Едно от най-големите изкушения на тоталитарната държава – такава, каквато я описах в предишните два текста – е нейната иманентна тяга към радикални, широкомащабни акции от типа „окончателно решение“ (както е бил наричан в партийните среди в нацистка Германия планът за физическото унищожаване на всички евреи).
Именно защото може да мобилизира за себе си огромен, невъзможен в други времена и при други режими ресурс (всичко на всички е мобилизирано и никой няма право над него освен държавата), тази последната се вижда във възможност да прави чудовищни неща – например да хвърли огромна част от населението във война, да умори с глад жителите на цели региони, да „премества“ цели народи от традиционните им територии и т.н. В по-ранни времена в определен възпален мозък е можела, разбира се, да възникне злостната идея да се изтребят, да кажем, евреите или буржоазията „като такава“. Но не е съществувала толкова мощна машина за реализацията на подобни „мечти“. При тоталитаризма това е вече възможно. И опасното е, че колкото по-дълго един тоталитарен режим продължава да съществува, толкова повече с тези радикални действия се привиква. Те престават да бъдат нещо, на което се решаваш трудно, само в условия на „революционен“ кипеж.
Една нетоталитарна държава не би посмяла – в колкото и отчаяно положение да би се озовала – да пусне като пушечно месо такава маса от населението си, каквато Сталин е изкарал по време на Втората световна война. И не просто поради елементарна разсъдливост: съхраняване на „живата сила“, гарантиране на тила и т.н., но преди всичко защото в нормалната държава хората не принадлежат на тази последната така принципиално и безостатъчно, каквито и да биха били обстоятелствата. При нетоталитарната държава, дори в крайно екстраординерни условия на война, не се забравя, че даже когато са мобилизирани, т.е. когато животът им е не тяхно, а на държавата достояние, хората са все пак принципиално на семействата си. А те, тези семейства не биха приели безнаказано подобно без-грижно разпореждане с онези, които държавата им е „взела“, за да воюва и да осъществява чрез тях своите (а в последна сметка – на обществото, на тях самите) задачи. В тоталитаризма обаче всички по „историческо предопределение“ са „държавни“ – държавен ресурс са, с който се строи „социализмът“ или се осъществява съдбовното „предназначение“ на Германия.
В самия край на Втората световна война по улиците на отбранявания от съюзниците Берлин Хитлер хвърля децата и юношите от т.нар. „Хитлерова младеж“ („Хитлерюгенд“), които са единствено останалият му вече ресурс. А това означава, че за него дори децата са преди всичко на държавата и едва ако тя няма нужда от тях – на семействата и домовете си. Какъв обаче е смисълът от тази експроприация на всичко като „ресурс“ на „велика Германия“? За кого и за какво е мобилизиран този „ресурс“, към който принадлежат дори невръстните? За велика Германия? Но от кого в онзи момент се е състояла вече тази „велика Германия“?
И тук стигаме до още една изключително характерна черта на тоталитаризма: изгубването на усета за първичния raison d’être (1) на обществения проект.
Защо Германия на Хитлер трябва да се брани до последната капка кръв дори на своите деца? Защото брани нещо „велико“? Но какво е то в този момент, в който да го отбраняват (и с положителност да загинат за него) са останали само децата? Нали Германия е „велика“ за германците? Германците, „чистата арийска раса“ е raison d’être на тази тотална война, на тази тотална немска мобилизация. Сега войната е изгубена, германците са обезкръвени, градовете им – сринати със земята. Кой бива отбраняван, кои биват отбранявани по улиците на Берлин? От кого биха отбили евентуално децата на „Хитлерюгенд“ настъпващите съюзни войски? Та те са последните германци, няма вече „германци“ зад тях. Става ясно, че тоталитаризмът е вид маниакалност, склонна да забравя резона на собствения си проект.
Това се вижда най-ясно при комунизма.
Има един епизод от неговата ранна история, който днес звучи зловещо анекдотично и е известен на малцина. Става дума за идеята на Троцки да се повиши ефективността на труда по добива и строителството в ранния Съветски съюз. Според Троцки тази ефективност можела да се повиши многократно, ако престане да се смята за даденост поселеността на хората в определени постоянни агломерации – населени места на територията на страната – домове. Вместо това цялата територия на Русия би трябвало да бъде покрита с мрежа от въжени линии по подобие на електропроводните, а върху тях да се окачат покрити вагонетки, в които да има по едно-две легла и столове, и на тия вагонетки да бъде качено целокупното трудещо се население на Съветска Русия (превърнато по този начин в радикално мобилна работна сила). Хората чисто и просто ще трябва да заживеят в тези закрити вагони, окачени на въжените линии, опасващи страната. Така, когато на определено място се наложи започването на голям строеж или нуждите на добивното производство по някакви други причини изискат струпване на по-голямо количество работници, държавата просто ще придвижва нужното количество вагонетки до пункта и… „армията“ на трудещите се ще бъде хвърляна на работа. После хората ще бъдат премествани бързо другаде. Така ще стане възможно централизираното и изключително мобилно концентриране и деконцентриране на работната ръка.
Като оставим настрана, че в основата на този безумен проект стои неизтребимо екстензивното мислене за обществения труд, базисно присъщо на комунизма (все пак една работа може да се свърши и от по-малко хора, ако трудът бъде технологично по-обезпечен, а пък всички могат да бъдат струпвани, за да вършат всякаква работа, само ако тази последната не изисква никаква специална квалификация – т.е., ако е работа на египетски роби), трябва да кажем нещо далеч по-съществено. В идеята на Троцки е абсолютно забравен резонът на обществения труд изобщо, резонът на неговата производителност, смисълът на нейното „повишаване“.
Защото в най-последна сметка хората произвеждат за себе си и човекът, обществото са последният raison d’être на „производството“ като такова. Следователно, ако човекът бъде сведен до подлежаща на изразходване „мускулна сила“, а животът му – до изчерпването на дадения й запас, ако обществото бъде деградирано до съвкупен „вагонетен товар“, придвижван външно от тук – там, и обратно, то цялата „производителност“ на подобно множество няма да има вече никакъв смисъл.
Да, идеята на Троцки е развита по логиката на целесъобразността на разпределянето на работната сила и нейната цел наистина е по-голямата производителност. Тя има (при всичките уговорки за базисно екстензивното стопанско мислене) поне в намеренията си съобразена с производителността цел. Тази частна целесъобразност обаче е лишена от фундаментален смисъл по простата причина, че така повишената производителност произвежда вече единствено за идеята за повишената производителност. И това е така, защото цената, платена за реализацията на тази идея, е такава по обема и характера си, че… няма вече кого да ползва. Няма вече хора, няма общество на хора след реализацията на идеята на Троцки.
Тоталитаризмът следователно непрекъснато забравя резона на целите, които си поставя – на целите, които иска да постигне. А този резон не може да бъде друг освен човека, освен неговото общество (общ-ество). И ето, тоталитаризмът поставя определени цели за човека и обществото, след туй тотализира (мобилизира), експроприира човека за постигането на тези цели и в резултат на тотализацията губи и човека, и обществото, за които е желал да ги постигне – губи и човека, и обществото, които да ги постигнат.
„Ще мобилизираме всички „синове“, те няма вече да са „на“ бащите и братята си, „на“ приятелите си, а наши – на държавата, и ще ги хвърлим да прокарат проходи, шосета, магистрали“. „Ще мобилизираме всички „съпрузи“ и „съпруги“ – те вече няма да бъдат едни на други, а „наши“, на държавата, и ще ги хвърлим да построят домове и жилища“. „Ще мобилизираме вражеската интелигенция, та макар и принадлежаща не на работници, мускулната й енергия да не отиде без полза, и ще я концентрираме в трудови лагери, за да добива въглища“. Но… за кого ще се прокарват тези магистрали и ще се издигат тези жилищни комплекси? За „материала“, в който са превърнати техните строители? За вагонетния товар, до който е деградирано обществото, което ще ги населява?
Точно така, както за „велика Германия“ са пожертвани всичките германци, цялата им общност на германци, т.е. пожертвана е цялата „велика Германия“, така и за изграждането на „новия социалистически човек“ е пожертван (изобщо) човекът, а за „безкласовото общество“ – обществото на хората.
Тоталитаризмът следователно е кипяща, обхващаща всички и всичко дейност, която унищожава систематически своя raison d’être; общество освен на, както казах миналия път, „структурната глупост“, още и на системното безумие – едно разгърнато в историческото време reductio ad absurdum.
______
(1) Основание за съществуването (фр.). Б.р.
