Портал Култура представя късометражния филм на Мартин Динков в сътрудничество със сайта kinematograf.bg
„Антракт“, 2020 г., режисьор и сценарист Мартин Динков, участват: Анна Петрова, Ники Сотиров, Стоян Пепеланов
Семейните взаимоотношения са може би най-плодотворният източник на драматургична енергия. Когато двама души споделят живота си в продължение на години, конфликтът между тях е неизбежен, а резултатът непредвидим. Ако към сценария прибавите, че те са актьори и играят заедно в пиеса, разказваща за мъж и жена, изживяващи екзистенциална криза на разочарование един от друг, ще получите представа за сюжета на късометражния филм „Антракт“ (2020) от режисьора и сценарист Мартин Динков. Една история за театъра и актьорите, за любовта, нараненото себелюбие и разрушителните страсти. Както многократно е изтъквано, между театър и действителност съществуват повече прилики, отколкото човек може да предполага. Това, което се случва на сцената, е огледало на живота, а той от своя страна е сюжетна линия в един по-голям обществен „театър“. Този път границите са изцяло размити, реалността щурмува действието в пиесата, а тя продължава, както по време на антракта, така и след края на представлението.
В света на театъра Невена (Анна Петрова) и Иван Пенчев (Ники Сотиров) са семейна двойка, която преживява сътресение по-дълбоко, отколкото и двамата са предполагали. Тя е чувствителна, горда и импулсивна, а той – непоправим идеалист и алкохолик. Те са поканили Виктор (Стоян Пепеланов), техен близък приятел и колега, на вечеря. Невена е нещастна и изморена от съвместния им живот, Иван е както обикновено пиян, а Виктор – ябълката на раздора. Всички налични фактори за трагични събития, кулминация, драматична развръзка и разбира се, катарзис. Нещата обаче излизат извън контрола на театралната среда, когато реалният живот на актьорите замества фикцията.
Извън сцената Невена и Иван Пенчев са в бурни взаимоотношения от четвърт век. Две личности с цялото присъщо на актьора свободолюбие и неспокойствие. Двамата играят главните роли в много успешна постановка, а именно тази вечер е последното ѝ представяне пред препълнената зала. Режисьорското решение е актьорите да използват действителните си имена, сякаш за да подчертае, че конфликтът между двамата далеч не се ограничава със събитията в постановката. Този път Невена, окрилена от своя любовник и колега (Виктор), е решила да поиска развод от мъжа си още преди представлението да е започнало. Тази необмислена постъпка отключва серия от емоционални крайности и взривоопасни решения. Горчивите им откровения нахлуват в диалога и заместват репликите от текста, действието все повече ескалира, а нищо неподозиращата публика следи с интерес тяхната „игра“. Образува се нова амалгама между реалност и илюзия, в която пред очите на всички е възможно да се случи всичко, дори убийство. Разбулвайки се на сцената, семейната трагедия се превръща в театрален акт, също както драматургичното действие навлиза в действителните взаимоотношения и ги изостря, а за да бъде завършен любовният триъгълник, там отново е Виктор, който дори да не е причината, то поне е поводът разривът между съпрузите да се обтегне до безкрай.
Филмът на Мартин Динков се впуска в мрачните измерения на личността, в изтласкваните с години болки и неудовлетворения, в неосъществените мечти и човешките слабости. В парадоксалната динамика на брака често личната травма се превръща в обща или още повече, в травма, причинена от другия. Но доколко е така? И ако в началото на филма алкохолизмът на Иван оправдава отмъстителния гняв и отчаянието на неговата съпруга, то в края нещата не изглеждат толкова сигурни, защото съвършени хора няма, а тя, заслепена от собствената си болка и наранено его, забравя за чуждата, както и за своите тъмни черти и кривини в характера. Съзнанието за взаимната отговорност рикошира обратно към нея в репликите на Иван: „Добре де, пияница съм. Но ти си чудовище. И въпреки това не спрях да те обичам толкова години“. Болката може да бъде както разрушителна, така и съзидателна. Болката е откровение, а истината предизвиква взрив и преображение, тя е действителният катарзис за човешката душа. Така затворът на пороците и идеалите в Иван се превръща в негова свобода, копнежът по свободата и съвършения партньор на Невена – в нейни окови, а горчивият привкус в общо усещане.
В социалния си живот човек използва и сменя много и различни маски, подходящи за разнообразните роли, в които обществото и личните взаимоотношения ни въвличат. Актьорите са просто онези хора, които са усъвършенствали този естествен процес и са го превърнали в професия, но въпреки това не са застраховани срещу изпускането на юздите, както на личността си, така и на своите персонажи. Когато границата между театър и действителност опасно се приближи, сблъсъкът между реалностите и всички замесени е неизбежен. Именно по тази граница се носи „Антракт“. Филмът е любопитна сплав между театър и кино, която ни пренася от гримьорната през коридорите до самата сцена, а накрая и извън нея. Обективът дава интригуваща перспектива към театралната игра на актьорите и ако често такава игра изглежда като слабост за един филм, то тук е заела своето подходящо място. По този начин динамичните и нестабилизирани кадри на оператора Методи Евстатиев се превръщат във визуално напрежение, отговарящо на емоциите, а музиката на Реми Динков придава романтичен характер в края на „Антракт“.
Иван Врамин
