Трябва ли да критикуваме бруталността на руската политика или да възприемем една прагматична и благосклонна нагласа, да си затваряме очите и да сътрудничим с Москва, пита френският историк и политолог Ан дьо Тенги.

Краят на Студената война донесе огромни надежди. В началото на 90-те години Борис Елцин определи хората от Запада  като „истински приятели” и „естествени съюзници на нова Русия” като заяви, че този „съюз” се основава „върху общи ценности”. А хората от Запада бяха убедени, че могат да помогнат на Русия, така че тя да извърши демократичния преход, в който се е ангажирала. Еуфорията не трая дълго. И от двете страни (в периода 1993-1994 г.) „романтизмът”, по думите на един близък съратник на Борис Елцин се „разсея”. След 2000 г. руската политическа система  приключи с парадигмата на прехода, което постави началото на дебата какви отношения да поддържаме с Русия. Трябва ли да критикуваме бруталността на руската политика в Чечения, насилията над правата на човека, монополизирането на властта, извършено от Владимир Путин, поддръжката, оказвана на Башар Асад в Сирия? Или да възприемем една прагматична, реалистична и благосклонна нагласа: да си затваряме очите, да не казваме нищо и да сътрудничим с Москва? В очите на автора на тези редове отговорът на поставения въпрос е съвсем ясен: не става дума за избор между две политики, а за съвместяването на две страни на една и съща политика. Отказът от едната или другата би бил контрапродуктивен.

Съществуващите различия между руснаците и европейците (в случая  имаме предвид тъкмо за тях) не са никак малки. Ако ги премълчаваме, означава да вървим срещу интересите както на едните, така и на другите. ЕС и Русия  поддържат „стратегическо партньорство”, което има смисъл само ако и едната, и друга страна „говорят свободно и открито”: в Брюксел отдавна са стигнали до подобна констатация и тя не е нещо ново. Нещо повече, разпространението на принципите на правовата държава е част от основните принципи на политиката на ЕС, която следва обаче да отчита разминаването между поставената цел и руската реалност. Мълчанието, което отслабва демократичните сили в Русия, е във всеки случай клопка. Дори държавите да се въздържат да критикуват  това, което подлежи на критика, гражданските общества не замлъкват. Във Франция от 1994 г. насам, тоест от времето на първата война в Чечения, Русия  се превръща в обект на чести и то доста бурни дебати.  Отзвуците от политиката, водена от техния голям съсед, принуждават европейците да й отделят по-голямо внимание. Един пример: исканията за политическо убежище, които идват от граждани на Русия, са нараснали значително след 2000 г. и то на територията на почти всички страни-членки на ЕКС (особено в Полша и Франция).

Отказът от сътрудничество с Русия обаче е също толкова неуместен, колкото и премълчаването на различията. Руско-европейското партньорство е реалност: от времето на Горбачовата „перестройка” и то следва определена логика на сближаване. Днес връзките са интензивни и то на всички равнища – двустранни и многостранни, държавни и не-държавни. Както на нивото на бизнеса, така и на държавно равнище. Тези връзки създават солидарност и независимост. Един пример: енергията. Русия покрива значителна част от нуждите от газ и петрол на ЕС като пропорциите са различни в отделните държави. Но интересите не са еднопосочни. Русия насочва към ЕС голяма част от своя добив на горива, което за нея са сериозен източник на валутни постъпления: нейната икономика не може да мине без тези финансови постъпления, които я правят богата и сигурна в себе си. Така че руснаци и европейци имат общи интереси и в много случаи са оказват обвързани и с решаването на общи международни проблеми. Не е в интерес нито на Русия, нито на ЕС ситуацията в Афганистан да продължи да се влошава или пък Иран да се сдобие с ядрено оръжие. Иранското и сирийското „досие” ясно показват, че Русия е един неизбежен партньор.

Въпросът следователно не е да се избира между критика и сътрудничество. А да се намери „златната среда” между тях, което често не се случва. Затрудненията нямаше да са толкова големи, ако имаше общи европейски позиции: всеки път, когато действат разпокъсано, европейците отслабват своите позиции по отношение на Русия. Тези дебати неизбежно прерастват в друг един дебат: Русия вече не е противник, тя е голям партньор, но доколко е „приятел”, сиреч съюзник, на когото европейците могат да имат доверие? Двадесет години след края на Студената война все още няма категоричен отговор на този въпрос.

Доколко има риск с тези дебати да тласнем Русия към Китай? Китай е „голям стратегически партньор” на Русия, но отношенията между двете държави са сложни. В началото на 90-те години (по данни от БВП) китайската икономика беше почти на равнището на руската икономика. Днес разликата е поне едно на четири в полза на Китай. Но това партньорство е привлекателно за Русия, защото й позволява да не  изглежда само като младши партньор на Съединените щати. Ала днес Русия все повече играе подобна роля по отношение на Китай, което може допълнително да я принуди да се обърне към Европа.

Превод: Тони Николов

Ан дьо Тенги (род. 1950 г.) е френски историк, известен специалист по международни отношения и експерт по външната политика на Русия и Украйна. Тя е професор в Института за политически науки (Париж) и в Института за източни езици и култури ((INALCO). Автор на множество книги сред които: „САЩ-СССР, разведряването” (USA-URSS, la détente, , Bruxelles, 1985), „Годините Горбачов. СССР 1985-1991” (Les Années Gorbatchev. L’URSS de 1985 à 1991), „Рухването на Съветската империя” (L’Effondrement de l’empire soviétique, direction,  Bruxelles, 1998), „Москва и светът” (Moscou et le monde, 2008). Предложеният тук текст „Quelles relations entretenir avec la Russie ?” е публикуван на сайта http://www.ceri-sciencespo.com/