Във времето, когато всичко беше държавно, в София имаше две частни антикварни книжарнички. Може да е имало и други, но аз помня тези две. Като знаем колко трудно се даваше разрешение за частна търговия, това вече ги правеше уникални. Оставили са следа в паметта ми със своята атмосфера и със своите клиенти.
Едната беше антикварна витрина. Намираше се в безистена на трамвайната спирка в началото на „Графа“, срещу СБЖ. Сега този безистен е под колони от край до край. Преди антикварната витрина го преграждаше напречно и създаваше завет за чакащите на спирката. Книгите бяха бонус към зáвета, но чакащите не се интересуваха особено от тях. Книжарницата си имаше свои клиенти, които идваха редовно, познаваха се, застояваха се и коментираха „международното положение“.
Ширината на витрината беше колкото позволява пространството – не повече от три метра. Затова книгите бяха наредени на рафтове високо до тавана. Най-силно ме впечатляваха стъклените врати, с които се затваряше витрината. Те бяха от огромни дебели стъкла в железни рамки, от долу до горе. Правеше ми впечатление, че се отваряха леко, въпреки че сигурно са били много тежки. Крайното стъкло откъм улицата беше заоблено, което му придаваше особена елегантност. Някога имаше такива големи извити стъкла и на витрините на някои магазини. Не зная къде са се изработвали, но това сигурно не е било проста работа, както и транспортирането и монтирането им, днес вече не виждам такива.
Другата книжарничка беше на „Витошка“ – дюкянче в дъното на малък проход между две сгради. Имаше рафтове, щанд и тясно пространство пред щанда, в което можеха да се поберат не повече от четири-пет човека, но винаги имаше толкова. Трябваше някой да излезе, за да влезе друг, така че се застояваха не колкото им позволява времето, а по-скоро колкото позволява пространството. Събираха се сякаш имаха уговорена среща. Обсъждаха теми, на които не можеха да дадат гласност на друго място. Повечето се познаваха, знаеха кой какъв е, с кого на какви теми може да се разговаря и най-вече на кого колко доверие може да се има.
Говореха и на сериозни теми, разказваха и вицове. Впрочем в онези времена вицовете бяха също сериозна тема, защото последствията от разказването им можеха да бъдат повече от сериозни.
Възрастна жена пита Тодор Живков:
– Тодоре, абе това комунизма кой го измисли – партията или учените?
– Партията, бабо, партията!
– А, то и аз тъй си рекох. Ако бяха учените, първо щяха барем да го изпробват на кучетата.
Разбира се, случваше се да влезе непознат или съмнителен човек и тогава чрез някакъв невидим знак разговорът се променяше. В онези времена хората бяха свикнали да бъдат предпазливи, да се оглеждат и да се ослушват, да се предупреждават, подобно на шофьорите, които примигват с фарове, когато на пътя или в храстите има контролни органи. Това беше реакция, изработвана в продължение на години. Хората се учеха на тези жестове един от друг, различните групи и прослойки си имаха свои сигнали, както си имаха и свои теми и жаргони.
Пространства като тези книжарнички служеха като отдушници на напрежението, което системата на тотален контрол и забрани създаваше. Те предлагаха не битов, а духовен уют. Там можеше да се споделят с друг човек неща, различни от онова, което пишеше във вестниците и се казваше по телевизора. На малко места можеше да се говори свободно. Напълно свободно всъщност не можеше да се говори никъде, може би само в семейството, но знаем за немалко случаи, когато и в този най-интимен кръг е имало доносници, които са пишели сведения, после в явочни квартири са ги предавали на своите водещи офицери, които са им поставяли нови задачи и така са разбирали своя патриотичен дълг да служат на Родината.
В тези книжарнички не се крояха заговори против властта. Те не бяха дисидентски гнезда. Това, което се говореше там, минаваше през автоцензурата и можеше да бъде разбрано само от хора, които познават този език. Това беше език с полуказване и полупремълчаване, с двусмислени изрази и недомлъвки, с далечни асоциации, език сякаш кодиран със специална кодираща машина „Енигма“, посланията на която можеха да се разчетат само от посветени хора. Тъй като аз съм се отбивала на тези места инцидентно, не принадлежах към вътрешния кръг, а и на години бях по-млада от обичайните посетители, едва ли съм разбирала точно какво се говори. Само усещах, че то е различно от обичайното, че не се вписва нито в лексиката, нито в тоналността на епохата, като че ли идва отвъд желязната завеса. В никоя друга от големите книжарници подобно нещо не можеше да се забележи.
Несъмнено е имало и агенти на тайните служби. Изключено е такива места да бъдат оставени без наблюдение. Но и редовните клиенти не бяха „вчерашни“, имаха фино настроени сетива да разпознават такива екземпляри и да стават още по-предпазливи в тяхно присъствие. Трудно е да се опише по какво се разпознаваха агентите, но почти винаги се надушваха. Но сигурно е имало и доносници, които са се сливали с околната среда и са създавали проблеми. А не е изключено и самите собственици да са получавали разрешение за търговия срещу ангажимент за сътрудничество.
Тъй като, от една страна, се чувствах доста неловко в тази среда, а от друга страна, ми беше интересно, позастоявах се като прелиствах някоя книга, но по никакъв начин не можех да се включа в разговора, още по-малко да репликирам някого от говорещите или дори само да попитам нещо. Правех се на вглъбена в книгата, която държах. После бързах да изляза. Но винаги, когато минавах покрай тези книжарнички, се отбивах.
Рядко си купувах книга. Допускам, че по-ценните издания се пазеха под рафта за някои от постоянните клиенти. Често чувах някой от тях да пита специално за някое заглавие или да поръчва нещо конкретно. В повечето случаи това бяха книги, които аз не бях чувала, а букинистът си записваше заглавието в своите тефтери и го пазеше за този, който го е поръчал. А аз си спомням, че също съм си записвала някои заглавия, които са ме заинтригували, само че го правех, когато изляза навън, за да не си помисли някой, че подслушвам.
Не съм запомнила много от книгите, които прелиствах. Помня, че ме бяха впечатлили няколко тома с религиозни съчинения на Лев Толстой. Те бяха на прочутото някога книгоиздателство „Игнатов“ и пред името на автора винаги беше изписана графската му титла. В новите многотомни издания на руския класик те не присъстваха. Игнатовите издания вероятно са ги включили, защото в онези времена толстоизмът е бил много разпространен в България.
Бях си купила едно малко томче с разкази на Иван Бунин. Като разтворих книжката, предговорът веднага привлече вниманието ми, защото се говореше срещу комунистическата система в родината на автора, поради която той емигрира на Запад. Такова нещо не можеше да бъде прочетено никъде по онова време и аз веднага грабнах книгата. Имах усещането, че съм се сдобила със съкровище.
Всички помнят голямата антикварна книжарница на „Граф Игнатиев“. И там имаше хубави книги, но я нямаше атмосферата на тези две уютни „свърталища“. В европейските страни от векове съществува традицията на клубовете. У нас тя е непозната. Тесните пространства сред книгите на тези магазинчета с нещо ми напомняха на европейските клубове. Посетителите не бяха типични букинисти. Техните интереси бяха по-широки, а в онези времена, когато всички нишки към миналото бяха прерязани, там беше останала единствената възможност да се разменят по няколко нормални човешки думи.
