И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали…
Откровение на св. Йоан, 21:1
Едно радиопредаване задава въпроса „Какво се случва“, а друго, телевизионно, отговаря: „Кой да знае“.
Картографирането на обществената обстановка днес не се различава съществено от популярния видеомапинг. Не липсват кич, масовки, ефекти, заготовки, поръчки, корпоративна естетика. Но ако видеомапингът е безобидно светлинно шоу, социалните картографи си играят с огъня. С вечния огън.
Ние можем безгрижно да се движим по улиците, привлечени като нощни пеперуди от мощните проектори на безплатното зрелище. Пожарищата, подклаждани от съвременните политически адепти обаче, би трябвало дълбоко да ни обезпокоят. Те не са невинни – само маскирани със загриженост. Те са търговци на гняв и библейски фатализъм.
Кои са те?
Нека ги наречем апокалиптиците.
Апокалиптиците обитават края на света и напрежението на неговото постоянно отлагане. Те винаги мислят, че краят идва – особено когато светът се променя. В този смисъл симпатизират на авторитарното, защото то обещава сигурност, ред и предвидимост. Апокалиптиците използват напълно естествените социални сътресения и кризи като гориво за силните десници. Да – често са крайно десни.
Десниците отдавна се захранват от месианската идея за избавление – избавление, за което именно те предлагат „най-сигурните“ гаранции.
Но нека не си мислим, че левиците отсъстват от тази сцена.
Левите апокалиптици не понасят другостта. Те не обичат слогана be different. Преживяват микроапокалипсиси всеки път, когато някой провокира техните консервативни нагласи. Те виждат края на света във всяка проява на различие.
И левите, и десните апокалиптици не понасят изплъзването от контрол.
Обща тяхна характеристика е отчайващият анахронизъм. В езика им звучи нафталинена глосолалия: фашизъм, комунизъм, нацизъм, консерватизъм, етнодържави. Ще чуете непрестанно говорене за „ценности“, по възможност консервативно-традиционни – сякаш самото съществуване на либерални традиции и либерални ценности остава немислимо, защото не се вписват в апокалиптичната граматика на страха. Ще видите морализаторство, възмущение, героични социално-справедливи пози, вкопчване в компенсации за исторически унижения. Те обожават класиката и „непреходното“ изкуство, раздават оценки, определения и присъди.
Неслучайно апокалиптичният им речник напомня добре познатата формула от Откровението на св. Йоан (20:13): „…и съден биде всякой според делата си“.
Само че при тях съдът не е отложен за края на времето – той се е превърнал във всекидневна политическа и морална практика. Краят на света при апокалиптиците не предстои – той вече се разиграва като постоянен трибунал.
Апокалиптиците, независимо дали са леви или десни, религиозни или секуларни, престават да възприемат света като среда, в която създаването продължава. Те са противници на креативността, защото тя е неконтролируема. Допускат я само като подражание, като сръчност без авторска позиция – като чист мимезис.
Апокалиптиците имат и специфично отношение към времето. Миналото е митологизирано, бъдещето – финализирано, а настоящето съществува единствено като коридор към катастрофата. Те не мислят в процеси, а в развръзки. Не в развитие, а в край.
На този фон се случва безпрецедентно съюзяване между невъобразимо богатите апокалиптици и необразованите бедни апокалиптици.
Свръхбогатите откриха начин чрез мрежово-консуматорската свързаност на продукти и услуги да съблазнят милиарди усти, очи, стомаси, кожи – да включат мнозинството от тела в поточните си линии.
Богатите апокалиптици планират своето дигитално безсмъртие, колонизират Космоса и в същото време екстрахират ресурсите на Земята като за последно. Те точат зъби за чужди територии, създават безпринципни коалиции, основани на перверзна сила и власт, изграждат частни бункери, сякаш инвестират в Небесния Йерусалим. Прехвърлят богатства в криптовалути, докато проектират ферми за органи и международни конфликти.
Бедните апокалиптици, от своя страна, си въобразяват, че като клиенти, абонати и сателити в аурата на глобалните апокалиптици заемат по-сигурно място. Общото между свръхбогатите и критично бедните е отказът от този свят. Едните го възприемат като ресурс за трансформация в енергия, пари и влияние, а за другите е достатъчна илюзията за абонамент в някой корпоративен план.
Подготвя се корпоративен монархизъм, призван да замени демокрацията. Членските карти вече се раздават.
В религиозен контекст апокалиптиците най-често се представят като ревностни християни. Те имат патриарси и миряни, но не обичат бъдещето – освен финалния сценарий, в който самите те са „избраните“. Всяка друга форма на бъдеще е от лукавия. Всяка траектория на развитие – крачка към заслужения очистителен огън.
Климатичните промени са доказателство за Армагедон. Съпротивата срещу неизбежното е безсмислена. Ядреният апокалипсис звучи почти уютно. Червеното копче е просто аксесоар.
Апокалиптиците имат претенцията, че знаят повече. Винаги разполагат със „скрито познание“, с пророчески достъп до истината, с езотерично-ортодоксални мистификации. Те виждат бъдещето като непрекъсната война – визия, която надминава дори зловещата утопия на германския нацизъм, обещавал поне пасторална идилия след завладяването на света и опразването му от нежелани видове… хора.
Ние живеем в Епохата на последиците. В нишките на нашата необратима свързаност е кодирана както уязвимостта ни, така и привилегията да разчитаме един на друг – без изключения.
Парадоксално, но не е лесно да бъдеш апокалиптик. Целият свят е срещу теб. Свободи се „отнемат“. Различни гледни точки не се „позволяват“. Апокалиптиците страдат от липсата на хомогенност, а фракциите им често са във взаимна вражда: от една страна – корпоративно-частната утопия на технократичните консерватори, от друга – апологетите на мрачното просвещение, сондиращи ресурсите на „традиционните ценности“.
Засега рамково споразумение няма, но геополитическото генно инженерство полага усилия да ги свърже в най-обезпокоителния от всеки възможен сценарий – намирането на окончателно решение на проблема с живото тяло – това, което не могат да дисциплинират, да трансцендират или да заменят. Живото, уязвимо, променящо се (трансхуманистично) тяло е заплаха за всеки апокалиптик.
Религиозните апокалиптици се страхуват от думата трансхуманизъм, без да подозират, че именно тя структурира собствената им надежда. Както е записано в Откровението на св. Йоан (1:5) – „първороденият из мъртвите“. Не е ли това най-ранната формулировка на трансхуманистичен проект? Християнският есхатологичен проект съдържа структурата на трансхуманизма още преди технологията, защото трансхуманизмът не започва с чипа, а с обещанието. А в Откровението (21:4) обещанието е още по-ясно: „И ще отрие Бог всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка няма да има вече, защото предишното се мина.“
Библейското обещание е за окончателно преодоляване на човека. Защото какво сме ние без смърт, без болка и без минало?
И тук идва най-същественото. Това, което наистина тревожи апокалиптиците, са онези от нас, които вярват в тази реалност. В този свят – несъвършен, кризисен, но жив и пластичен. Онези, които вярваме в безграничната креативност и безусловното достойнство на Другия.
В кръстословиците понякога имаш право да използваш допълнителни думи като речник. Нека приложим този принцип и разположим на полагащите им се места в текста някои глобални политически лидери и идеолози, корпоративни месии и медийни пророци: Тръмп, Си, Путин, Нетаняху, Моди, Орбан, Мъск, Безос, Банън, Дугин, Карлсон, Ярвин, Кърк… Има и неколцина местни аналози — впрочем тук не става дума за хора, а за роли, които апокалиптичната матрица възпроизвежда отново и отново, независимо от държавата или идеологическия декор.
