„Апокриф“ от 2020 г. съхранява носещата структура и основните ключове на „Апокриф“ 1997. И той изповядва алтернативен светоглед с езика на алтернативна култура, но в съществено различни условия и друга цивилизационна среда.
„Апокриф. Наивистични сънища за живота на човека между небето и земята, сънувач Иван Добчев“, музика Асен Аврамов, сценография Иван Добчев, асистент режисьори Стилиян Петров и Димитър Сарджев, фотограф Цочо Бояджиев, участват: Алекс Иванов, Ангела Канева, Благовест Мицев, Боян Фераджиев, Валерия Върбанова, Дениза Павлова, Димитър Василев, Елена Траянова, Илиян Номов, Карина Илиева, Кристиян Стоичков, Мануела Минкова, Марин Джишев, Мартин Проданов, Никола Полихронов, Николай Ганчев, Яна Зайкова, Борис Върбанов, Станислав Младенов, Късин Ванг, Илиян Нонов. ТР „Сфумато“
Иван Добчев се завръща към „Апокриф“. В този случай обаче оксиморонното „една легенда се завръща“ няма място.
На 12 април 1997 г. „Апокриф“ открива новата тогава сграда на „Сфумато“ на „Цар Освободител“ 14, предизвиква фурор и се играе 106 пъти в България – до 2001 г. Легендарният спектакъл на Иван Добчев и Маргарита Младенова е по техен общ текст. И тогава музиката е на Асен Аврамов, а сценографията на Добчев. Приликите не приключват до тук.
Апокрифността на „Апокриф“ идва не толкова от ползването на неканонични богословски текстове, макар такива действително да са привлечени. Тя произтича от базисно алтернативния светоглед и носената от него алтернативна култура. Каква култура и алтернативна на какво?
Светогледно средата на 90-те години от миналия век беше хаос, изпълнен с несигурност и смътни надежди. Разпадаше се една идеологическа структура, подреждаща света по наглед ясен начин. Отчетливо човеконенавистен. Човекът бе сведен до производителна единица; собствено човешкото биваше целенасочено ампутирано или стерилизирано.
На мястото на този антропологически модел израстваха кентаврични форми, характеризиращи се с близък хоризонт и с корен в тъмните страни на човешкото. Църквата и нейните богослови не се оказаха подготвени да предложат собствено християнска визия за човека и обществото. Вече свободно изповядваното християнство масово се ограничаваше (както и сега) до формалната ритуалност. Секуларно проповядваната духовност пък имаше видимо интелектуалистичен, спиритуален, в някакъв смисъл духовидски характер, в чиято „манихейска“ перспектива човекът се оказваше пак абстрактна фигура.
На този фон избухва „Апокриф“. „Апокриф“ не си поплюва, той разказва историята на света, но тръгвайки от Битие 1:27. Иначе казано, той представя историята му от създаването на човека и съществуването му в режима на грехопадналост, от чиято перспектива е и погледът към отвъдното човешко битие.
Напред излиза телесността, от която именно се излъчват всички енергии, налични в човека: както неговите природни (телесни, емоционални, волеви, умствени) и противо-природни (човешки и демонски), така и свръх-природните му – божествени. „Апокриф“ реабилитира целостта и плътността на човека.
Интензивното психосоматично присъствие заговори тогава, през 90-те, на няколко диалекта едновременно, което само по себе си бе бунт срещу монопола на униформеното слово. Акустично разноречие, влизащо в контраст с безмилостно ансамбловата пластика на спектакъла, изградена обаче в екзалтичен ритъм, кулминиращ в екстаз. Самите актьори се оставиха да бъдат водени от удивлението си от този друг свят и друг театрален език, установявайки екстатичното като жизнена норма на спектакъла.
„Апокриф“ от 2020 г. съхранява носещата структура и основните ключове на „Апокриф“ 1997, и той изповядва алтернативен светоглед с езика на алтернативна култура, но в съществено различни условия и друга цивилизационна среда.
Някога кентавричното завърши своя преход и се превърна в антропологическа норма. Като хоризонт и цел на човешкото съществуване се препоръчва лесното блаженство на доволното тяло. Душата не му се противопоставя: тя се мисли като умираща с него, ако въобще съществува. Образцовият живот е живот тук-и-сега – без трансценденция, без памет, без традиция. Епидермален хедонизъм. Алтернативата на тази норма по само привидно парадоксален начин се оказва автентично човешкото.
Оттук тръгват сънищата за човешкия живот – едновременно земен, небесен и инфернален – на сънувача/режисьора/педагога Добчев. Ползваните апокрифни писания, предания, лакърдии, пословици, суеверия, примитивност, невежество и устреми на въображението са само тяхна основа. Добчев рисува архитипния замисъл за сътворението на човека и трансценденталните основания на човешкия живот в неговата действителна пълнота.
Той говори за живота и смъртта, без едното да е фаталната граница на другото, за душевно-телесното единодействие, за възходите, пропаданията и устояванията. За ценността на човешката воля и достойнството на човека. За вярата, най-сетне, за която Бог не е непреодолимо далечен, а е – напротив – присъстващ в света, понякога като друмник, дирещ от човека подслон. В този свят е и дяволът с неговите съблазни и суети.
Гледано от перспективата на перверзната норма, така живеещият е наивен, по детски наивен човек. Тази видимост Добчев усилва чрез диалекта (разпознаваем като харманлийски), на който се говори в спектакъла. Сега не се търси разно-речие, а противо-речие. С архаичните думи и слог се оказва отпор на едноизмерното и едносложно говорене в „ненаивния“ свят-норма с неговите „входирания“, „експертизи“ и „конкретики“, с всевъзможните му невежествени, но затова пък претенциозни покушения срещу българския език.
Все в този ключ е превъзмогнато и друго „изпитание“. Низовите простотии, неотнимаема част от „апокрифното“, са стилизирани в тотална антитеза на „спонтанното“ им чалгизиране в културните кодове на сега натрапвания социален „елит“. Те заемат мястото си на естествен елемент от органиката на автентично човешкото, нямащ нищо общо с „фолклорната“ пошлост, в която неизменно го натиква т.нар. масова култура, препоръчвана като ефективен образец.
Добчев пряко заявява, че неговото „завръщане към българските апокрифи е провокирано от сполетялата ни чума/пандемия“ и провокираното от нея човешко пропадане: „Содом и Гоморът, настанал в нашия свят“. Срещу която „апокалиптична ситуация“ сегашният „Апокриф“ е съпротива и пророчество.
В този хоризонт Добчев схваща като лакмус на човешкото не нещо друго, а срама. Неслучайно посочва като център на спектакъла думите: „Срамът са свършил. А като са свърши срама, иде вече ред и на света да са свършва. Има ли срам – има и свят. Няма ли го срама – и света смятай си е отишъл“.
Тази носеща ос не просто определя подбора на сцени от „стария“ спектакъл и въвеждането на нови. Тя предопределя и различния ритъм (отново дело на Асен Аврамов), и специфичния основен тон на новия „Апокриф“. Не екзалтация, а по-скоро едно тътнещо стихване, откънтяваща съсредоточеност пронизва цялото и го определя.
Различен най-сетне е и типът на актьорското присъствие в двата „Апокрифа“. Като се изключат съвсем младите тогава Валери Йорданов и Явор Гърдев, през 1997 г. по сцената шестват вече утвърдили се звезди: Цветана Манева, Невена Мандаджиева, Таня Шахова, Жорета Николова, Светлана Янчева, Владимир Пенев, Чавдар Монов, Петър Пейков… И в ансамбловата – перфектно градена – игра, и в самостоятелните акции определящо бе виртуозното до неистовост надиграване.
През 2020 г. „Апокриф“ е изцяло дело на студентите от класа Добчев, едва навлезли в своя трети семестър. Тепърва им предстои съзряване в срещи с публиката. Решаващото е постигнатата единна сплав, въпреки и даже по-скоро благодарение на заложените солови изяви. Работата по сложната тъкан на спектакъла е за тях натрупан опит, който трудно може да бъде надценен. Има и още нещо. „Апокриф“ им дава шанс да са съавтори на театър S-класа. Както и да се развие професионалната им кариера, белязването „Апокриф“ не би могло да бъде заличено.
