Есето на австрийския писател е издадено от „Лист“, преводът е на проф. Ана Димова
Пророческото есе на Йозеф Рот „Антихристът“ излиза за първи път на български език в превод на проф. Ана Димова, с корица на Дамян Дамянов и логото на издателство „Лист“. В него Рот, нареждан сред най-значимите европейски писатели на ХХ век, осъжда новите богове на модерността – прогреса без съвест, успеха без милост и силата без любов.
Антихристът в мислите на писателя не идва с огън и мълнии, а с машини, пари, безверие и безразличие. Произведението е написано през 1934 г. във Франция, в изгнание, след като Йозеф Рот напуска Германия заради възхода на нацизма. Това е текст, в който се преплитат манифест и молитва, вопъл и предупреждение – опит на един вярващ европеец да спаси човешкото лице на света. „Антихристът“ е реакция срещу новите „идоли“ на времето – техниката, войната, безбожието и тоталитаризма, които превръщат човека в средство, а не в цел. Близо век по-късно думите на Рот звучат като тревожен отзвук от нашето настояще.
Преводът на проф. Ана Димова пренася на български език богатството на стила на Рот – емоционално наситен, образно богат и изключително точен в описанието на социалните и историческите реалности. Чрез нейния превод текстът звучи автентично, съхранявайки философската и духовната си дълбочина.
В каталога на издателство „Лист“ са романите на Йозеф Рот „Радецки марш“, „Гробницата на капуцините“, „Изповед на един убиец за една нощ“ и сборника „Легендата за светия пияница“. Преводът на „Антихристът“ е подкрепен от Федералното министерство на жилищното строителство, изкуството, културата, медиите и спорта на Австрия.
Йозеф Рот (1894–1939) е австрийски журналист и писател, чието творчество е сред върховете на европейската класика. У нас е познат най-вече с романите си „Радецки марш“ и „Гробницата на капуцините“, с репортажите „Пътувания из Украйна и Русия“. След възшествието на националсоциализма през 1933 г. книгите му са забранени и той емигрира във Франция.
„Антихристът“, Йозеф Рот, превод от немски Ана Димова, корица Дамян Дамянов, издателство „Лист“, 2025 г.
ХОЛИВУД, ХАДЕС НА СЪВРЕМЕННИЯ ЧОВЕК
По това са се познавали древните лица. Всички са били различни като знак за неизчерпаемостта и целокупността на Бога и същевременно са си приличали, за да се знае, че цялото това многообразие е създадено от един-единствен Творец. Тази смесица от подобие и различие, и двете от Бога, е характерна за древните лица.
Макс Пикар, „Човешкото лице“
Можем наистина – за да дадем само един малък пример за нашия огромен напредък – да разговаряме от хиляди мили разстояние: но дали можем и да се разбираме по този начин? Казваме ли си истината, след като между нас сме положили чудото, което се състои в това да чуваме гласовете си от разстояние хиляди мили? И когато някой от Австралия говори по „безжичен път“ със свой приятел в Колумбия, това „техническо чудо“ да могат те да чуват от разстояние гласовете си – възпира ли то коварството, лъжата и предателството в думите им? Не е ли по-лесно да се лъжем, когато не се гледаме очи в очи? И дори ако стане възможно да стоя лице в лице с моя приятел от Кайро, докато аз самият се намирам в Париж: по-добре ли ще се познаваме помежду си, отколкото ако стоим в тясно пространство един срещу друг? Няма ли тогава всъщност да се познаваме още по-малко? Нима далекогледът може да превърне неспособността за познание на окото ми в способност за познание? Напротив, далекогледът, дори и най-съвършеният, може само да подсили зрителната способност на окото – все едно дали то вижда правилно, или неправилно; но той не може да превърне измамното и лъжовно око в истинско и правдиво. И ако фалшивото сърце на фалшив приятел от разстояние милион мили посредством гигантски високоговорител ми говори за своята любов: така нареченото чудо на техниката няма да превърне фалша на сърцето му в искреност, а само ще засили този фалш. И след като успяхме да накараме сенки върху екраните на кинотеатрите да се движат като живи хора и дори да говорят и да пеят, техните движения, техните думи, тяхното пеене не са нито истински, нито искрени; тези чудеса на екрана означават едно-единствено нещо: че истината, която така изкусно наподобяват, не е била трудна за наподобяване, защото не е никаква истина. Да, истинските хора, живите, вече са се били превърнали в сенки, за да изглеждат сенките на екрана като истински.
Когато срещна понякога актьор, чието лице и фигура са ми познати от киното, ми се струва, че срещам не него самия, а неговата сянка; макар да е ясно и аз напълно да осъзнавам, че той е източникът на онази сянка, която познавам от екрана. И въпреки това той, когато стои пред мен от плът и кръв, се превръща в сянка на своята собствена сянка. Би трябвало значи, ако не бяха намесени нечисти сили, сиреч: ако наистина бяхме способни да съживяваме собствените си сенки, които с помощта на техниката прожектираме на екрана, та, би трябвало значи да виждам в живия актьор нещо повече от него самия, от живия човек; да виждам човек, толкова богат, че може сам да дари сянката си с живително дихание. Има значи някаква зловеща сила, с помощта на която живият човек, творението на Бога, дарил го с милостта да съживява сянката си и така вдъхнал му двоен живот и милост, е всъщност прокълнат да се явява като сянката на самия себе си. Да, може да се каже дори, че той е нещо по-малко и от собствената си сянка, тъй като в действителност тя е същинското му битие; и той не представлява вече самия себе си, а своя двойник – двойник, който не съществува; той, този актьор, е двойникът на собствената си сянка, която ден след ден хвърля на екрана. Един-единствен път е позволил да заснемат образа му, лицето му. Един-единствен път: а за вечни времена остава най-ефимерното от всички ефимерности на земното ни битие: сянката е станала реалност. Да си двойник на самия себе си, е нещо достатъчно ужасно! А какво да кажем, когато двойниците на своите сенки бродят сред нас, живите хора, живеят, ядат, пият и се любят?
Но нещата са всъщност о щ е по-ужасни. Защото двойникът също е смъртен – един ден умира както оригиналът, така и неговият двойник. А когато един човек умре, отива си и неговата сянка. Актьорът обаче, който играе в киното, остава жив за вечни времена на екрана, единствената реалност, в която се разиграва същинският му живот. Сиреч: сянката му, или по-точно – истинската му същност (защото той всъщност е само двойник на сянката си) е „вечна“. Което означава, че съществуват един вид хора, които не са живели като хора, а като сенки: а това не са хора, които могат да умрат. Не могат да умрат, защото никога не са живели. Те са станали сенки. Доброволно са станали сенки. (Повече или по-малко доброволно – разбира се.) За пари са продали сянката си, като при това са казали, че това не е сянката им, че това с а т е с а м и т е. И са продали не само живота си, продали са и смъртта си. Срещу хонорар от Холивуд. И са се лишили от вечното блаженство. Били са не само приживе сенки, остават такива и с л е д с м ъ р т т а с и. Остават значи вечно на екрана, заради който са живели, докато са били живи, докато са имали възможност да бъдат живи. Тъй като още приживе са смятали сянката за себе си и са продали сянката, а не себе си, то и смъртта – а при тези обстоятелства тъкмо тя – не представлява нещо, с което си струва да се занимава човек, щом е сключил договор с Холивуд. Навярно всеки човек очаква да получи вечно блаженство. Но човек, който живее от това да бъде сянка още приживе, той си има един вид свое с о б с т в е н о вечно блаженство! Той е убеден – и не без право, – че екранът, за който е живял още като същество от плът и кръв, му гарантира една разбираема рационално обяснима вечност дори и след смъртта му. Изобретателят на киното е обещал на хората безсмъртие, разбираемо за тях още приживе. Античният свят е имал своя Хадес, царството на мъртвите, превърнали се в сенки. Светът, в който ние живеем, си има своя Хадес на живите: киното.
Х о л и в у д е с ъ в р е м е н н и я т Х а д е с. Там сенките още приживе стават безсмъртни.
Да, от античните хора „съвременните“ се отличават най-вече по това, че са въвели Хадес, царството на сенките, още на земята: Хадес на съвременния човек е Холивуд…
