Робърт Рейс, чиято изложба видях в арт центъра на малкото градче Сайрънсестър в Западна Англия, използва стари, непотребни неща, които за по-кратко наричаме боклуци. И сътворява от тях със сръчност и чувство за хумор причудливи малки скулптури или големи машинарии…
Спомняте ли си любопитната история на Едгар Уидърспун? Ако не – ще ви я припомня, защото е много поучителна, а и жизненоважна – Едгар е нашият ангел хранител. Или поне беше. Може би нямаше да разберем за него, ако не бяха загрижените му роднини, които го натопяват на психиатъра от местната болница, че се занимава с подозрителни неща в мазето си. Доктор Синклер отива на място и заварва човека много притеснен и забързан – Едгар Уидърспун му казва, че до пет минути трябва да намери глава от детска кукла, задължително руса – иначе един тихоокеански атол ще бъде разрушен от цунами. Пред очите на лекаря се открива най-странната гледка – в мазето на Едгар се поклаща и потраква много сложна машина, съставена от стотици непотребни предмети или части от тях. Това според домакина е машината, която поддържа световния ред и предпазва планетата от катаклизми. Едгар Уидърспун, който е пенсиониран инженер, е много зает и едвам успява да обясни на лекаря, че един глас в главата му съобщава каква точно нова част за машината трябва спешно да намери и монтира, за да бъде избегната поредната катастрофа. Едгар тича по цял ден по улиците, рови в кофите за боклук, дори се случва да открадне нещо от преминаваща детска количка въпреки протестите на майката. Но залогът е наистина голям. За целта е натрупал и запаси от вехтории, които могат да послужат в решителния момент. Доктор Синклер, разбира се, решава, че Едгар е луд, и го прибира в психиатрията. Но на другия ден, както си седи в кабинета, чува по радиото, че все пак тихоокеанският остров е разрушен. Докторът веднага пуска пациента си на свобода, ужасен от мисълта, че няма кой да спасява света. Но Едгар, изтощен от дългогодишната работа по поддръжката на машината, заявява, че гласът му е казал да отиде на почивка в Маями. В този момент доктор Синклер, неочаквано и за самия него, поема щафетата от Едгар и започва да тича задъхано по улиците и да рови в контейнерите за отпадъци, пришпорван от зловещите прокоби на всезнаещия глас в главата си.
Едгар Уидърспун е измислен герой в един от епизодите на някогашната телевизионна поредица „Зоната на здрача“. Измислен, но достоверен. Съвсем реален обаче е Робърт Рейс, чиято изложба видях в арт центъра на малкото градче Сайрънсестър в Западна Англия. И той като Едгар използва за своите „машини“ стари, непотребни неща, които за по-просто и кратко наричаме боклуци. Повече от трийсет години Робърт Рейс събира вече износени или счупени вещи и сътворява от тях със сръчност и чувство за хумор причудливи „автомати“ – от забавни мърдащи човечета, направени от щипки за пране или четки за боя и консервни кутии, през деликатни ръчно задвижвани малки скулптури от парченца дърво, изхвърлени на някой морски бряг, до големи машинарии, в чиито утроби десетки очукани от времето предмети по един поетичен и сантиментален начин връщат зрителя в едно негово измислено, несъществуващо, но напълно правдоподобно детство.
Сред всичките творения на Робърт Рейс едно ми направи особено впечатление – дълга верига, съчленена от малки дървени сегменти, във всеки един от които е вградена по една дневна находка – всеки ден между февруари 2011 и февруари 2012 г. Робърт, подобно на сврака, прибира от улицата нещо изгубено или изхвърлено, някакъв малък предмет – пиронче, обица, капачка от бира. Условието е предметът да бъде направен от човек и да се побира в кибритена кутийка. На всеки сегмент от веригата са записани датата и мястото на находката. Артистът нарича произведението си „Година от боклук“. Аз бих го нарекъл „Веригата на живота“. Защото е направена от миниатюрните тухлички на битието, от важни материални репери, еквивалентни на чашата чай в пет следобед, разговора с продавача в магазина или отблясъка от слънцето в прозореца – все дребни случки и преживявания, които незабележимо изграждат нашия живот и често именно тях наричаме „истинското щастие“, когато се замислим съществува ли то. Но и често точно тях изхвърляме от съзнанието си – непотребни в своята мимолетност.
Има нещо особено очарователно в остаряването на един фабрично произведен предмет. То е свързано с полепналите по него човешки истории, невидими за случайния зрител, и още повече с дефектите, драскотините и дори повредите по него, вече видими и за странника, които неусетно превръщат клонинга в личност – остаряването индивидуализира еднаквите предмети, времето им дава характер и физиономия. А оттам до превръщането им в произведение на изкуството има само една крачка. Те вече са „заготовки“, вече са се превърнали в някакъв вид неинтенционално изкуство, дори и само заради белезите от ръката на неволния и вездесъщ артист – живота.
Докато популярният напоследък джънк стил в обзавеждането не прави нищо друго, освен да връща към живот изхвърлени или счупени вещи, като просто възстановява основната им функция или им намира ново предназначение, то в изкуството тези боклуци претърпяват съществена трансформация. Преди точно 100 години Марсел Дюшан скандализира артистичния свят, като показва в изложба един писоар. Просто писоар. Дюшан нарича намерените от него предмети readymades, превръщайки ги в произведение на изкуството единствено чрез излагането им. Писоарът му и досега е смятан от много изкуствоведи за най-влиятелното произведение на изкуството през ХХ век.
Но за Робърт Рейс и артистите механици като него превръщането на един утилитарен предмет в артистичен е по-сложен процес, водещ не само до артистична, но и до пълна екзистенциална метаморфоза. Мъртвите предмети оживяват в нова симбиоза, вършат неподозирани за тях неща, превръщат се в други същества. Смъртта им не е окончателна, макар и да е дошъл краят на технологичното им битие. Ако изкуството наистина е вечно, то това е възкресението на утилитарните предмети за вечен живот. Второто пришествие за тях е дошло, артистът е техният Бог, спасил душите им в мига, в който им ги е дал.
Стъпили с единия крак в делника, а с другия – в сакралната територия на изкуството, тези предмети късметлии опоетизират прозаичното по най-ненатрапчив начин, превръщат миналото в бъдеще, правят преходното красиво и утешително.
Машината на Едгар Уидърспун продължава да работи. Доказателство за това е, че светът все още е на мястото си. Тя няма от какво друго да е сътворена, освен от вехтории – целият материален свят на човека е направен от вещи в различен стадий на износване. Току-що произведеният предмет също е вече в някаква степен боклук – така, както и новороденият човек вече носи тленността в себе си. Това не е страшно. Просто да живееш означава бавно да се превръщаш в изхвърлена глава от детска кукла. Но пък някъде там – между началото и края – ти си незаменима част от машината, която поддържа света в хармония.
Емил Данаилов е журналист, фотограф и пътешественик, той беше главен редактор на списание „Одисей”, което представяше най-интересните дестинации в България и извън нея.
