Във време на популизъм и кризи от всякакъв порядък не се ли наблюдава и криза на идеите? Съответно ролята на интелектуалците – хората, носители на идеи – е сякаш в упадък в периода след 1989 г.? Съгласен ли сте с подобна диагноза на днешната българска ситуация?

За интелектуалците прекрачването на границата 10 ноември 1989 г. е изключително важен момент на преход към нещо ново, но същевременно и на ерозия на установената до този момент характеристика и място в обществото. Но за да разберем за какво става дума, трябва да се върнем малко назад. В българската история интелектуалците, изглежда, никога не са могли да намерят точното си място, тъй като на къси периоди от време наблюдаваме радикално преформулиране на функциите им. През 30-те и 40-те години на миналия век една голяма част от българската интелигенция (но не най-представителната ѝ част) е ляво настроена и е изразител на ресантимана и социалните тежнения на ниските социални слоеве. Те са селски чеда, чувстващи се без корен в големия град, и могат да бъдат определени с понятието, идващо от Грамши – органични интелектуалци. Радетели са на органичното общество, говорят от името на народа и по същество изразяват масовите настроения за въображаемо спасение в парарелигиозен смисъл. След 9 септември 1944 г. тези маргинални дотогава интелектуалци минават в центъра, превръщат се в рупори и говорители на новата власт и елиминират безкомпромисно всякаква конкуренция. Може да определим тяхната ситуация с израза на Пиер Бурдийо: доминираната фракция в доминиращата класа. Но предишната им функция парадоксално остава непроменена – и в новите условия те продължават да бъдат изразители на старото мечтание за въображаемо спасение, но вече с друга мотивиравка.

Постепенно с годините групата на тези партийни интелектуалци се разслоява, отделя се една неголяма, но особено видима част от по-млади и по-надарени индивиди, изявяващи се в различните изкуства, в социалните науки; те започват да проявяват стремеж към известна автономност, критичност, не на полето на идеологията, а на ценностите. Поставят акцент върху субекта, за сметка на колектива, издигат морални критерии, проявяват стремеж за отваряне към света и т.н. Творци като Радой Ралин, Валери Петров, Георги Марков, Йордан Радичков, Блага Димитрова, Рангел Вълчанов, Георги Дюлгеров, Георги Мишев, Леон Даниел, Бинка Желязкова или учени като Исак Паси, Николай Генчев, Асен Игнатов, Азаря Поликаров, Желю Желев и редица други стават изразители на някакъв граждански хуманизъм. Със своето неприсъединяване към практикуването на властта те се конституират като апостроф към властта. Появяват се творби, притежаващи имплицитно подривен характер. Не стигат до политическа критика на режима, но спомагат за разколебаване на вярата в ценностите му и неглижиране на идеологическата му основа. Мнозина от тях стават обект на минимални санкции, рядко на репресии. Властта започва да гледа сериозно на тях, сериозно и подозрително. Спомням си едно интервю на Хайнер Мюлер, който се оплаква пред един западногермански композитор, че е подложен на репресия, че е изключен от Съюза на източногерманските писатели, а събеседникът му отвръща: Драги приятелю, трябва да си щастлив, че живееш в диктатура, която отдава толкова голямо значение на литературата.

Какво се случва след 10 ноември? Демократичната държава не отдава толкова голямо значение на литературата, но това ще се разбере малко по-късно. На първо време новите политици имат нужда от старите интелектуалци, тъй като мнозина от тях са активни фигури в протестните акции през последните две години на режима – Комитетът за екологична защита на град Русе, Клубът за гласност и преустройство… Това са единствените обществено разпознаваеми фигури. Така тези интелектуалци или значителна част от тях от чувство за дълг станаха на свой ред говорители на новите демократични формации. Въвличането нерядко е пълно, до претопяване на личността в политическите страсти на момента. Интелектуалците във Великото народно събрание са над 25% – музиканти, художници, писатели, актьори, театрални и филмови режисьори, университетски преподаватели… Но постепенно става ясно, че те не са на мястото си, не са компетентни в законодателната сфера, нито се раздават в политическите битки. Пръснати по партийните лагери и обслужването на конюнктурни партийни интереси, те разпиляха скромния символен капитал, с който прекрачиха в демокрацията.

И политиците имат вина за упадъка на демократичните интелектуалци. Нека да припомня т.нар. война на петициите от началото на 90-те, в навечерието на първите президентски избори. Вестник „Демокрация“ публикува на първа страница с едри черни букви обръщението „Демокрация или комунизъм“, подписано от 95 интелектуалци. Отговорът не закъснява. На другия ден вестник „Дума“ публикува контраобръщение със заглавие „Избирайте: Желю Желев или демокрация“, подписано от 149 интелектуалци. На следващия ден и двата вестника, независимо един от друг, излизат с продължение на вече публикуваните списъци. Разиграва се нещо като покер. „Дума“ пише: „Над 500 български интелектуалци се обръщат към избирателите: Избирайте – Желю Желев или демокрация!“. Картите се оказват слаби. „Демокрация“ сваля на масата следното заглавие: „Над 1000 интелектуалци подкрепят обръщението Демокрация или комунизъм“. И в двата случая обаче се посочват по десетина имена, след което следва многозначителното „и други“… Тази ситуация показва, първо, че малобройните интелектуалци, притежаващи символен капитал, са били нужни на прохождащите политици, привиждали са се като гаранти за хода на процесите. Но свидетелства и за друго, за дива свръхексплоатация на този скромен капитал. На политиците не са им достатъчни наличните интелектуалци, имат нужда от повече и се заемат с производството им, разбира се, имагинерно. Тази свръхексплоатация има последствия – след няколко години интелектуалците ще изчезнат не само от парламента, не само от политиката, но и от вниманието на публиката, която не може да не усети подмяната. Интелектуализмът не се измерва в килограми, още повече на развалени кантари.

Не стана ли навсякъде така в Източна Европа? Владимир Буковски написа, че дисидентите са излишните хора, а Блага Димитрова казва в едно есе от 1991 г.: „Някои интелектуалци или дисиденти от Изток изпитват странна носталгия по резервата на диктатурата, когато са били мечтатели, а сега са длъжни да станат прагматици“.

Това, което се случи, изглежда резонно, тъй като основен агент, носител на рационалността в този решителен момент на промяна на системата се явяват именно политиците. Те са тези, от които се очаква да създадат новия ред, новите правила, с решаващи последствия за битовия пласт на живота. Разбира се, някои интелектуалци се преквалифицираха и имаха успешна политическа кариера. Но повечето продължаваха да пишат или рисуват, държейки се и като политици, ето защо така и не успяха да си намерят място, да открият новата си роля на осмислящи промяната, хуманизиращи процесите, придаващи смисъл на ставащото. Още си спомням една реплика от интервю с много активния по онова време Стефан Цанев. Той споделя, че гледайки по телевизията изстрелването на ракета, при което носещата част отпада, а главата продължава, си помислил за обидния начин, по който интелектуалците са използвани. Видях се – казва той – като ракетоносител на няколко политици, които, след като набраха скорост, се освободиха от мене. Трудно е от тази реакция да разберем, когато се включва в политическия живот, интелектуалецът какво точно е правил и какво е очаквал – да го поканят в редиците на политиците или да получи литературната власт, да стане новата литературна номенклатура. Повечето интелектуалци днес трудно откриват новата си роля, но напоследък се забелязват и много верни стъпки по посока на това, което препоръчваше още Макс Вебер в „Ученият и политикът“: политиците и интелектуалците не да правят едно и също, а да се ръководят от едни и същи ценности.

Нещата се утежняват, тъй като наред с функцията си интелектуалците загубват и социалния си статус, от център на вниманието изпадат в периферията. Загубата се усеща и в битов план, като се има предвид, че творческите съюзи по времето на комунизма бяха хранилка за всички. Разбира се, в центъра стояха огромно количество паразити, които се прехранваха с отстояване на пропагандния профил на изкуството на социалистическия реализъм. Но покрай това и редица талантливи творци успяваха да се възползват от наличните условия и да създадат артефакти, които остават. В различна степен всички – и любимци на властта, и недолюбвани, бяха членове на клуб с ограничен достъп. Наред с щедрите субсидии и повишения интерес към националната култура във ведомствените печатни издания, комунистическият творец получаваше и монополно положение на културния пазар. Промяната премахна цензурата, отвори границите, а с това дойде и свободен пазар на културни продукти; дори добрите или много добрите не бяха в състояние да устоят на новата конкуренция. Изчезването на големите държавни издателства остави вакуум. В новите условия културният продукт остава без цена, не съществува и културна периодика, нито адекватна критика, които да селекционират и йерархизират художествената продукция. Подобна е ситуацията и в социалните науки, с това изключение, че учените загубиха по-малко, тъй като и по-рано не притежаваха особен престиж в среда, чужда на рационалната култура. Жалко е, че в тази ситуация мнозина, които имаха нормална и свястна позиция, достойна за уважение по времето на комунизма, започнаха да подкрепят един нов ирационализъм, свързан с носталгия по миналото, популизъм и насаждане на недоверие към политиката и политиците.

Какъв е обаче проблемът? Че липсват големите фигури и авторитети – и отляво, и отдясно – като Жан-Пол Сартр и Раймон Арон, Хайнрих Бьол и Александър Солженицин, Хавел и Сахаров, Георги Марков или Блага Димитрова? Или че днешното време с лекота демитологизира, мащабите са други, интернет не търпи авторитети, има издребняване? Каква е тук ролята на медиите?

Причините са комплексни, в различните условия интелектуалците трябва да се доказват и утвърждават по различен начин. Днес е много по-трудно да си в центъра на вниманието, изисква се голям талант и много по-универсален начин на мислене. Освен това наистина творбата и творецът попадат в коренно различна медийна среда, лавинообразно нарастване на информацията, инвазия на социалните мрежи… Не само пишещите, но и говорещите хора стават огромно количество. Това многообразие води до упадък на качеството на четенето, гледането и т.н. Изразява се в намаления капацитет за съсредоточаване и съпреживяване; във всеки един момент вниманието ни е отвлечено от нещо друго. През социалните медии количеството на говорещите също нараства лавинообразно, така ирационални послания, мнения, оценки, предложения задушават малкото качествени продукти, рационализиращи ситуацията, опитващи се да схванат света като смислен космос. В края на ХІХ и първата половина на ХХ в. общественото внимание и интерес са се концентрирали около един или няколко романа, пиеси или философски трактата; седмици и месеци се обсъждат, изказват се различни мнения, избухват полемики, публикуват се компетентни коментари… Акумулира се ефект, изграждат се статути, формират се направления и школи. Днес вниманието трудно може да се задържи продължително върху нещо, което характеризира настоящата ситуация като антиинтелектуална. Ритъмът на живот се увеличава, умората се натрупва, потребностите се увеличават, а десетки неща претендират за вниманието ти.

И все пак нещо от изкуствата попада в медиите, привлича, макар и мимолетно, вниманието, но не така стоят нещата с науката и преди всичко със социалните науки, които са много важна съставка при формиране на интелектуалното поле. У нас погледите са насочени преди всичко към изкуствата, тъй като общата нагласа е емоционална, ориентирана към сетивното. През комунизма социалните науки, които не обслужваха идеологията, бяха задушавани. Малцината дръзнали да се отклонят, като Асен Игнатов, Николай Генчев или Желю Желев, попадаха под ударите на цензурата. Днес репресията се изразява в мълчание, а медийното внимание към социалните изследвания се задоволява със спекулациите на базата на съмнителни социологически сондажи. Медийното безразличие към науката с оправданието, че е твърде сложна за широката публика, говори за слабия капацитет на нашето общество да рационализира проблемите си.

Тук изниква въпросът за гилдиите и за университетите и тяхната връзка със статута на интелектуалеца. Според справки на Държавна сигурност от времето на комунизма интелигенцията в България се състои от точно определен брой хора – около 15 000 души. С други думи, има някакъв критерий, макар и смешен, по който се преценява кой е интелектуалец. Как понастоящем дефинираме интелектуалеца? След като политиката или публичният живот не могат да го дефинират, след като медиите не са в състояние да го направят, би било логично той да бъде дефиниран от гилдиите и университетите. Но явно и те не могат да изпълнят тази мисия. Защо?

Правени са много дефиниции на интелектуалците, обикновено през техните функции, реални или вменявани. Определяни са през критическата им функция, статута им на контравласт, автономността, ангажираността, необвързаността и т.н. Но няма постоянна функция, тя се променя непрекъснато във връзка с контекста. Аз самият предпочитам определенията, които виждат ролята на интелектуалците като агенти на рационализирането на действителността, като създатели на символен свят, свързващ големите ценности с битовия пласт на живота…

Класическото разбиране за интелектуалците, такова, каквото възниква по времето на Аферата „Драйфус“ и манифеста на Емил Зола, е свързано с понятието колективен интелектуалец. Отделният писател, колкото и да е велик, не е в състояние да окаже необходимото влияние, необходимо е да има група от единомишленици около едни и същи ценности, около едно послание. Понятието колективен интелектуалец директно отпраща и към проблема за гилдиите. След ексцесиите около петиционната война в началото на прехода не сме наблюдавали други опити за публични действия от името на един или друг интелектуален колектив. Не че няма близост и обединяващи настроения, но трудно се формулират общи каузи, които са в състояние да увлекат големи общности. Оттук и разликите във функционирането на гилдиите в сферата на изкуствата и науката през комунизма и днес. В известен смисъл говоря и от личен опит, тъй като дълги години бях член на секция „Кинокритика“ на Съюза на българските филмови дейци. В съюза или в секцията въпреки наличните антагонизми съществуваше и някакво чувство за професионална принадлежност и общи интереси. Бяхме единни например във враждите с всесилния Писателски съюз, който се опитваше менторски да се намесва в киното. Заставахме зад битката на Анжел Вагенщайн, на когото му отказваха членство при писателите, тъй като отказваха да признаят сценария за литературно произведение. Но това е външната страна, основното ставаше на микрониво, в по-тесни неформални групирания между критици, режисьори, студийни редактори, журналисти, актьори – с оглед запазването на някаква солидарност пред произвола на властта. Всячески се стремяхме да защитим от критиките малките филми на Георги Мишев, Едуард Захариев, Людмил Кирков, Николай Волев или авторското кино на Рангел Вълчанов, Георги Дюлгеров и Бинка Желязкова. В основата на тази солидарност стоеше някакво чувство за общност на съдбата, бяхме или се изживявахме като полулегални заговорници. Без тази взаимна поддръжка трудно можеше да се оцелее. В книгата си „Как се променят нещата“ подробно съм описал подобна ситуация в Софийския университет, където група философи и историци оцелява в състояние на перманентна кръгова отбрана на всички нива на системата – от първичната партийна организация, през Факултетния съвет до ЦК на БКП.

Днес ситуацията с гилдиите е различна. Ще взема за пример най-силно изразената – филмовата гилдия, която се стреми да формулира някакви общи правила, тъй като киното е колективно и много скъпо изкуство. Проблемите на общия живот тук са на нивото на финансирането и на правилата за достъп до държавна подкрепа. Политическата цензура е заменена от цензурата на пазара, но основният въпрос си остава професионалното оцеляване. Поради това формите на общ живот са много ограничени, налице е силна конкуренция, надделяват личните интереси, важни са качества като конкурентоспособност, умения да привлечеш инвеститор и т.н. Гилдийният живот днес не е обвързан с ценности. Ето защо е нелепо да си въобразим гилдия интелектуалци.

Казахте, че ролята на интелектуалците е да рационализират света, в който живеем. Кой всъщност изпълнява тази функция днес? И ако няма кой да рационализира новия свят, как могат да се променят нещата? Не е ли тогава обяснимо всичко, за което говорим – национализма, цялото онова ирационално и свръхкритично, а всъщност безкритично говорене?

В различни периоди различни фигури са водещи агенти в рационализацията на действителността. Вече говорихме за политиците, които в първите години на промяната олицетворяваха тази функция. Вебер посочва като важни фигури на интелектуализма бюрокрацията, която създава реда и поддържа дисциплината, и дори инженерите. В това се проявява разликата между френската и немската традиции. Във Франция понятието интелектуалец се утвърждава през фигурата на писателя и артиста изобщо, докато в Германия за първи път понятието се употребява във връзка с асоциацията на инженерите. Днес у нас, колкото и странно да звучи на фона на постоянното недоволство от политиците, именно те и държавната администрация продължават да са водещи в рационализирането на действителността, но вече в партньорство със събудените граждански движения. Нужни са десетилетия напасвания между различните сфери и фактори в обществото, за да придобием усещането, че живеем в предвидим и сравнително сигурен свят. Тези дни прочетох в списание „Нувел обсерватьор“ статия от Еманюел Тод, доста критична към съвременното френско управление, в която той се обяснява в любов на френския народ, който съчетава в себе си анархията и реда. „Жълтите жилетки“ пълнят улиците и рушат, стачки парализират големите градове, но въпреки това френският свят е рационален и предвидим, той може да понесе тази анархия. Докато у нас дори много по-малки порции анархия не могат да бъдат преглътнати от обществото и го дестабилизират. Това е, защото ни липсва тази базисна, утвърждавана векове наред рационализация, която се превръща в част от природата на хората. Постоянните радикални промени са нещо ужасно за един млад народ.

Възможно ли е експертите да подменят интелектуалците? Когато има криза на водата, нормално е да говорят експертите. Интелектуалецът експерт по какво е? Във френската традиция например той говори, когато е застрашена свободата и има нужда от свободно критично говорене. Как да дефинираме полето на интелектуалеца, с какво точно се занимава той? Защото има и медийни интелектуалци, хора, които просто се появяват и говорят по всякакви проблеми.

Експертът не може да замени интелектуалния труд. Да вземем примера с водата – добрият хидроинженер може да даде експертна оценка и да помогне да се реши даден проблем, без това да го прави интелектуалец. Но хората, които управляват кризата с водата и правят необходимите изводи за подобряване на организацията и нормативната база, вече се явяват агенти на рационализацията. Техните действия ще помогнат да се установят отговорностите по веригата, ще гарантират по-голяма сигурност в живота.

За интелектуалеца обикновено се казва, че е някой, който притежава символен капитал в своята специфична област (изкуство, наука, медии), има обществена видимост и това му дава основание да взима думата в една чуждо поле – политиката. Но както казах в началото, нещата се свеждат до мярката – до каква степен ще навлезе в чуждото поле, какъв ще е характерът на ангажимента му. Тоест активно или пасивно ще изрази своята политическа позиция, чрез вземане страна в политическата битка или чрез отстояване на ценности, които са и политически разпознаваеми, но не са свързани пряко с конюнктурата. Днес вече наблюдаваме и такъв тип присъствие в интелектуалното поле, Георги Господинов е един пример за това. И в прозата си, и в публицистиката си, и в медийните си изяви той се позовава на ценности, но думите му съдържат и имплицитна политическа позиция. Ненатрапчива политическа позиция. Добрата литература и доброто научно изследване не могат да не бъдат размисъл за света. А щом говориш за света, не може да не заемеш позиция. Само че днес в новата медийна среда е трудно типът приглушен критицизъм на социалистическия интелектуалец да бъде чут, днес хората чакат нещо да бъде изкрещяно на висок глас. Мишел Уелбек се опитва да отговори на това очакване на далеч по-добре структурираното френско общество. Така се появиха романи като „Подчинение“ или „Серотонин“, които отблъскват и привличат, тревожат и събуждат публиката. У нас скандално беше появяването на мутренските саги на Христо Калчев и това им донесе публичен успех, но те изпълняваха точно обратната функция – на засилване на изначалната ирационалност на прехода, правейки го още по-непрозрачен.

Фигурата на интелектуалеца винаги е била свързана с френското „Аз обвинявам“ на Зола. Може ли интелектуалецът днес да съществува от тази позиция – обвинявайки?

Времето на Емил Зола в литературата по въпроса е известно като героичната епоха на интелектуалците. Тогава интелектуалците не само се заявяват, но го правят, изправяйки се срещу цял един обществен ред, военния апарат и разузнаването, срещу съда, срещу държавния апарат или най-общо, казано срещу Raison d’Etat (държавните интереси). Всичко това в името на хуманните принципи, на правата на човека срещу национализма, ксенофобията и расизма. Тяхната борба бележи началото на една бавна промяна. Днес дори и у нас интелектуалците нямат основание да обвиняват на висок глас, тъй като ценностите на човешките права, на гражданските свободи и на върховенството на закона са официална държавна политика. Но те могат да поддържат дебата относно потенциалните заплахи върху вече извоюваните права, тъй като обществата се развиват чрез кризи, а ходът на историята е непредвидим.

А какво би означавал един „край на интелектуалците“? Край на публичния дебат или негова нова мутация?

Навлизаме в сферата на научната фантастика. Само при един нов тоталитаризъм, изграден на базата на новите технологии, може да си въобразим картината на тласнатата докрай рационализация, на царството на инструменталния Разум. Но мисля, че въпреки това съпротива ще има, докато има хора. А щом има хора, ще има и нужда от интелектуална работа. Универсалността на човешкия вид се състои в дефинирането му като същество, способно на свободно действие. Животните са изцяло подчинени на природата си, докато човекът е способен да се съпротивлява на собствената си природа. От Русо до екзистенциализма човекът е определян като единственото живо същество, което притежава трансцендентната свобода да избира – да избере да направи добро или да направи зло, да каже истината или да излъже. Така че, докато има човечество и докато човекът е такъв, какъвто го познаваме, а не някакъв киборг, винаги ще има съпротива, винаги ще има отклонения, винаги ще е жив инстинктът да отстояваш своята единичност и неповторимост. Така че нужда от интелектуален труд винаги ще има. Да не забравяме, че направата на първото сечиво от първобитния човек е и първият акт на интелектуална дейност. Така че сме обречени или да бъдем интелектуалци, или да търпим интелектуалците.

Ивайло Знеполски (1940-2023) е философ, културолог и филмов критик. Министър на културата (1993–1995). Професор в СУ „Св. Климент Охридски“ и гост-професор в EHESS (Париж). Директор на Института за изследване на близкото минало, основател и ръководител на форума „Софийски диалози“. Сред последните му книги са: „Новата преса и преходът“ (1997), „Езикът на имагинерния преход“ (1998), „Вебер и Бурдийо – подходи към интелектуалците“ (2003), „Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория“ (2009), „Как се променят нещата. От инциденти до голямото събитие. Истории с философи и историци“ (част 1–2, 2016), „Историкът и множественото минало“ (2017), „Семиотика и критика на културата“ (2019), Communism, Science and the University (Routlidge, London, 2020), „Тоталитаризмът. Хана Арент, Ерик Вьогелин, Реймон Арон“ (2023).

Сп. „Култура“, бр. 3 (2966), Март 2020 г.