „идеи“, от лични „възгледи“, от индивидуални „вкусове“ – той „експериментира“, но с това, внушава ни се, той се отчуждава от и руши „традицията“. По-нататък: на базата на тази дихотомия личностност-традиция на „елита“ бива приписван иманентен „прогресизъм“, който руши естествения морал на обществото, неговите „здрави“ вкусове и предания; тегли го в рисковани и непредсказуеми посоки – нещо, на което „народът“ отговаря изключително с „устояване“ – с устояване на този „прогресизъм“, което ако не бъде подкрепено от антиелитистките „народозащитници“, неминуемо ще доведе до неговото „разлагане“. Още по-нататък: именно защото не се ръководи от народните „традиции“, а от лични и индивидуални възгледи, от свои идеи и проекти, „елитът“ е по определение и „космополитен“ („без-роден“), с което пък руши колективното единство на „народа“ и така го превръща в неминуема „жертва“ на външни (чужди) нему сили – в жертва, казвам, каквато ще стане задължително, ако не бъде защитен от антиелитистките „народозащитници“.
Както се вижда, антагонизмът „елит-народ“ с неизбежност предполага „народозащитна“ политическа сила и антиелитистка идеология. А това вече означава – авторитарна (респективно тоталитарна) политическа сила и идеология.
Тези най-първоначални щрихи на антиелитизма – за който твърдя, че наблюдавам да възраства у нас, поставят обаче един основен въпрос: действително ли са антагонистични (и по определение антагонистични) елитът в едно общество и народът в него. Или те са именно политически произведени по модела, за който припомних по-горе: щом елитът – това са „умните и красивите“ в обществото, следователно народът пък са… „грозните и глупавите“, от които този „елит“ е самоотчужден, презиращ го, рушащ го?
На тези въпроси си заслужава да се опитам да отговоря по-нататък.
