2
782

Апокалиптика
и политика (5)

Катастрофичният и автентично-библейският възглед за историята

KYanakiev

В началото на този пореден текст със заглавие „Апокалиптика и политика” трябва да направя уговорката, че под „катастрофична есхатология” (или „есхатология на катастрофата”) аз няма да разбирам онзи корпус от загадъчни пророчества за политически и космически катаклизми, които, според Апокалипсиса на св. Иоан Богослов, ще предварят окончателното тържество на „Царството на Бога и Неговата правда”. Независимо как по-специално ги тълкуват – като предсказание за събития, които ще се случат в неизвестно за нас бъдеще, непосредствено преди края на историята, или като своеобразни символи на дълбоки колизии, които има да я съпътстват през цялото време до нейния край, всички християнски автори със страх и трепет им отдават безусловно доверие.

Под „катастрофична есхатология” („есхатология на катастрофата” или „катастрофично осмисляне на историята” – и трите понятия са подходящи), аз ще разбирам тук по-скоро онзи комплекс от идеи, според който „икономията” (или т. нар. в богословската мисъл „домостроителство на спасението”) и секуларната история (историята на „този свят”, на неговия „век” – saeculum) протичат отделно и независимо една от друга, поради което и „краят на времената” според този възглед, ще се случи изключително като събитие на една „интервенция” отвън спрямо света, не обаче и като нещо достигнато, така да се каже, „отвътре” на цялостния исторически процес.

Наистина най-същественото, което в дълбочина характеризира този възглед и го води до убеждението за неминуемостта на „катастрофата” като завършващ пункт на световното време, е мисленето на Божията икономия като напълно отделно от историята на света (макар и по отношение на историята на света), извършваща се процесуалност. Тази процесуалност, макар в два точно определени пункта да „пресича” историята, все пак, според авторите, за които говорим, си остава обособена от нея, паралелна на нея. Да, в един времеви пункт от движението на „този век” (на неговия saeculum) – отвека предопределеното от Бога Отца „изпращане” на Неговия Син се случва в света и така историята на спасителното домо-строителство пресича историята на „този свят” – Бог става „Еммануил”, Бог-с-нас, а поради това ние пък, обитателите на saeculum-а получаваме възможността също да „пресечем” пътя, по който сме осъдени да вървим и да поемем от него към „дома на спасението”, отворил вратите си в „нашия свят”. И ето: след този изключителен „кайрос”, както историята на „този свят”, така и историята „на спасението” продължават да текат, според представителите на катастрофичната есхатология, сами по себе си – едната (първата) в своите „секуларни” форми – семейства, родове, общества, царства; другата (втората) в институцията на Църквата като своеобразен „Град на Бога” (civitas Dei) в „земния Град” (civitas terrena). И всичко това ще продължи до онзи неизвестен за нас бъдещ момент от „века” на историята, в който „домът” на спасението ще се изпълни от числото на предопределените да станат негови обитатели, а линията на историята ще бъде пресечена отново и това пресичане този път ще бъде последно и окончателно.

Какво обаче, какво става в историята на „този свят” през цялото отпуснато й време, докато „домо”-строителството на спасението се извършва по отношение на нея? В каква посока тя тече? В посоката, която тя единствено би и могла да следва: в посоката на непрестанното поглъщане на човека – генерация подир генерация и още по-дълбоко – в посоката на постепенното [само]-унищожаване на човечеството (което впрочем затова и има ултимативната нужда от спасение).

Казаното току що не е ли обаче базисна очевидност за християнина? Не е ли безспорно за християнския ум, че точно защото субект на секуларната история е „ветхият Адам”, отделил се от самото начало от Извора на всяко битие и благо, тази последната не може да бъде никаква друга освен историята на деградирането, на само-погубването на човека? И че значи единствената, която може да й противодейства е една друга, различна от нея история – историята на заченалото се преди всички „векове” в таинствените дълбини на Божието сърце решение за построяването на „дома на спасението”.

Но ако приемем това, тогава ще трябва да си дадем сметка, че цялата специфика на светогледа, който нарекохме „есхатология на катстрофата” се състои не тъкмо в това, че той мисли тези две различни реалии – „този век” и „домостроителството на спасението” (или още по-общо и с термините, които вече употребявахме в предишните текстове: „царството на този свят” и „Царството не от този свят”), но че ги мисли като общо взето обособено и разделено съществуващи и развиващи се.

Казвам, мисли ги „общо взето” като разделено съществуващи, защото действително пълното им разделяне е практически невъзможно в християнската мисъл, изповядваща, че спасението ни се извършва от Бога в Христа Иисуса – в Онзи сиреч „Еммануил”, за Който знаем, че е Бог-с-нас, Бог, станал човек като нас.

И все пак, както преди, така и след това „ставане на Бога човек” царството на този свят (историята на „века”) и „Царството не от този свят” (домостроителството на спасението) се мислят от представителите на катастрофичния възглед като отделно протичащи истории. Както преди Въплъщението това домостроителство е текло скрито от историята на света в таинниците на Божия ум или в загадъчните вещания на пророците, които никой не е можел да разбере докрай, така и след него то продължава да се извършва изключително в „инсталиралата се” в света, но неотмирна и обособена от него история на Църквата – една институция, представяна като неизменна „съкровищница” на „спасителни средства”. Всъщност в този свят Църквата само се изпълва от света и когато се изпълни (като с това изпълни и „историята на спасението”), тази последната – както бе казано – за втори (и вече последен) път ще пресече (ще „отсече”, ще прекъсне) историята на човечеството.

Струва ми се, че ако визията на „катастрофичния есхатологизъм” бъде представена схематично тя би трябвало да изглежда като картина на две разположени една под друга паралелни линии, едната от които би изобразявала съкровената територия на Божествената икономия (от предвечното й зачеване в „Троичния Съвет” в небесните селения до предопределеното й изпълване в края на времената – в „тържествуващата Църква”), докато другата – разположената под нея би изобразявала времето на „този свят”. Не е трудно да се види обаче, че във въпросната схема историята на „този свят” всъщност представлява едно чисто траене – „нишка” на времето – върху която са „нанизани” (или по-точно – се „нанизват”) нейните „герои” – следващите се една след друга генерации на ражданите и умиращите в историята люде и техните обществени форми. Тази чиста продължителност е напълно лишена от иманентен (присъщ на нея като такава) смисъл. Тя – това се вижда – не о-съществява нищо, освен че просто трупа живот след живот и смърт след смърт. Но в такъв случай може ли някой да посочи основанието тя да има тъкмо тази, а не някаква друга – по-голяма или по-малка дължина? Никой не може да каже какво е основанието за точно тази продължителност на историята и дори – за продължителността й изобщо. Осмислени актове (ако се абстрахираме от суетните смислополагания на „героите” вътре в saeculum-а) има единствено и само по отношение на историята – от Бога – и подир онзи акт на „инсталирането” в нея на Църквата като спасителен „кораб”, следващият след него би могъл да бъде наистина само този на нейното прекъсване, на „срязването” на „нишката” й, в резултат на което всички, които са се „нанизвали” на нея през годините и са били праведни – метафорично казано, на които „векторът” на живота им е сочил „нагоре” – ще бъдат прибрани в „дома на спасението” („Царството не от този свят”), а всички, които са били грешни – на които този „вектор” е сочел „надолу”, ще бъдат изхвърлени вън, във „външната тъмнина”.

Fig 1

Не бива да не забележим точно тук, че подобен възглед за историята – за историческото време на „този свят” – полага това последното освен всичко друго и като нещо, което е изключително дело на греха; нещо, което всъщност не е било и пред-видено от Създателя и ако този Създател не го е прекъснал тутакси – не прекъсва и впоследствие „нишката” му – това е единствено поради Неговата абсолютно безоснователна милост и „недомисимото” Му определение за точното „число” на онези, които ще се спасят. Бог обаче, според този възглед, не е сътворилне може да е сътворил земната история и не може да я е сътворил, защото ако бе го направил, нейната продължителност – продължителността й въобще – не би могла да посочи за себе си никакъв иманентен смисъл, нищо, за което тя да е започнала, да е продължавала и да има да продължи – толкова, а не повече или по-малко.

Би ли могло обаче да се мисли така? Може ли да се приеме възгледът (изказван неведнъж в по-ранните векове, но фундаментално неприет от църковната мисъл), че изреченото от Създателя, още при сътворението, благословение към първочовешката двойка: „плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я” (Бит. 1:28) е било в действителност дадено единствено поради предвиждането на грехопадението – грехопадението, чрез което смъртта ще влезе в света? Сиреч, че то не е същинско благословение за една история на „този свят”, благословение за едно разгръщане на време за осъществяване на нещо (διάστημαспоред терминологията на св. Максим Изповедник), но само по снизхождение дадено „лекарство срещу бърза смърт”.

Мисля, че до едно далеч по-автентично и по-вярно на християнската вероизповед виждане за историята, ние можем да се доближим, ако се обърнем към Евангелието от св. Лука, в чиято трета глава, както е известно, е поместено родословието на Иисус Христос по плът – родословието сиреч на Самия Домо-строител на нашето спасение.

У св. Лука това родословие е приведено в регресивен порядък – т. е. от Иосиф и Мария е изведено назад през Давид, Иуда, Иаков и Авраам до Адам (срв. 23. Иисус… беше… син Йосифов, Илиев, Мататов, Левиин, Малхиев, Ианаев, Йосифов … Матусалов, Енохов, Иаредов, Малелеилов, Каинанов, Еносов, Ситов, Адамов, Божий. (Лук. 3: 23-24, 37-38)). Според евангелския текст, както се вижда, първият пра-родител на Иисус Христос (на този „Божий” Син) по плът е… Адам. Но това означава, че ключовата точка на историята – нейният exitus, „изход” (в двойния смисъл на тази латинска дума, която днес означава и „излизане” въобще, и „излизане от живота”, падане в смъртта) е едновременно с това точката, от която започва и спасението, възцарението на човека, т. е. започва и завръщането му от „долината на смъртната сянка”, неговият reditus („завръщане”). От една и съща точка (от самото начало), според евангелското свидетелство в този свят започват да действат както силата на падането, „задействана” от човека, така и силата на въздигането, перманентно действаща от Бога, и тези две сили действат от това начало през цялото протежение на историята – действат в едната история и действат в нея неразделно и неслято.

Защото наистина не бива да се забравя, че според вярата на християните (закрепена тържествено в догмата от Халкидон в 451 г.) Христос е Синът Божий, Който е и Синът Човеческий. Той се ражда на света именно „в две природи – неразделно и неслято” и това да бъде в две природи е решено още преди всички векове на тайнствения Съвет в недрата на Троицата. Но ето защо Божият Син се ражда на света и като Син Човеческий, като Синът на Човека.

Всъщност, най-дълбоката тайна на историята като единен Бого-човешки процес, така както я разбира християнската мисъл, е зашифрована точно в това именуване на Христос „Син Човеческий”. С него Св. Писание ни съобщава, че Той, Христос – Синът на Бога Отца, Спасителят на човека (на историята) – е всъщност и – Плодът на човека, на историята, Плодът на човека като такъв, Плодът на човека като род (като „адам”, което значи „човек”); онзи Плод, който човекът през вековете на своята история, от самото й начало, е отраствал в недрата си. Че Той, Христос, е колкото радикалната „интервенция” в човешките раждания, толкова и целта, достижението, „ентелехията” на тези раждания. Но това значи, че най-дълбоката тайна на човешкото плодоносене, на изпълването на човешката история – на онези, така грижливо отбелязвани и изреждани в Стария Завет раждания: „Авраам роди Исаака, Исаак роди Иакова, Иаков роди … и т. н. се разкрива в „пълнотата на времената” и тя е – раждането на Сина Човечески, на Сина на Човека, на Онзи, Който на човека му предназначено по Божие благословение да отрастне и да „износи”. И Който не е просто един от плодовете на човешкото (историческото) плодоносене, но е – Плодът, онзи Плод, който прави раждането, изпълването на човешката история домостроителна, строяща домът на Царството тайна.

Да, вярно е, че Синът „на Човека”, Онзи, Който „човекът” отраства в недрата си от самото начало и Който е Божият Син в недрата на човека, се ражда по-специално в Израил, в което е и световно-историческата роля на този „Бого-избран” род. В Израил се осъществяла решаващото събитие на историята, съкровеният Логос (Слово) да се роди Спасител, Който да тури край на странстването през „долината на смъртта” и следователно да възцари човека в обетованата земя като абсолютен и вече безсменен – вечен Цар. В Израил се отраства Царят на света, Царят на „народите от четирите ветра”, в Който Израил ще се възцари над „народите” и Който ще възцари Израил над „народите”. Но доколкото в Израил ще се роди Синът на Човека, то Израил ще бъде и родът, който ще възцари в свое лице „човека” – ще възцари Авраама, ще възцари Сима, Хама и Иафета – ще възцари в последна сметка човешкия род – ще възцари Адама (който ще се възцари в Него).

Не става ли следователно ясно, че ако на Адам от начало е пред-назначен Плод („Божий” Плод, вж. Лук. 3:38), Който той има да роди с всичките си раждания (с цялата си история), то този Плод му е предназначен именно, за да го о-съществи като такъв, какъвто той е трябвало да бъде изначало (преди exitus-а, „изхода” в историята му) и какъвто той не е съумял да бъде през цялото време във всичките си „родове”, включително в Израиля (поради exitus-а, „изхода” в историята си)? Но значи, предназначавайки „от начало” на Адама Плод, в който Адам „най-накрая” ще се възцари, Бог му е предназначил и „възвръщането” (reditus-а) от историята му в състоянието, от което той се е лишил с нея[i]. И му е предназначил това възвръщане (reditus) в същия момент, в който той пък е извършил своя изход (exitus). От exitus-а (изхода) на човека в историята, започва и reditus-а (възвръщането) на човека чрез историята. С излизането му в историята на „трънете и бодилите” – в историята на грехопадението и умирането, започва и навлизането му в историята на спасението и възцаряването. Ето това е автентичното, собствено християнско схващане на историята на „този свят”, според което тя не се мисли като еднопосочен и само-„дефективен” процес, паралелно с който протича съвсем отделният от нея (макар и заради нея) само Божествен, спасителен процес, а като неразделен и интегрален Бого-човешки процес.

Трябва да се каже – в противоположност на катастрофичното гледане на историята – според което човекът от момента на грехопадението си, на „излаза” си в историята е „извън Бога” (и е само обект на Бога), а Бог е „извън” историята му – че според автентичното християнско виждане нещата стоят по доста различен начин. Ако Бог предвечно е благоволил да изпрати Своя Син като Син, предназначен да се роди от човека, то значи, чрез Сина на Човека в недрото на Бога изкони е „вписано” и родо-словието на Сина на Човека, вписан е целият род на човека, целият „адам”, на който е син Синът на Човека. Той е изкони в сърцето на Бога и в нито един момент не го е напускал, както пък Бог в нито един момент не е напускал човека, „адама”, в когото – още от „първия Адам” – е положил да роди Сина Си.

Да, „в Адама всички паднаха”. Но Адам, освен „адам” – човек, който първи от човеците е паднал, е още и човек, на който първи от човеците е Синът Човечески, възцаряващ човека. Ето защо Адам наистина е първият, от когото е грехът и следователно проклятието на историята, но и първият, от когото е Синът и следователно – благословението на историята. В Адам започва както историята на падението, така и историята на спасението; както историята на излизане, изход (exitus) на човека от чина му на възглавител на Творението, така и историята на възлизане, завръщане (reditus) на човека в този му чин и тя през цялото време, цялата е такава история.

Най-накрай: ако едно и също е началото и на историята на падението и на историята на спасението (възцарението), и тя цялата е колкото история на падение то, толкова и история на възцарението на човека, то ясно е, че историята не може да бъде схващана като някакъв просто еднопосочен процес – било с посока „надолу” (както се интуира тя като дело изключително на „секуларния” човек, на човека от saeculum-а), било с посока „нагоре” (както пък се интуира тя като дело изключително на Бога). Но тя не може да бъде и разделяна на две – на „история на света сам по себе си” и на „история на домостроителството на спасението само по себе си”. Като неразделно Бого-и-човешко дело историята трябва да се гледа в едно и също време – през цялото (си) време – като една история на равнодействието на две сили, действащи в човека: тази на падането му (иманентната сила) и тази на възцаряването му (силата на Промисъла) и поради това би следвало да се представи в по-различен схематичен вид. Би следвало да се представи като кръг, като окръжност, в която от самата начална точка на описването й, от точката на нейния exitus, излизане в продължителност, силата теглеща надолу постоянно бива „коригирана” от една централна (от самия й център, от самото й „сърце”, което е в Бога) сила, тласкаща я „нагоре” и по такъв начин и разгръщаща я, но и с-гръщаща я, докато не я „с-гърне”, „завърне” в точката, от която тя е потеглила. Една, по споменатата терминология на св. Максим Изповедник διάστημα, която е и σύστημα.
fig2

По цялото протежение на тази описваща се окръжност, на тази из-ходяща, но и въз-ходяща, излизаща, но и завръщаща се линия са разположени (исторически) форми, в които внимателно и критично трябва да бъдат различавани плодовете на греха, на само-унищожението, на деградацията, които са им присъщи по неизбежност, и чертите на – с-бъдването, на домо-устрояването, на възхождането, които те също имат по-промислителна необходимост. Защото в тази описвана от двете сили – на човешката греховност и на Божествения Промисъл, траектория – историята – има колкото трагедия, толкова и смисъл. И в това е нейното своеобразие.


[i] Разбира се тук трябва да се направи уговорката, че това „завръщане” не е завръщане в състоянието на Адам преди грехопадението, в житието му в земния рай. Нищо не може да се завърне в „същото” след един дълъг път, какъвто е историята. Но най-важното е, че Онзи, Който води човека през историята му е Син Божий и Бог и поради това пътят на историята завършва в Царството „не от този свят”. Това обаче не променя базисната оправданост на схемата exitus – reditus, към която ме наведе статията на Карлос Стил, „Авраам и Одисей. Християнска и неоплатоническа есхатология” (в: Критика и хуманизъм, кн. 10, бр. 1, 2001, Философските средновековия).

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияЗа революцията на пасторите в ГДР
Следваща статияПътят, който те връща