В края на миналия текст казах, че в своите крайни изводи метафизическият хилиазъм (от типа на Хегел и на марксизма) достига до един, от религиозна гледна точка, абсурд. Казах също, че това съвсем не означава, че въпросният абсурд, не може да битува в мисълта и практиката и да има далеч отиващи практически (и политически) последици.
Какви са тези последици?
На първо място: ако няма „царство на този свят“ и „Царство не от този свят“, но „този свят“ въобще е, както в хегелианството, ино-битие на Абсолюта, само-положеността му в неговото „друго“, то тогава целият този свят (цялото му „царство“), а не само избраното от „този свят“ общество – Църквата – както е било в стария средновековен хилиазъм, става битие на Бога в Неговото друго, става по същество – нещо Божествено.
Ако е така обаче, историята и всички свързани с нея понятия като „напредък“, „развитие на цивилизацията“ и т. н. се превръщат по същество в сотериологични понятия – в реалности, осъществяващи, из-целяващи… Божественото. Но като такива тогава трябва да се осмислят и всички, по мерките на човека, трагедии в историята, всички исторически престъпления, цялата смърт и разрушения. Ако накратко, Бог битийства в световното развитие, то световното развитие е битието на Божественото и нищо в него не може да бъде съдено от човешка гледна точка.
Както виждаме, започвайки с това, че Бог полага Себе Си в другото на Себе Си (което наследява от християнското учение за спасението), продължавайки със заблудата, че това „друго“ не е истинско „друго“, приобщаващо се към отдалия се за него Бог, но е – Бог-в-другото-на-Себе-Си, Бог-в-ино-битието-Си, метафизическият хилиазъм финишира в обожествяването на ино-битието на Бога, т. е. – понеже това е същото – в обожествяването въобще на този свят, в обожествяването на историята.
Но нещо повече: ако не съществува „този свят“, но единствено битието на Бога в Неговото „друго“ и така това „друго“ – този свят – въобще е битието на Бога, то и няма въобще спасение. Това понятие се опразва от своето специфично съдържание. В метафизическия хилиазъм „този свят“ е „спасен“ поначало защото той е божествен, ино-битие на Абсолюта е, и всичко изглеждащо ни несправедливо, трагично тогава е оправдано, не се нуждае от спасение.
Наистина, в ортодоксията всеки, приобщил се към Бога, Който е отдал Себе Си, за да бъде живян от всички, бива спасяван, защото именно заживява Бога. В метафизическия хилиазъм обаче, всичко, парадоксално казано, е по принцип „спасено“, защото не просто като нещо различно от Бога е приобщено към Бога, ами е Бога в Неговото ино-битие. Така не всеки получава пълнотата на Бога, приобщавайки се към Него – Всепълния, ами всички са пълнотата на Бога. Не Бог изцелява всеки и всички, на които се е отдал, в които се е положил, за да Го приобщават, но обратно – всеки и всички из-целяват Абсолюта на когото са ино-битие, защото осъществяват пълнотата му.
Всъщност, в метафизическия хилиазъм от Хегелов тип Бог (Абсолютът) е както „в края“, така и от самото „начало“, така и в цялата траектория на историческия път на света. Той е Онзи (или по-точно – онова), което „тласка“ от начало по пътя напред, тъй че, макар според адептите му да изглежда, че предхождащото в този път се „спасява“ в последващото („по-развитото“, „по-съвършеното“), по-точно е да се каже, че предхождащото „спасява“ (защото служи за „материал“ и „суровина“ на) последващото и така всичко, всичко преди „крайната цел“ на историята в последна сметка „спасява“ и изцелява тази „крайна цел“. Абсолютът, повтарям, се „спасява“, Той из-целява от всичко „друго“, в което е положил битието си. И понеже това „друго“ (историята, историческият път) е всъщност Неговото битие, то според визията на метафизическия хилиазъм, в собствения смисъл и не погива, само се използва като Негово собствено „гориво“, като Негов „строителен материал“.
Ние сме изправени тук значи, не пред един все-спасяващ, а пред един все-поглъщащ Абсолют, който непрестанно, през цялата история „смила“ ино-битието (Си), отстранява всеки Негов образ като неудовлетворителен за „субстанцията“ Му, докато не „смели“, не „изгори“ всичко, за да „достигне“ до Себе Си. Вместо спасяване на „другото“, на „световното“ – на което затова Абсолютът се е отдал, положил се е в него, тук се получава така, че „другото“, „светът“, историята „спасяват“ Абсолюта, постоянно „транссубстантивирайки“ себе си в Него.
Но ако всяко „по-раншно“ по пътя бива „тласкано“ от Абсолюта, за да осъществи, след като загине – най-накрая Него, то и всичко преди този „край“ е жертва, оправдана жертва за Неговото „спасение“. Ако „другото“, което и да било „друго“ по историческия път не би загинало, ако би било спасено, то Абсолютът не би се „спасил“ (осъществил, из-целял) от ино-битието Си. Ето защо „всичко, което съществува е достойно (нека забележим: не даже „заслужаващо“, а „достойно“) да загине“ (Енгелс).
Но това е точно противоположното на християнската идея за спасението. Там, в християнството, жертвата на Бога (на Абсолюта) е за спасението на различното от Абсолюта и затова Абсолютът – Бог – в християнското осмисляне на спасението не остава в битието Си на Абсолют – полага се в различното от Него, та да не остане различното от Него в различността си, в ино-битийността си на Абсолюта и да загине. Тук, в хегелианския хилиазъм, Абсолютът буквално „бяга“ от ино-битието си (в което поначало е положен), за да не остане в тази своя различност от Себе Си, за да „роди“ Себе Си с цената на пожертването на всичко друго. В християнството различното от Абсолюта – „този свят“ – не остава в различността си от Абсолюта и се спасява – то се спасява. В хегелианския хилиазъм Абсолютът не остава в различното от Себе Си, но прави това различно от Себе Си – Себе Си, жертва го за Себе Си. В метафизическия хегелиански хилиазъм Бог се движи не, както е в християнството, от Себе Си към ино-битийното на Себе Си, за да го приобщи – него – към Себе Си, но се движи обратно: към Себе Си от ино-битийното Нему, за да се из-цели Сам. В религиозната сотерия поради това Бог Сам по Себе Си е в началото, в края обаче е светът, приобщил се към отдалия Себе Си на ино-битийното Нему Бог, т. е. е Царството Божие, спасението на света. В хегелианския хилиазъм Бог Сам по Себе Си е в края (в Абсолютния Дух, в комунизма, в „завършващата епоха“) – в началото е само светът като ино-битие на Абсолюта, непрестанно изгарян, жертван за Абсолюта, за да присвои този Абсолют отдалия му себе си свят. В метафизическия хегелиански хилиазъм – нека го кажем още веднъж – ние имаме пред себе си един изключително хищен, а не спасяващ Абсолют. Той тласка света напред само защото иска да направи него – различния от Себе Си – Себе Си. Той значи изначало не се е „положил“ в ино-битието Си, в „света“ както казвахме досега (и както ни казва хегелианството), но – по-точно – изначало е „взел“ света, похитил го е, обсебил го е, за да го присвои за Себе Си, да го направи битие-на-Себе-Си (накрая, към където го „тласка“ от самото му начало и заради което го тласка от самото му начало). Ето защото накрай, макар според идеята си хилиазмът от Хегелов тип да смята, че неговият „Абсолют“ е само лишен от „религиозна митология“ метафизически „превод“ на християнския Бог, той по същество описва по-скоро… Дявола; строи една дяволска есхатология, една „есхатология на Дявола“. Есхатология на Дявола, чието битие поначало (по-начало, или след разрива на първозданния Денница с Бога) е „нищо“, но обсебва цялото битие – прави го ино-битието си, своето битие-като-друго и затова най-накрая собственото му битие е чуждото битие, погълнатото от него битие на всичко друго.
В предишния текст ние съпоставихме с метафизическия хилиазъм, разгледан по-горе и учението на марксизма. Тук някой може да попита: но какво общо има той с описаната хегелианска спекулация, след като експлицитно заявява себе си като материализъм и напълно отрича какъвто и да било Абсолют извън и отвъд „този свят“, сиреч – не просто не конципира „царството на този свят“ като „Царството не от този свят“, но и – въобще не приема нищо освен „този свят“. Там е работата обаче, че „материализмът“ на марксизма е чиста привидност. Марксизмът чисто и просто се отказва от един Абсолют, който (изначално) се е положил в света, положил е битието си в „другото на Себе Си“, за да осъществи Себе Си в него. Той обаче, свободен от тази, така да се каже, „метафизическа предпоставка“ продължава да мисли самия свят (единственото, което признава) като по същество Абсолют, който се осъществява (да, вече не „в света“, не „от света“, но) като света. И това е така, защото мисленето на този свят като осъществяващ някаква фундаментална „необходимост“, мисленето на неговото движение и разгръщане във времето като фундаментално „необходим процес“ е именно това. Би могло да се каже дори, че, за разлика от Хегеловия „Абсолют“, който има поне някаква не-материална, не-конкретна и въобще не-битийна битийност, марксисткият „Абсолют“ въобще няма никаква битийност освен „този свят“, освен битие-то и въпреки това е „Абсолют“, защото чисто и просто „този свят“ и е Абсолютът и Абсолютът и е „този свят“. Да, щом „този свят“ макар да е „единственото“ и според марксизма, бива тласкан към определена „цел“, той не е нещо само за себе си, а именно изначална идея, която се осъществява, докато не осъществи накрая себе си. Просто в марксизма на тази „идея“ се отказва всякакво отделно битие. Битие-то („този свят“) е битието й и битието й („този свят“) е въобще – битие-то. Но това означава, че битието на този свят е битие-на-нещо – битие на нещо, което го тласка, води, разгръща, докато не го осъществи накрая. Означава, че всичко в битието (марксизмът се интересува почти изключително от историческото битие) е „ресурс“ на онова, което осъществява, поради което всичко предхождащо е „оправдано“ единствено в онова, което то предхожда, на което „дава път“ (и във връзка с което е оправдана и смъртта на предхождащото, отминаването му в небитието). И че въобще, въобще битието има оправдание единствено в осъществяваното от него, в онова, на което то е битие, на което то е жертва.
В марксизма, повтарям, функционира базисното разбиране за „историческа необходимост“, а това означава, че за нещо, ставащото в историята и с историята е необходимо. Сиреч, не както в християнството, че един Абсолют – Богът е „необходим“, нужен за всяко и за всичко биващо, за да го дари – него, само по себе си недостатъчното, неабсолютното – с абсолютността Си и така да го спаси (поради което и този Бог жертвено се полага в историята и във всичко нейно), но обратно – всяко и всичко биващо в историята е необходимо за нещо в нея, което тя трябва да осъществи и за което само всичко в историята е схванато като достоен за пожертване „ресурс“.
Нека си дадем сметка, че ако не мислеше историята на света именно като Абсолют, марксизмът не би могъл да вижда в нея „необходимост“ – не би могъл да вижда „оправданост“ във всяко настъпващо „по-сетне“ в историята и значи, в отмирането на всяко „по-предишно“ в нея; не би схващал като парадоксално „спасение“ на всяко отиващо си, изтласквано, умъртвявано в историята това че то е направило възможно следващото. В последна сметка – не би могъл да вижда оправданост в умирането на цялата история – на смъртността – пределното зло за християнството – в това, че прави възможен „прогреса“. Щом историята на света – въобще „светът“ – е нещо, което от самото начало бива „тласкано“ напред (и поради това от самото си начало е из-тласкващо, из-оставящо, загърбващо, забравящо), то значи историята на света – „светът“ – е не просто битие само на себе си принадлежащо, но, както и да се отрича то, битие-на-нещо-друго, което и се осъществява от света, на което светът е осъществяването. И това „друго“ е Абсолют (комунизмът, безкласовото общество, секуларното „хилядолетно царство“). Марксизмът може да го отрича като предваряща света „Идея“, но той го изповядва като осъществяваща се от света „Цел“. Ето защо, действайки в историята, в „света“, ръководени от подобен базисен възглед, марксистите, както всички метафизически хилиасти, имат дяволското дръзновение да се разпореждат със света като с „горивен материал“, като с онтологически безусловно оправдана жертва.
В християнството Бог открито се изповядва като имащ битие (Бог е), но това битие Той жертвено отдава, та като го при-части, като го у-свои светът (който няма истинно битие, но постоянно умира, отминава, чезне), да се из-цели, да се спаси, да надживее смъртта в Бога. В метафизическия хилиазъм – най-радикално в марксизма – обратно: неговият Абсолют няма въобще битие (той е, парадоксално казано, неговият бог-без-битие), но присвоява битието на света, което му е жертва, та като го у-свои, смели, погълне, той – дяволският му Абсолют – да се в-битие-ви, изпращайки в смъртта битието на всичко.[i]
[i] Горещо бих препоръчал на читателите на този текст да видят как възгледите, които в текста наричам метафизически хилиазъм са представени по един жив начин като жизнен възглед и философия на живота в един фрагмент от книгата на големия християнски писател Клайв Ст. Луис – „Переландра“. Епизодът представлява сблъсък между главния герой на романа, Рансъм, и неговия основен антагонист, учения-физик Уестън. Припомням, че романът представлява своеобразен фантастичен мисловен експеримент, в който Уестън е представен като оръдие на Изкусителя, опитващ се да извърши същото, което е извършил някога на земята с Адам и Ева, само че в инопланетен (до-грехопаднал) контекст. Интересно е, че за Кл. Ст. Луис базисната философия на дявола е тъкмо един, само че по-„естествено научен“ метафизически хилиазъм.