Всяка литературна творба, независимо кога е написана и колко е велика, се поддава на пародиране. Разбира се, не всяка пародия е сполучлива, последното зависи от таланта, културната и обществената ангажираност на пародиращия. Но истински добрата пародия, било на древна, по-нова или съвременна творба, може да бъде актуална както във времето на създаването си, така и в следващите времена.

В разгледания по-долу пример обектът на пародиране не е отделно произведение, а обемна антология, бих казал емблематична от днешни позиции, тъй като има качествата да отразява цяла епоха в българската поезия. Би следвало този факт да прави книгата привлекателна за сериозни, дълбоки критически интерпретации, ала те – за жалост – не се случват в дните и месеците на нейната поява, а и далеч след това. Но свойският прочит, на който ще станем свидетели, е своеобразна компенсация за несбъднатата литературна оценка, въпреки че и този вид критика, направена през хумористично-сатиричния „код“, е останала до днес почти незабелязана.

1. Антологията

Точно преди 110 години, в началото на 1911 г., на българския книжен пазар се появява едно издание – първо по рода си, – което бързо възбужда духовете на четящите и пишещите у нас, предизвиквайки противоречиви, най-вече негативни реакции. Става дума за съставената от Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов „Българска антология”, с подзаглавие „Нашата поезия от Вазова насам”. Амбициозната задача на издателя Георги Бакалов и на двамата съставители е да представят най-стойностното от родната поезия за един около трийсетгодишен период, от Освобождението до 1910 година. Погледната в исторически план, книгата има двойно значение – и като културен, и като книгоиздателски акт, тъй като до този момент друго антологично представяне на българската поезия не е правено, изключвайки отделни тематични сборници и христоматии.

Виждаме, че „Българска антология“ не е механичен сбор от имена и произведения, тя има концептуален характер; в нея присъстват не само първите имена, но и водещите направления в литературата ни по това време. Измежду стотиците стихотворци, които със силата на природно бедствие пълнят печата и произвеждат книги, тук са включени с подбор от техни творби 38 поети с общо 572 произведения. Като отправна точка е положено името на Иван Вазов, а завършекът е отворен към най-младите поети модернисти: Теодор Траянов, Николай Лилиев, Емануил Попдимитров, Димчо Дебелянов, Константин Константинов. Оттук следва, че „Българска антология“ трябва да се мисли като еталон за висока поезия, присъстващите в нея би следвало да маркират върховните ѝ постижения за времето „от Вазова насам“, въздигнати са в ранга на избраници, които изграждат българския поетически Парнас. Дори повече – определят завършения, едва ли не окончателния му образ на този етап.

Няколко думи за издателя и съставителите. Антологията излиза в стопанисваното от Георги Бакалов книгоиздателство „Знание“. Но още преди да го основе, Бакалов е съставил и публикувал два тематични сборника с антологичен характер – „Лъчите на поезията“ (1901) и „Към свобода“ (1902), включващи както български, така и чужди поети. Макар обединителна в тях да е гражданско-революционната проблематика и целта да е колкото художествена, толкова и идеологическо-пропагандна, тук е видна вече професионалната ориентация на критика издател – към концептуално събиране и обобщаване на натрупания културен опит. Просъществувало в периода 1905–1921 г., книгоиздателство „Знание“ не може да бъде разглеждано еднозначно. Безспорно е, че с обемната си и широкообхватна продукция то играе значителна културно-обществена роля. Предлага разнообразна художествена и нехудожествена литература, а крайностите в тематичната му насоченост са сякаш отражение на крайностите в натурата на самия Бакалов. Критик, преводач, издател, редактор на списания и вестници, заклет социалист по убеждения, той в един и същи момент може да прояви както идеологически догматизъм, така и безгрешен усет за естетическите стойности.

По предложение на издателя със съставянето на „Българска антология“ се ангажират двама млади поети и преводачи – Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов. И двамата нямат собствени книги, но са добре известни на читателите, както и в бохемстващото общество на родните „декаденти“. По-възрастният Подвързачов е безспорният авторитет сред това „рошоглаво войнство от дечурлига“ (П. П. Славейков), докато Делебянов е обичан от всички и талантът му вече е оценен не само от връстниците му, а и от утвърдени творци като Яворов.

Включените в изданието поети са предварително избирани и са им изпращани писма-покани, с които са им искани подбрани от тях стихове, а също био-библиографски сведения и фотографии. Получените произведения са подлагани на втора селекция, вече от самите съставители. При малцината автори, чиито адреси не са открили, подборката е била изцяло на Подвързачов и Дебелянов. А където е било възможно, поетите са представяни с по една встъпителна „автобиографична” творба.

Колко е прецизна селекцията личи и от следния пример: Дебелянов пише на Лилиев, че от Екатерина Ненчева „нищо сносно не може да се намери”[1]. Оценката му е равносилна на литературноисторическа прогноза – дълги години тази първа следосвобожденска поетеса беше позната само на специалистите. Но в „Българска антология“ Ненчева е представена с няколко особено сполучливи лирически етюда. Същият подход, т.е. едно физиономично присъствие, е приложен и към други автори, към които съставителите са проявявали – меко казано – скептицизъм[2]. Неиздържали проверката на времето, за да влязат в литературния канон, поети като Григор Лютаков, Роза Попова, Иван Арнаудов, Петър Генов, Димитър Бабев, Иван Карановски, са включени пестеливо и с вкус в книгата – те не толкова обогатяват, а по-скоро дооформят образа на тогавашната българска лирика.

В „Българска антология“ първо и най-представително място е отредено на Иван Вазов. „Младите“ – в това число Подвързачов и Дебелянов – неведнъж са демонстрирали дистанция от народния поет; те имат делото му за изживян, „опълченски“ (Пенчо Славейков) етап в българската литература. Според тях, неможейки да надраснат Вазов, последователите му се превръщат в негови бледи епигони. Защо „от Вазова насам”, а не – примерно – от Ботев, Славейков (Петко или Пенчо), Кирил Христов? Въпросът има критически смисъл, понеже всеки един от посочените поети би могъл да маркира посвоему началото на определен период в българската поезия. В този аспект е и изказването на критика Петко Росен в рецензия за „Българска антология“: „Аз не съм чувал досега от никого – пише той – Вазов да е предел или начало на каквото и да било развитие в нашата литература… Друго би било ако за такъв се вземеше Пенчо Славейков. В такъв случай би се удовлетворила амбицията на Кръстева поне“[3]. По спомени на Д. Подвързачов подобен въпрос му е задал и самият Пенчо Славейков[4]. В сходен извънлитературен и междуличностен контекст са повечето критики срещу съставителите, отправени в печата. В отзивите за „Българска антология“ (от прегледаните девет само един е утвърждаващ!) се оглеждат (около)литературните нрави у нас в края на един преходен за литературата ни период. Защото в нейната критическа рецепция не участва елитът на тогавашната критика (нито по-старите д-р Кръстев, П. П. Славейков, Божан Ангелов, Йордан Маринополски, нито по-младите Боян Пенев, Владимир Василев, Михаил Арнаудов) с изключение на Александър Балабанов[5], който най-общо е критично-снизходителен, и Петко Росен[6], чиито една-две уместни забележки се давят в пороя от крайности. Ако е нужен коментар на упреците, че в антологията са попаднали „случайни“ поети като Александър Божинов, Роза Попова, Александър Балабанов, а не са включени такива като Христо Силянов, Александър Кипров, Пепо (Владимир Попанастасов), той би бил, че мярката на критикуващите не сочи принципност и висок естетически критерий, а по-скоро издава техните приятелски предпочитания.

За съставителите Вазов без съмнение олицетворява българската поетическа традиция; той е граничната линия, вододелът или краят начало, ако щете, от което трябва да се тръгне, за да се продължи напред – към подстъпите на европейското изкуство. И ако тогавашната критика не е била подготвена да схване този именно отправен момент, всъщност дълбоко прозрение на двамата съставители, то за съвременния литературен изследовател този факт е очевиден.

В статията си „Смъртта на поета“ Подвързачов пише: „Нашите поколения се учиха при него (Вазов – б.а.) да четат, да пишат и да обичат страната, която ги е родила. Като плахи палави деца, които дигат празна шумотевица около баща си в здрачената стая – когато мрачевината се сгъстяваше, ние тревожно търсихме с очи него: – Той е тук – значи не е толкова страшно…“[7] Димчо Дебелянов пък с присъщия му весело-тъжно-ироничен тон споделя с Николай Лилиев: „Останах смаян от разликата между него (Вазов – б.а.) и младите хора, която се хвърля на очи, като се разглеждат и сюжетните му, и чисто технически похвати. С тоя човек като че нищо не ни свързва. При все това той ни е бил учител някога“ (с. 66). Или в по-ранно писмо: „Сега Димитър (Подвързачов – б.а.) лежи на кревата, чете стихове от Вазовите „Звукове“. Смеем се, чудим се, възхищаваме се, подиграваме се“ (с. 44).

Независимо от принадлежността си към модернизма, Подвързачов и Дебелянов са обладавали и отговорно историческо мислене, и художествен усет, за да защитят Вазовата позиция на поетически първомайстор на една литературна епоха, която мнозина определят като епоха на Иван Вазов и Пенчо Славейков. Дори и чисто количествено двамата са представени равностойно. Същото важи и за други „антиподни двойки“ поети – Пейо Яворов и Кирил Христов, Стоян Михайловски и Цанко Церковски, Никола Ракитин и Теодор Траянов…

В „Българска антология“ само единият от съставителите (Дебелянов) присъства със свои творби. Другият (Подвързачов) е предпочел да даде път на по-младите си колеги, които пък са го провъзгласили за свой духовен Баща, както са го и наричали. Че хумористът Хамлет, принц Датски, и преводачът Д. Подвързачов не е ценял себе си като поет свидетелства самоироничната му „Автобиография“. Там е написано: „Поет! – Охо! Аз винаги съм си представлявал поета далеко, далеко не това… Не съм издал нито една книга. И надали ще издам. Страх ме е, че ще се намери критик, който ще ми каже – Приятелю! Ти си помислил, изглежда, че да подвързваш и да пишеш книги е едно и също?!“[8]. Дебелянов обаче мислел иначе и настоявал творби на Бащата да участват в тяхната „Българска антология“. А своите изключвал. Така, по спомени на Чудомир, за когото оттук натататък ще става дума, се стигнало до взаимни „надхитрявания“: „Димчо решил в антологията да влезе със свои стихове и Подвързачов. За себе си, разбира се, не помислил даже. Подвързачов пък от своя страна решил, че Димчо по право трябва да влезе в антологията, а той да не влиза. И почват да се надхитряват. Димчо дава Подвързачови стихове да се редят в печатницата, той мине и ги изхвърли. Подвързачов занесе Димчови стихове да се редят, Димчо мине, развика се и ги махне. Работата идва до скандал. Намесват се и други писатели, говорят му, убеждават го, а той не ще и не ще! Най-после Подвързачов надхитрява Димча и въпреки протестите и сръдните му скрито промъква цикъл стихове – и той влиза в антологията.”[9]

2. Пародиите

По времето, когато се разиграва историята около „Българска антология“, в София излиза седмичното хумористичното списание „Барабан“, групирало около себе си кръг от млади поети, прозаици и художници, отличаващи се с бохемски дух и остро перо. За разлика от събрата им „Българан“, който в известен смисъл конкурират, „барабанистите“, предвождани от Борис Руменов (Борю Зевзека), никак не се церемонят с обектите на своя пиперлив смях; те са по-груби, по-директни, липсва им „жеманфишисткия“[10] финес и аристократизъм на „българановците“, сред които са нежни лирици като Николай Лилиев и Димчо Дебелянов, а преди тях рано отишлия си от живота Димитър Бояджиев, духовните аристократи Петър Нейков и Александър Божинов, както и редица още изявени творци (Елин Пелин, примерно), учени (Александър Балабанов). „Барабанистите“, към които се числи и Димитър Чорбаджийски (с псевдоними Чудомир, Максим Гладний и др.), по условие не приемат избраничеството, заявено чрез подбора на поетите и творбите в „Българска антология“. Те, сардонично усмихнати, се усъмняват във величието на който и да било провъзгласен авторитет (не само литературен) и всячески се стремят да го снижат, да го свалят от пиедестала, на който е бил покачен. Нищо учудващо няма тогава, че „барабанистите“ светкавично се ориентират към свой „прочит“ на представените в антологията поети. В списанието още в края на януари 1911 г. се появява нарочна рубрика – „Българска антология“, нещо като (криво)огледален образ на оригиналната антология, дори следвайки нейната структура – портрет на автора (шаржов), биографична справка (изопачена) и поетическа творба (пародия). Средствата им са литературни, ала с добавката на едно „пара“ отпред, т.е. те са странично, съпътстващо литературни. Авторите им не крият, че пародират, повечето от техните пародии сами се именуват като такива, т.е. подсказват, че са уж несериозни, че са „игра на перото”.

Симеон Янев в своя основополагащ труд върху пародията[11] основателно твърди, че тя не е жанр, че е „гранично естетическо явление“ (с. 29). Като синкретично, неразчленимо понятие (с. 32) пародията е „естетическо отношение и светоотношение“ (с. 38). Бихме добавили, че в своята глобалност това светоотношение засяга пряко самата литература, без която в по-голямата си част не би могло да съществува, имайки предвид, че – пак в съгласие със С. Янев – пародийното се изявява понякога и без наличието на литературен първообраз[12].

В словесния арсенал на „барабанистите” като цяло присъстват най-разнообразни превъплъщения на смеха както в стих, така и в проза: шегата, иронията, вица, хумореската, фейлетона, памфлета, писмото… Разбира се, и пародията. Такова е тяхното цялостно отношение към ставащото в обществения, политическия, битовия, културния и литературния живот. Можем да наречем това отношение снижаващо. С други думи сътрудниците на този кръг се присмиват над всичко, което иска да се представи за висше, възвишено, издигнато над тълпата.

Разгледани съпоставително в естетически план, „Българска антология“ и „Барабан“ стоят в двата полюса на естетичното, очертани още от времето на Аристотел. Между тия полюси съществува напрежение; взаимно се оттласкват две категории, едната от които – каноничност, е модерна, а другата – пародийтост, е много стара и изпитана в литературната практика, разпространена е и у нас през Възраждането, но повече непосредствено след Освобождението до първата четвърт на ХХ век. Очертаният по-горе конфликт има за свое обиталище книжовността – в нейната висока и масова форма, като последната е приютена в тогава изобилстващото от хумористична периодика родно публично пространство.

Някои биографични щрихи. Като част от бохемска София, студентът в Рисувалното училище и чест посетител на Арменското кафене и гостилница „Средна гора” Димитър Чорбаджийски (Чудомир) познава лично Подвързачов и Дебелянов. В спомените си, както отбелязахме, той е споделил подробност, свързана с тяхното участие в създаването на „Българска антология“, а именно взаимното им „надхитряване“, вследствие на което само Дебелянов присъства на страниците ѝ. Освен това Чудомир е един от най-изявените и постоянни сътрудници на „Барабан” в първите години на неговото съществуване, като участва в списанието и със словесни, и с изобразителни творби – основно шаржове и карикатури. Още през януари 1911 г., т.е. непосредствено след излизането на „Българска антология”, в бр. 101 се появява първата ѝ пародия, съчинена от него. За да няма никакво съмнение, че тъкмо тази книга ще бъде обект на сатирично-хумористичен прицел, „Барабан”, както казахме, открива специална рубрика със същото название. Тя се поддържа редовно в продължение на близо половин година[13], като основен неин автор е Чудомир (Максим Гладний), но участват и още сътрудници – С. Прокудин (Стоян Шакле), Сава Стоянов (Злъчкин), Ваню Телеграфчията (Иван Арнаудов)[14], Д. Сардоникс (Димитър Йовчев) и др.

Нека пак подчертаем, че рубриката е знаменателна и със своите портретни шаржове на пародираните поети. В „Българска антология” също има фотографии на включените поети, а при съпоставката става ясно, че шаржиращият ги ползва за свой първоизточник: позата и изражението са едни и същи, само похватът е различен. Разбира се, Чудомир е основният автор и на шаржовете[15]. Неговите пародии се придружават от рисунки на поетите и са подписани тъкмо с този псевдоним, докато поетичните пародии носят другия – Максим Гладний[16].

Пародията, с която се открива рубриката, е на Вазовото стихотворение „Младене, чуйш ли?“. В оригинала се противопоставят два свойствени за отделни групи от хора възгледа за природата: „простонароден“ и „интелигентски“. Представени са във вид на диалог между двамата лирически герои – Младен[17] и неназования „друг“, който се идентифицира със самия автор. Възвишените и приповдигнати олицетворения на интелигента творец контрастират с простодушните обяснения на неговия спътник. Ето цялото стихотворение:

– Младене, чуйш ли как гората шушне?
Тя стене и въздиша!
– Не, господине: вятърът я люшне
и тя шумти, и друго не се слиша.

– Младене, чуйш ли ти плача на скока
в това долище диво?
– Не, туй водата от скалата висока
шурти, та тя боботи тъй гръмливо.

– Я чуй как славей в песен там излива
любовната си мъка
и колко сладка скръб се в нея скрива!
– И он у нас, кат всяка птица, цвръка.

Честит, Младене, с таз душа свободна
от спомени, копнежи…
Мълва за теб мълвата е природна –
не отклик жив на тайна скръб, болежи!

Пародията на Чудомир се предшества от „биографични“ сведения, в които се обявява, че Вазов отдавна е приключил своята роля в литературата: „Ив. Вазов. Род 1850. Умрял преди десетина години“.

Следва пародийният текст – отново диалог, но този път отнесен не към природните красоти, а към самия автор на оригиналното стихотворение:

МЛАДЕНЕ ЧУЕШ ЛИ?

Младене, чуеш ли музата ни чудна,
кви акорди лее, как страшно привлича?
– Маке, господине, она всек я знае, – 
„шарена“ е она, Гена[18] се нарича!
– Младене, чуеш ли как ме акламират,
как венци ми вият и млади, и стари?
– Мааани, господине, – они не разбират,
они до един са Слатински пъдари!
– Простак си, Младене, за тебе е тайна,
кви радости, скърби вълнуват поета.
– Знам бе, господине, мáка е безкрайна,
га човек на старост, изгуби си кувета[19].

Езикът на пародията е съставен от два контрастни слоя, високопарен и диалектен, но за разлика от оригинала, където също ги има, но поетически стилизирани, тук те са огрубени и прицелени в търсения комичен ефект, отявлено подигравателен, визиращ автора на творбата първоизточник. Както е видно, въпросите и отговорите в пародийния текст видоизменят темата на диалога, вложен в оригинала, насочвайки го към личностните (авто)характеристики на самия Вазов; приписана му е литературна грандомания, която е откровено осмяна в отговорите на втория участник в диалога, съдържащи и ехидни намеци за интимния живот на поета. Финалът на пародията е още по-безжалостен и бихме казали, несправедлив – директно се заявява, че старият вече поет си е загубил „кувета“ (диал.), т.е. мъжката сила[20].

Друга открояваща се Чудомирова пародия в рубриката е „Сън“ – по стихотворението „Измама“ на Цанко Церковски: „Сътворен в Бяла Черква, за да сътвори многобройни стихотворения и деца“. Биографичната бележка е шеговито добронамерена, игнорират се постиженията на Церковски в поезията, изравнявайки ги с уменията му в репродуктивната област. Но проявената „милост“ е за сметка на пародийното послание. Вложеният в оригинала граждански изобличителен патос, визиращ алчните грешници свещенослужители, отново e негативно обърнат към самия създател на творбата. Визира се пряко политическата дейност и кариера на Церковски и съратника му Димитър Драгиев – земеделски водачи и трибуни, обидно етикетирани като „дружбаш Цанко Бюлбюла“ и „голомеший Драгия“:

Прах се дигна, прах замъгли
              Балкана.
Олелия! – Страх селото
              обхвана!
Заечаха три клепала,
              камбани.
Живи, мъртви – сред селото
              събрани.
Появи се дружбаш Цанко
              Бюлбюля,
брада скубе – вее му се
               кошуля.
Изстъпи се сред народа
             в мегданя,
Дигна ръце, провикна се:                       
           – Християни,
я, слушайте бай ви Цанка,
              Трибуна,
що е родила неговата
              кратуна:
Не се търпи, не се вече
             туй крие. –
Бог ще ни с камъни
              избие!
Крадат всички на провала
            в София,
а ний ядем сал’ варена
              гулия.
Виках, кряках – прегракна ми
            пискуня,
я след мене да им смъкнем
           коскуня.[21]
С нас ще дойде голомеший
            Драгия –
ще съберем цяла една
            сюрия.
Тука, тамо… пата кюта
           юнашки,
та да видят бич народен
           селяшки.
––––-
––––-
Лъч пробуден, лъч огрея
            Балкана,
Дели Цанко ощ’ сънува,
         не стана![22]

Тук пародийният текст стриктно следва езиково-стиловите особености на Цанко Церковски, възползва се присмехулно от характерните за поетиката му диалектизми, повтаря дори графичното разполагане на строфите, някои от които буквално са преписани от оригинала.

Всички Чудомирови пародии по „Българска антология“ сполучливо, дори майсторски имитират конструкцията, изказа и стила на оригинала. Пародиите на Иван Ст. Андрейчин (бр. 105), Александър Божинов (бр. 109), Теодор Траянов (бр. 117), Николай Лилиев (бр. 118), са незлобливи, по-скоро добродушно-комични и закачливи, отколкото негативно настроени спрямо пародираните автори. При Божинов лирическият герой, уверявайки се, че портмонето му е празно, пита дали не би могъл да плати за любовта си „на кредит“ – т.е. възвишеното е подменено с материално. Общото при пародираните символисти е снизяването на тяхната отвлечена поетика до натурална конкретика. Ето какво става с Теодор Траянов: „Нощта ще хвърли скоро топа –/ па може би и още днес./ Нощта умира – скоро попа./ Или недей – джигер донес!“. При Лилиев смешното разчита на друга подмяна – на красивите поетични думи „пеперуди“ и „крила“ с  непоетичните, и напълно неподходящи, дори груби „костенурки“ и „крака“. Краткото стихче по Сирак Скитник (бр. 121) само в края си е умерено обидно: „Лили! – И бръмбари нервозни пълзят из тревата./ Лили! – Не в тревата, а на мен в главата!“. За сметка на това „двойната“ пародия по Пенчо Славейков и Мара Белчева (бр. 108) е грубо оскърбителна. Във финала на първата ѝ част поетът е осъден на обесване, а във втората Чудомир „от името на М. Белчева“ си позволява недостойна гавра с недъга на Славейков: „Побъркан ход се по-наблизо чува./ Побъркан ход – позната патерица.“ Пародията на Роза Попова (бр. 113) окарикатурява младата актриса с поетични амбиции като бездарна и неспособна без намесата на съпруга ѝ Стоян М. Попов (Чичо Стоян) да сътвори нищо стойностно. В пародията „Пипина“ по Кирил Христов (бр. 106), която върви фриволно-закачливо, запазвайки еротичния привкус на оригинала, неочакваният финал преобръща посланието – прави се двусмислен намек, че поетът е плагиатствал в драмата си „Стълпотворение“[23].

Но пародията на Яворовите „Хайдушки песни“ (бр. 107), сътворена от Чудомир, е направо злобна. Всъщност творбата е пародирана два пъти в един и същи брой, като втората пародия е подписана от Савастиян (вероятно С. Злъчкин), но е художествено безпомощна, като смислово се изчерпва с безобидни задевки относно алкохолните приключения на поета. В Чудомировата пародия обаче (а и в „биографичната“ справка) има конкретни отправки към поведението на Яворов в обществото, тя цели изобличаване на приписвани му задкулисни интриги, кариеризъм, страхливост, безсрамие, общо взето нечиста съвест.   

По-специално разглеждане заслужава пародията на Дебеляновото стихотворение „Писмо“ (бр. 124, 19 юни 1911, с. 4). Тя отново е подчинена на подмяната – меланхолното лирическо настроение е преобърнато в грубо прозаично, високите чувства са маскирани като прости плътски страсти, като в края ѝ има прикрит цинизъм. Тази пародия не е измежду най-сполучливите, но към нея се добавя по-късен спомен на самия Чудомир, който ѝ придава нов акцент и е съществен за разбирането на цялостната концепция и нагласа на рубриката в „Барабан“.

Първо е представен авторът: „Димчо Дебелянов. От Копривщица. Ама не произвежда луканки. Но – стихове. Освен това се занимава още с коригиране на вестникарство, с пиене на бира и с бой на неприятели (литературни)“.

Следва самият текст:

ПИСМО
Пародия

Усулна… без някой даже да го види.
Денят си офейка, както всеки път.
Славна нощ настана, хора-какавиди
Легнаха си всички спокойно да спят.

Харно, ама мене и сън ме не лови,
Мятам се като бесен насам и натам
И със смях си спомням думите любовни:
„Оле, пък къкъф си, как ни тъй пък срам!“. 

След много години в спомените си Чудомир се връща към историята на тази пародия: „Помня, аз едва начеващ римоплет из хумористичните списания, започнах да пародирам по едно стихотворение от поетите из издадената от него и Подвързачов антология.

Димчо, който имаше остро чувство към хумора, ги посрещаше съчувствено и даже ме подсещаше от кого какво и как да пародирам. Когато дойде ред и до самия него, аз пародирах известното му четиристишие:

ПИСМО

С нечути стъпки в тъмен край отмина
денят, донесъл зной и знойна жад,
и свела небесата нощ пустинна,
лей сълзи над притихналия град.

И в тази нощ, на тебе посветена,
под ромона приспивен на дъжда
заспива печальта ми озарена
от спомена за твойто първо да.

Направих го аз, изкълчих го според моите тогавашни разбирания за хумор, отпечата се то и вечерта, като се събрахме, очаквах пак похвала. Но Димчо, след като го прочете, ме изгледа тъй свирепо, тъй сърдито, че просто ме скова на място.

Тогава разбрах, че това нещо е писано с кръв от сърцето му, че то е вопъл, откъртен от дъното на душата му, че тази малка песен е молитва, достойна за устата само на чисти жреци, и че всяка шега с нея, особено в лицето на самия автор, е най-малкото една нелепост“[24].

Това е единственото запазено свидетелство на Чудомир, засягащо творчеството му като „пародист“ на поетите от „Българска антология“. Макар и кратко, в него се открояват важни наблюдения. Първо, една наглед иронична оценка на собствените си ранни хумористични упражнения на „римоплет“. Тази самооценка обаче е непряко опровергана, като е подчертано „съчувственото“ отношение на Дебелянов, когото Чудимир цени не само заради острото му чувство към хумора. Дебелянов в случая се явява и съмишленик на автора, посочвайки му конкретни имена и творби, подходящи за пародиране. Но най-важният акцент се съдържа в реакцията на самия Дебелянов – (определена като свирепа, сърдита). От нея следва Чудомировият самоупрек за неволно допуснатата, слабо казано „нелепост“, всъщност подигравка с най-съкровените чувства и поетически откровения на приятеля поет[25].

Струва ми се, че Чудимир е разчитал, първо, че пародиите му ще бъдат четени от сведущи, интелигентни хора, запознати с оригиналите от „Българска антология“, второ, че ще ги четат самите пародирани автори или поне техни колеги, съперници по перо. И като се има предвид манталитета на родните ни творци (не само тогавашните), първите ще бъдат раздразнени, а вторите злорадстващо доволни. Във финала на доста от текстовете му е заложена изненада, която е носител на поантата им, насочена колкото към творчеството, толкова и към личността на самия поет. Пародиите на Чудомир могат да се оприличат на стихотворни фейлетони – някои от тях с неочакван край. Фейлетонът, както е известно, е форма на критика, а според Атанас Далчев съставителството на една антология също е форма на критика[26]. Подобна теза развива и Гео Милев, който казва: „В края на краищата, всяка антология е отражение на личния вкус и разбиране на съставителя си“[27].

„Българска антология“ представлява книга събитие. Според по-късните признания на Теодор Траянов тя е „историческа“, тъй като за първи път в нея на младите тогава символисти е отредено достойно място[28], а по думите на Стилиян Чилингиров тя „имаше за цел да представи най-хубавото у нас през един период от време“, с уговорката „според личната преценка на двамата съставители“[29]. Оказва се обаче, че критическата ни мисъл не е била подготвена да отреагира адекватно на усилията на двамата съставители и издателя да представят изчерпателно противоречивия, криволичещ път на българската поезия през тази гранична епоха.

Отреагират обаче „Барабанистите“. По своя субективна преценка този кръг от съмишленици също съставя и публикува собствена, пародийна „антология на антологията“ – смешна, фейлетонна, критикуваща и осмиваща редица поети и тяхното творчество. Основният фактор в нея е младият Чудомир, чиято е и инициативата за всичко. Но сатирата е отправена не само към „Българска антология“, тя по-скоро е поводът. В по-широк контекст стрелите на Чудомировите „римоплетства“, основателни или не, са насочени и срещу българските литературни и обществените нрави, които през изтеклите години, та и до ден днешен не са се променили особено.

Алберт Бенбасат (1950) e литературен историк, критик, публицист и издател; професор, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на 13 книги, сред които „Българската еротиада” (1997), „Литературни приключения” (2000), „Книгата като тяло и като дух” (2004), „Европеецът” Бай Ганю и светлият мит за Щастливеца” (2005), „Печатни пространства и бели полета” (2010), „Банкноти и мечти между кориците. Масова книга и масово книгоиздаване” (2011), „Алиса в дигиталния свят. По въпроса за книгата през ХХІ век” (2013), „Лъженауката за книгата” (2014). Редактор и издател на сп. „Критика” и Библиотека „Критика”, редактор и съставител на множество книги.

––––––––––––––––––––––––––––
               
[1] Дебелянов, Димчо. Съчинения в два тома. // Т. 2. Проза, писма. С., 1974, с. 52. При следващите цитирания на същото издание ще посочваме в скоби страницата.
[2] В цит. писмо Дебелянов пише: „И бащата и аз дохождаме до убеждението, че българска поезия всъщност няма. Всичкото е вятър работа. От дъртите, да не кажа старите, изборът е по-лесен; но от младите – много тежка работа. А пък не може да се игнорират“ .  // Дебелянов, Димчо. Цит. съч.
[3] Възраждане, № 1, 1911. Тук авторът има предвид амбицията на д-р Кр. Кръстев да утвърди Пенчо Славейков като основоположник на модерната българска лирика.
[4] Подързачов, Димитър. Как се запознах с Пенчо Славейков. // Литературен час, № 11, 1935.
[5] Вж. Пряпорец, 15 ян. 1911.
[6] Вж. Росен, Петко. Цит. съч.
[7] Зора, № 703, 26 септ. 1921, подпис Хамлет, принц Датски.
[8] Подвързачов, Димитър. Автобиография. // В: Български поети. Антология. Състав. Хр. Цанков – Дерижан. С., 1922, с. 479.
[9] Чудомир. Спомени за Димча. // Чудомир. Съчинения в три тома. Т. 3. Спомени, пътеписи, статии и бележки. София: Български писател, 1981, с. 26–27.
[10] „Жеманфишизъм“, „жеманфишист“ (от фр. ез.) са понятия с метафорично значение, въведени у нас от Андрей Протич и обозначаващи стил на живот и поведение. В статията си „Литературата около „Българан“ (1908 г.) Боян Пенев ги отнася към съдържанието на списанието, като „синоним на лека, безсъдържателна литература, обикновено придружена с известна доза цинизъм“. Всъщност под знамето на жеманфишизма, или образно казано, аристократичното творческо бохемство, се нареждат интелектуалци от най-висок ранг, които хвърлят ръкавица на закърнелите обществени порядки, на филистерството, живеят по законите на изкуството, а в литературен план експериментират с нови стилови похвати и „забранени“ теми като еротиката. Вж. също: Бенбасат, Алберт. Еротичният жизнетворчески роман на Андрей Протич. // София: Фондация „Яворов“, 1997, с. 17–29.  
[11] Янев, Симеон. Пародийното в литературата. (Пародийно и пародия в българската литература от Вазов до Смирненски.). // София: Наука и изкуство, 1989. По-нататък в скоби посочваме страниците на цитатите.
[12] Като се позовава на Аристотел и на по-съвременни изследвания, С. Янев обобщава, че пародийното се откроява не само като отношение към изкуството, но и към „знакови форми на живот“. Вж. Янев, Симеон. Цит. съч., с., 37 и сл.
[13] Открих общо 24 публикации, носещи поредни номера, като в отделни случаи един поет е пародиран два пъти в един и същи брой.
[14] Поетът Иван Арнаудов, също включен в „Българска антология“, е пародиран от Сава Злъчкин в бр. 115; в бр. 112 Арнаудов (Ваню Телеграфчията) пародира Димитър Бабев, а в бр. 114 – Трифон Кунев.
[15] С шаржове се изявяват съвсем рядко и други сътрудници – Георги Машев (Чарни), Сава Стоянов (Злъчкин), има и някои неразпознати. Една от пародиите, на Стоян Михайловски, е без шарж.
[16] Има съвсем малко изключения – шаржовете към Чудомировите пародии на Кирил Христов, Пенчо Славейков и Мара Белчева.
[17] Явно става дума за неговия планински водач, на когото е посветено самото стихотворение.
[18] Гена – най-вероятно Евгения Марс.
[19] Барабан, бр. 101, 9 ян. 1911, с. 4. Отдолу е написано: „Максим гладни“ и „(Следва)“. Тази пародия не е включена в първи том на събраните съчинения на Чудомир и остава полунепозната до днес. Вж. Чудомир. Събрани произведения. Т. 1. // В. Търново:  „Абагар“, 2013.
[20] Ще вметнем, че подигравката в случая не е на място, по онова време Вазов не е бил толкова стар, „само“ шейсетгодишен.   
[21] В том първи на Чудомировите „Събрани съчинения“ (В. Търново, 2013) пародията е публикувана до тук. Нататък я публикуваме по оригинала в „Барабан“. Подобен пропуск се забелязва и в книгата „100 български пародии от първата четвърта на ХХ век“ (С., 1988), съставена от Симеон Янев. Там същата пародия е публикувана (с. 87–88) като „неподписана“ и завършва до думата „гулия“.
[22] Барабан, бр. 104, 30 ян. 1911, с. 4. Отдолу е написано: „Пародирал М. Гладний“.
[23] Чудомир има предвид отправените от П. К. Яворов и д-р Кръстев обвинения към К. Христов, че в драмата си „Стълпотворение (Богоборци)“ е плагиатствал от едноименната поема на руския писател Н. Минский. Вж. напр. Миролюбов, В. Една драма. // Мисъл, XVI (1906), № 1 . 
[24] Чудомир. Спомени за Димча. // Чудомир. Съчинения в три тома. Т. 3. Спомени, пътеписи, статии и бележки. София: Български писател, 1981, с. 26.
[25] „Николай Лилиев нарежда това стихотворение между върховите постижения в лириката ни“ – пишат Елка Константинова и Надежда Александрова. Вж. бележките към Дебелянов, Димчо. Съчинения. Т. 1. София: Български писател, 1987, с. 322.
[26] Вж. Далчев, Атанас. Фрагменти. // В: Далчев, Атанас. Съчинения в два тома. Т. 2. Проза. София: Български писател, 1984, с. 50.
[27] Милев, Гео. Кратка история на българската поезия. (Предговор). // В: Милев, Гео. Антология на българската поезия. София, 1925, с. 20.
[28] Вж. Генадиев, И. Един час при Теодор Траянов. // Литературен глас, 1932, № 4, с. 3.
[29] Чилингиров, Стилиян. Димчо Дебелянов. // В: Чилингиров, Стилиян. Моите съвременници. София: Български писател, 1955, с. 155.