Разговор с Кирил Мерджански, автор на „Избрани епитафии от залеза на Римската империя“
Искам да започнем този разговор върху новата ви книга с един въпрос за измерване на времето. Разказахте, че епитафиите от втората част на „Избрани епитафии от залеза на Римската империя“ са писани по времето на пандемия 2020/2021 г. Колко време ви отне написването им? Трудно ли се върнахте към жанра?
Първата епитафия от втората част, която написах, беше за кучето Глутионис и това стана през 2020 г., а последната, която написах, е за кучето на ретора Ахилий Флак. Нея завърших през 2024 г., така че писането на втората част ми отне близо четири години, но това не е изненадващо, защото аз по принцип пиша бавно. Като се има предвид, че завърших писането на първата част някъде към 1991 г., то времевата разлика на написването между първата и втората част е тридесет и три години, но въпреки това връщането към този жанр се оказа учудващо лесен, може би защото имах тази идея от много отдавна, още от времето, когато завърших първата част. Но оттогава все не намирах време да го направя и когато се разрази пандемията, неочаквано се оказа, че имам много време и че това е моментът да се захвана с подобно сериозно начинание. Та написването на епитафията за Глутионис стана сравнително бързо и по този начин преходът между първата и втората част се оказа неочаквано лек, сякаш не бяха минали всичките тези години след написването на първата част. Разбира се, трудностите при писането дойдоха по-късно, когато трябваше не само да пиша, но и да прочета доста литература за конните надбягвания по римско време или за реторите от тъй наречената втора софистика и за тяхното творчество и начин на живот.
Новите епитафии са посветени на животни. Те формално, композиционно са различни от първите – бих ги нарекла по-сюжетни. Защо избрахте такава стратегия?
Правилно сте забелязали, че за разлика от първата част, където епитафиите не залагат толкова на сюжетния разказ, колкото на един или два факта от живота на починалия, които по някакъв начин осмислят целия му живот и характеризират съдбата му, то във втората – всички епитафии имат сюжет и по същността си са кратки разкази в поетична форма. Може би този подход бе наложен от оригиналните римските епитафиии, посветени на животни, които са достигнали до нас. В някои от тях скърбящите за домашните си любимци римляни и римлянки, пространно описват поведението на погребаното животно. Разбира се, другото възможно обяснение е, че тези епитафии просто така се получиха, защото писането на поезия е до голяма степен подсъзнателен процес и по някакъв начин твоето подсъзнание определя композиционния характер на творбата.
Изобразените животни са врабец, кон, козел и три кучета. Кучето ли се оказа най-лесно за изобразяване като, както се казва, приятел на човека или като родственик на вълка, от който митологично произлиза Рим?
От римските епитафии, посветени на животни, достигнали до нас, най-голям брой са посветени на кучета. Явно кучето е заемало особено място в живота на древните римляни. Не знам дали те са правили любопитната връзка, която вие правите, че кучетата като родственици на вълците са им били особено мили, защото римските им прародители Ромул и Рем са били откърмени от вълчица, но факт е, че епитафиите, в които най-искрено и дълбоко се скърби за даден домашен любимец, са посветени на кучета. Според мен една от причините за това е, че римляните особено са ценяли лоялността, а в античната, включително и римската, литература са описани немалко случаи на кучета, които са били толкова лоялни към своите господари, че са ги следвали дори и в смъртта им, разделяйки се доброволно с живота си. Между впрочем, до нас не е достигнала нито една епитафия, посветена на някоя котка, например. Има епитафии, посветени на коне, има и на заек (от елинистическия поет Мелеагър) или на скакалец (от елинистическата поетеса Анита), но на котки няма. Не че римляните не са имали котки за домашни любимци, имали са. Има една надгробна скулптура на дете, което държи в ръце любимата си котка, но всеки знае, за разлика от кучето, което най-вече живее, за да радва господаря си, котката е егоистично животно, което най-вече се интересува да измъкне нещо за ядене от своя собственик.
На представянето Явор Гърдев сподели, че забелязва жизнеутвърждаване във вашите епитафии. Струва ми се, че това се дължи на способността ви да накарате читателя да съпреживее този подреден наново античен свят като свой. Или може би имате друг подход към жизнеутвърждаването?
По принцип епитафията е тъжен жанр, защото едва ли има нещо по-тъжно от смъртта. Древните римляни обаче понякога са се мъчили да преодоляват тъгата ѝ и чрез чувството си за хумор. Така че, потапяйки се изцяло в техния уникален свят, бихме могли по-лесно да приемем факта за собствената си преходност и да погледнем на себе си като на брънки от една нескончаема верига на човешки съдби, идваща от най-дълбоката древност до наши дни. В това и виждам жизнеутвърждаващия патос на тази книга – въпреки всички нещастия, несправедливости и катастрофи животът продължава, като сам по себе си той, животът, е непобедим. В това отношение съм напълно съгласен с Явор.
В България напоследък се издадоха някои книги, главно в областта на прозата, свързани с Античността. Наскоро излезе за пръв път на български „Едип на пътя“ от Анри Бошо, както и се преиздаде мащабният роман „Пенелопеида“ от Севда Костова. Забелязвате ли тенденция на завръщане на интереса към античната тема в литературата (не само нашата), или това са отделни издателски жестове у нас?
Впечатлението ми е, че интересът към Античността се възражда, като към изброените от вас произведения бих добавил и романите на Ирина Вагалинска „Мистерии в Хераклея Синтика“ и „Деултум посреща Свирепия“, защото човешкото въображение винаги има нужда да избяга от настоящото, от това, което е тук и сега. В края на XX и началото на XXI век тази нужда често бе задоволявана от фентъзи литературата – хобити, дракони, магьосници и други подобни, което доведе и до инфантилизиране на литературния вкус. Забелязвам обаче известна умора, както в създаването, така и в потребяването на този вид литературна продукция, което води и до възраждането на интереса към Античността, защото с универсалните си послания и уникалните си перспективи спрямо дълбочината на човешкото Античността е осъдена винаги да се завръща в културното ни съзнание.
Каза се на представянето, а и много силно си личи в епитафиите ви игровият момент, който според мен е много важен. Струва ми се, че съвременната поезия е забравила умението на играе, станала е доста сериозна. Какво можете да споделите от вашите наблюдения?
Бих казал, че в развитието си съвременната поезия става все по-умозрителна, а опасността при поетичната умозрителност е, че често тя довежда до емоционална сухота, докато играта е част от радостта и разнообразието на живота, защото човекът е също и играещо същество, има нужда от играта, за да прави живота си както по-лек, така и по-разнообразен. И тази негова нужда винаги ще бъде задоволявана по един или друг начин.
И за финал нека обаче да Ви задам и един творчески въпрос. Замисляте ли нещо ново?
Засега нямам никаква конкретна идея, върху която да седна да работя, но от предишния си опит знам, че често идеите връхлитат неочаквано, така че не знам какво бъдещето ми е приготвило.
