Начало Сцена „Антихрист“ – притча за човека
Сцена

„Антихрист“ – притча за човека

Николина Делева
28.11.2023
2470
„Антихрист. Глави VIII, X, XI“ по Емилиян Станев, постановка на Стилиян Петров в Народния театър, фотограф Стефан Здравески

„Антихрист. Глави VIII, X, XI“ по Емилиян Станев под режисурата на Стилиян Петров е новият спектакъл от платформата „Театър плюс“ на Народния театър „Иван Вазов“, чиято цел е представяне на нови драматургични и сценични тенденции. Сценографията и костюмите са на Никола Тороманов, музиката на Милен Кукошаров, а драматург е Майя Праматарова. Режисьорът Стилиян Петров е автор на драматизацията на съответните глави от романа и е добавил свой текст към този на Емилиян Станев.

Режисьорът и сценографът уголемяват мащаба на конкретните сюжет, история, време и място, превръщайки ги в космическа притча за съдбата на човека във всички епохи и пространства. Спектакълът започва в пълен мрак, прорязван от светлини, пушеци и шум от самолетен двигател на фона на глас, който разказва: „Картина от бъдещето. Те взимат отпуски, за да прекарат няколко часа на Луната, и се връщат оттам по-депресирани, смутени и недоумяващи смисъла на живота. Хранят се с планктон, химически смеси, изкуствено месо… Държавен апарат стриктно контролира живота им. Между тях има хомункулуси, създадени от жива човешка клетка, всичките като близнаци. (…) Цялото общество е в определени категории и видове – нов вид на Платоновата държава.(…) Малцина останали са обладани от страшна тъга. Изникват общества на самоубийци, които се надяват да намерят отвъд някакъв друг свят, свободен и вечен (…) Настъпил е мир, не се бунтува вече никой, ражданията и смъртта се контролират, както и животът на отделния човек. Пълна мирова скръб (.…) Библиотеките трябва да се унищожат, за да не тъгуват успокоените хора по отминалата свобода и да се разбунтуват. Но ето един… Светец в пустинно вселение, който се опитва да мисли – в мозъка му все още има клетки, запечатали някакви копнежи, някакви смътни спомени за нещо си, или е успял да надникне в някаква книга“.

Това въведение прави скок от бъдещето назад към времето на Второто българско царство и от космоса към Търново – столица на царството. Теофил със светско име Еньо е едновременно отшелник от дистопично бъдеще и средновековен монах. Героят на Владимир Карамазов – изпълнен с терзания, съмнение и стремеж да открие смисъла на видимото и невидимото, е противоположност на трансхуманистичния човек от бъдещето, който е спрял да чувства и да си задава въпроси.

„Антихрист. Глави VIII, X, XI“ по Емилиян Станев, постановка на Стилиян Петров в Народния театър, фотограф Стефан Здравески

Играта на светлина и мрак, цветовото решение на костюмите в черно и бяло създават графичен, стилизиран образ – символ на борбата на доброто и злото у човека. Сценографията на Никола Тороманов успява да превърне камерната зала на Народния театър в магическо пространство, което побира в себе си едновременно бъдещето и миналото, микросвета на тленния, бързопреходен човек и безкрайността. Впечатляващо е решението на пространството – въртящата се сцена трипод в центъра, разделена на три лъча, върху която играят актьорите, напомня на гигантски стрелки на часовник, които отмерват епохи и етапи от човешкия живот, а в същото време са като стрелки на компас, които променят посоката си. Празното пространство под въртящия се трипод също е част от действието. Публиката в залата е заобиколена от кръгъл мрежест коридор, където се играят някои от сцените. Това сценографско решение позволява промяна на гледната точка – в някои от сцените публиката е зрител отвън, в периферията на трипода, а в други е център, заобиколен от действието. Още едно изненадващо решение е облицоването на тавана и стените на залата с бели платна, те я превръщат в нещо като шатра, която разширява мащаба си до вселена, когато платната се превърнат в екрани, на които се прожектират нощното небе, звездите и сиянията на космически галактики.

Владимир Карамазов играе трите превъплъщения на главния герой – Еньо-Теофил-Антихриста. Неговите партньори на сцената Надя Керанова и Александър Кънев също изпълняват по няколко различни роли. Тя е Ангела, Жената от панаира и богомилката Арма, а той е Бащата на Еньо, Непознатият, Демона и гъркът Панайотис.

Разказът на Еньо-Теофил се развива в накъсан ритъм, прехвърляйки гледната точка от външните житейски събития към вътрешния му свят, изпълнен със съмнения и устремен към Бога. Това пулсиране отвън-навътре се материализира с местенето на сценичното действие сред и извън публиката и е в унисон с промяната на перспективата в поетичното пространство на спектакъла – физически действието е на един дъх разстояние, но изречените въпроси го пренасят отвъд рамките на конкретното място и време.

„Антихрист. Глави VIII, X, XI“ по Емилиян Станев, постановка на Стилиян Петров в Народния театър, фотограф Стефан Здравески

Върху трите лъча в някои части от действието се разполага човекът (Вл. Карамазов), разпънат между Бога и дявола, а в други те са страни на любовен триъгълник – Арма, Еньо и Панайотис. Отношенията на Еньо с баща му, зографа Самоход, след това се проектират в отношенията между човека и Бога. И в двата варианта тази връзка баща-син, създател-творение е многозначна и заредена с конфликти.

Теофил се стреми към Бога, но дори виждането на Таворската[1] светлина не носи удовлетворение на душата му, разкъсвана от въпроси без отговор. Как така Бог е любов, а е изоставил хората и собствения си син? Защо откъсването на забранения плод от дървото на познанието в райската градина е грях, след като това познание прави човека единственото същество, способно да различава доброто от злото? Ерес ли са насладите на плътта, след като тялото за тях е дадено от Бога? Не е ли богохулно да отвръщаш очи от земните прелести – нали и те са божие творение. Красотата прелъстява с копнеж за сливане, но дали е създадена от Бога за възхвала на силата му, или от дявола, за да отклонява човека от Бога, като го кара да се влюби в тленна плът и красота? Дали търсенето на щастие в нищетата и превръщането на тялото в лишено от желания не е отричане от Бога и неговото творение?

Владимир Карамазов изпълва сценичното пространство с мощното си присъствие – стихиен и първичен, бос, полугол и татуиран, покъртителен и искрен, когато преживява вътрешните терзания и трансформации на своя герой, без да изпада във фалшив патос. За разлика от него, въпреки усилията им, текстът звучи по-несвойствено, произнесен от Александър Кънев и Надя Керанова, които все още търсят вярната интонация. Представлението прилича на проповед – езикът е тежък, тържествен и архаичен, натоварен с метафизични разсъждения. Еньо-Теофил -Антихриста е ужасно самотен в своето пътуване през живота и не успява да бъде истински близък с друг човек. Еротичната сцена с Арма е механична и лишена от близост и страст, след нея е още по-самотен в пустинята на вътрешното си отшелничество. Арма – героинята на Надя Керанова, е напрегната и настъпателна в обожанието си към монаха и неговата физическа красота, а след това по време на общата оргия с богомилите е отдалечена и цинична. Не умее да го приласкае и е агресивна в стремежа си да го има. Сливат телата си, но не и душите си, и любовта за тях не е издигане, а падение – те буквално падат в празното пространство под сцената.

„Антихрист. Глави VIII, X, XI“ по Емилиян Станев, постановка на Стилиян Петров в Народния театър, фотограф Стефан Здравески

Търсенето на познание и отговори се оказва най-силното изкушение и превръща монаха Теофил в Еньо, който с помощта на Арма и богомилите осъзнава двойствеността на човека, разпънат между плътта, създадена от дявола, и духа, създаден от Бога. Няма рай и ад отвъд – тук са, докато си жив. Теофил захвърля расото и става Еньо, трансформира се от вярващ човек в Антихрист и убиец. В пророческия му сън Христос е лъжовен и убит от хората. Еньо го намира заровен в лозето на баща си и се обесва като Юда. Юда от съня се превръща в Еньо-Антихриста наяве, който убива Панайотис и с това започва неговото изгнание. В началото на общото им странстване по земята Арма го пита: „Накъде – нагоре или надолу, наляво или надясно? Навсякъде ни чакат вселенските мъки!“ Нейните думи са финал на представлението и обобщение за човешката съдба.

За повечето зрители текстът на представлението вероятно ще остане херметичен и абстрактен, защото животът на съвременните хора е закотвен в материалното и конкретното, и рядко мисълта прескача хоризонта на всекидневието, а думите добро, зло и Бог за мнозина са празни звуци. Въпреки това философският текст на Емилиян Станев, писан през миналия век и отнасящ се за събития преди много столетия, поставен днес е изненадващо навременен. Във времето ни, материализирало всичко, отказало се от истината и божественото, запътило се с бърза крачка към ерата на обезчовечаването, може би е по-необходимо от когато и да било напомнянето, че всеки от нас участва в битката за душата на човека. „Не си ли разбрал, че няма закон вън от твоята воля да те предпази от злото в тебе освен закона, който ти сам ще си наложиш? В тебе е светецът и убиецът, горният и долният свят. Кого ще предпочетеш? Само в този избор ти си свободен! А който се натовари със сладострастното бреме на дълг и закон, не търси вече свобода. Тя се е освободила от себе си – никой не иска нещо, което не му е нужно!…“ (Емилиян Станев)

[1] Таворската светлина е светлина, която според Новия завет се излъчва от Иисус Христос при неговото Преображение на планината Тавор. Според мистичното учение на исихазма, което е официална доктрина на Църквата по времето на Второто българско царство, Таворската светлина е един от образите на явяване или откровение на Бога в света, присъствие на нетварното в тварния порядък. Б.р.

Николина Делева
28.11.2023

Свързани статии

Още от автора