Как се промени вашата лична дефиниция за театър през последните десет години?
Спомням си, че когато влязох в НАТФИЗ (преди около 20 и няколко години), дори не бях артикулирал това. По-скоро беше настояване на моите родители, защото смятаха, че имам талант. Но си мислех по въпроса как човек през годините променя отношението си към това, с което се занимава. Тогава, преди толкова много години, наистина не знаех за какво мога да използвам театъра и съм обслужвал по-скоро суетата си, но дори и да съм знаел, не съм могъл да го артикулирам. Днес в много голяма степен се опитвам да използвам театъра, за да си обяснявам малко по-добре този живот – този ужасно странен живот, който всички ние живеем. Започвам да виждам как независимо кой текст всъщност правя или с кой автор се срещам, аз по несъзнателен начин се връщам към едни и същи неща, които вероятно стоят като въпроси и отговори.
Как се промени театърът през последните десет години?
Трудно ми е да отговоря как театърът се е променил през последните десет години, защото аз в голяма степен промених отношението, с което гледам театър. Представите ми за театъра преди 10–15 години са били различни. Мога да кажа, че аз промених отношението си за гледане на театър. Но дали театърът се е променил? Сигурно се е променил, но точно в какво ми е трудно да определя, защото гледам на това мое занимание по различен начин днес в сравнение с преди десет години.
Как изглежда българският театрален пейзаж тук и сега?
Ако трябва да кажа как изглежда българският театрален пейзаж сега, трябва да го съотнеса с нещо, да го положа в някакъв контекст. Струва ми се, че нивото на българския театър е в някои отношения добро. Мисля, че има хора, които се занимават сериозно с това. Мисля, че има хора, които се интересуват и са будни, и много помагат на българския театър да държи добро ниво. Не съм песимист за българския театър.
Как продължава „имало едно време“ в контекста на театъра?
Имало едно време… струва ми се, че публиката и хората бяха различни. Театърът е нещо, което гледаш и то изчезва, остава споменът за него. А споменът е нещо, което е крайно деформирано – добавяш си го, изкривяваш го, развиваш го и това, което е било, съвсем не означава, че е това, което ти помниш. Напоследък гледам стари, архивни кадри от някакви случвания на сцена (не само театър) и виждам, че публиката е различна. Публиката едно време не беше така уморена от толкова много ходове, от изискването непрекъснато да бъде изключително, да бъде толкова безспорно, че да не може да бъде отхвърлено. Хората харесваха неща, които бяха просто автентични, спонтанни или артистични, нямаше я тази преса, която в голяма степен промени и нас, и публиката. Днес сме в режим непрекъснато да бъдем възможно най-добри. Не казвам, че преди не е било така. Но сега ми се струва, че има умора и предозиране, които променят начина, по който възприемаме света, разбира се – и театъра. Днес хората като че ли са по-малко способни да се зарадват или впечатлят от нещо просто. Имаме нужда да бъдем впечатлявани непрекъснато.
Оставихме ли зад гърба си свят, в който никога няма се върнем?
Да, времето е различно, но аз не гледам на света по този начин. И оглеждам света през моята гледна точка, през моя живот. И това, което знам за себе си, е по-скоро, че непрекъснато търся някакви несъзнателни връзки с мен „преди“, с мен като дете, с мен „през годините“, дори с моите роднини, които вече не са живи – някаква потребност да се свържа на едно ниво, което съвсем не е тук и сега, а в някаква много по-линейна логика или такова понятие, което изключва само днес. Имам потребността да се почувствам цял с нещо, което е много преди мен. В този смисъл не гледам сантиментално, че „ех, какво беше едно време“…
Какво има зад завесата на сцената?
Зад завесата на сцената сме скрити хората такива, каквито сме, а не такива, каквито се стремим да бъдем, не такива, каквито бихме могли да бъдем. Зад завесата виждаме как го живеем този живот. И той не винаги е такъв, какъвто го мечтаем, и такъв, какъвто се опитваме да го постигнем в нещата, които правим на сцената. Но той пък в крайна сметка е автентичен и е това, от което сме съставени.
Какво има през девет планини в десета?
Там е това, към което се стремим и което бихме искали да бъдем, нашето допускане защо го живеем този живот и защо се занимаваме с театър. Защото театърът е нещо, което не те приземява, а те държи в един режим и създава усещането, че би могло да бъде по-светло и по-красиво от това, което е в момента. Струва ми се, че там, в десетата планина, може би има това, за което мечтаем.
А през девет Нощи в десетата?
През девет Нощи в десетата има няколко души, които направиха заради любовта си към това изкуство, нещо, което се превърна в институция, нещо, което е истински важно за театралния и за културния живот в България. И се надявам да продължава…
Нещо за бъдещето на сценичните изкуства – за финал на нашия разговор…
Сценичните изкуства са по-скоро привилегировани, защото в театъра можеш да събираш всичко възможно, да събираш изкуства, медии, технологии, всичко… Въпреки че понякога е достатъчно, както казва Ясмина Реза – „да има едно дете, което да се качи на една щайга и да забавлява хората“. Не се притеснявам, че театърът ще изчезне, защото сега, покрай пандемията, се усети как ние като хора имаме нужда от жив, истински контакт, който да не е „през“ нещо. Няма нищо по-важно за човека от живия контакт. Театърът е среща.
***
Европейската инициатива Нощ на театрите ще отбележи своята юбилейна десета година в България и на 19 ноември ще събере в едно вълнуващо събитие стотици съдържания в десетки български градове. Организаторите на Нощта се обединиха около посланието „През девет нощи в десетата“, защото „да пътува човек в нощта е страшно. Луната създава безброй пътеки. И повечето не водят никъде. Но в останалите нощта е скрила всичките си тайни, цялата си мъдрост. Да минем през девет Нощи ни научи на много неща. Най-вече, че по време на Нощта си е страшно… интересно и неповторимо“.
Цялата програма и всичко актуално следете в официалния сайт, във фейсбук, инстаграм и Viber Community на инициативата.
