Ако искаме да запазим българския език, не като реликва, а като културно и интелектуално богатство, трябва да положим усилия. Иначе изходът е ясен, няма да сме нито първия, нито последния народ без собствено слово.
Трудно се намира празник в българската история, който да не буди противоречиви чувства. Такава ни е историята – противоречива, изпълнена с обрати и двусмислия. Дори събития като Освобождението и формирането на съвременната българска държава ни изпълва с противоположни чувства. И това не е, защото това са маловажни събития, съвсем не. Противоречието се появява, когато се вгледаме в исторически обстоятелства съпровождащи тези събития. Ето най-простото и явно разделение от времето на Освобождението – на русофили, които гледат на руската империя като на спасител, и на русофоби, които виждат Освобождението като премислен ход в руската имперска политика, който ще бъде използван, за да падане на България под „казашкия ботуш“.
Няма съмнение, че българите сме разделени дори когато празнуваме. Освобождението не е единичен случай. Нека погледнем 10 ноември 1989 г. Все още има много (предимно възрастни хора), които смятат, че вместо край на тоталитарната държава, тази дата е началото на беззаконието и разпада на социалната тъкан на обществото. Тежки обвинения, с които трудно човек се примирява. Болестта се е развивала много преди тази дата. Началото, заразяването, може да се каже, че е започнал след Междусъюзническата война, когато България извършва безумие, белязало цялата ѝ нова история. Но гангрената на обществото е обхванала целият жизнен организъм смъртоносно чак след 1944 г.
През 1989 г. хората масово се събудиха за болестта на обществото. Въпреки това, много хора все още не са излезли от съновидението. Те продължават да бълнуват по миналото.
И ето пак стигаме до парадокса – трудно ще открием паметна дата в българската история, която да не прокарва линия на разделение. Както казах, историята, особено българската, рядко е еднозначна.
Но все пак, колкото и да са противоречива българската история има бляскави моменти, които сякаш всички приемат позитивно. Такъв е празникът, на който отбелязваме интелектуални победи, а не военни. Може да се каже – денят, когато отбелязваме българската писменост и език, е точно победа на културността над варварството.
Защото да имаш собствена писменост и език е победа, с която трябва да се гордеем повече от множеството кървави битки, причинили смърт и нещастие. Дали България е малка или голяма, не е въпрос на територия, а на интелектуална история. Тази история би била непълна или всеки случай съвсем различна, ако нямахме собствена писменост и език. Нека припомня, че писмеността е един от белезите на цивилизацията. Оттук произлиза тази важност за цялата българска история.
Иначе казано, със собствената писменост и приемането на християнството, България преминава от варварство към цивилизованост. Това е наистина победа, която трябва да се помни.
Езикът е памет
Въпреки това, сякаш остава размита значимостта на това събитие. Какво го прави толкова важно, за да го празнуваме? Безспорно, трудно можем да излезем от клишетата и патоса, който съпровожда честванията на 24 май, но е важно да го сторим, защото наличието на собствен език и писменост има много по-голямо значение от оразличителност в съвременния свят.
Езикът, освен че е „дом на битието” (Хайдегер), е важен, защото е културната памет на едно общество. Къде по-ясно може да се види възпроизвеждането на „културни дискурси“, ако не в него и чрез него? Още повече, че значението на писменото и устното слово нараства значително, откакто българите стават част от цивилизацията на Книгата през IX в. Историята може да е без определена целенасоченост, но не е без-смислена. Въпросът, който толкова много ни вълнува: „Кои сме ние?”, е невъзможен без обществената памет, която се съдържа в езика. Затова съхраняването му е сред най-важните политики, които можем да възпроизведем. Не става дума за консервиране, това е невъзможно и погрешно. Става дума за дейности, чрез които да се о-ценности българския език.
Какво значи това? Без да съм изчерпателен ще предложа няколко. Политика за стимулиране на преводите, стимулиране на използването на книжовен език, поне в рамките на образователните институции (като мечта бих казал и в медиите, но съм стъпил здраво на земята…), популяризиране на българската литература извън пределите на държавата, финансиране на културни центрове извън България, където децата на сънародниците ни да изучават български… Пътища има много и не е нужно да откриваме нещо ново,спокойно можем да ползваме опита на други държави, които имат подобни проблеми (малките езици са застрашени в световен мащаб, българският не е изключение).
Правилната стратегия относно езика се основава на превръщането му в културна ценност, а не капсулирането му чрез глупави и не чак до там патриотични закони.
Въпросът „или-или” е безсмислен
В наши дни заплахата за българския език не идва от глобалните промени толкова, колкото от липсата на адекватно отношение. Въпросът не е в предопределения избор между западен (глобален) и български език. Това е фалшива опозиция. Дилемата не може да бъде решена с „или-или”, не и в 21 в., не и в рамките на обединена Европа. Ако погледнем на разнообразието като на културно богатство, тогава логично е да възприемем политиката „и…, и…”, защото и българският език и глобалните езици, начело с английския, са допълващи се.
Всъщност много по-заплашителен за българския език е руският. Заради определена политика, от една страна, той е много по-разпространен и заради това се припознава като „родителя” на славянските езици, както и на всички използващи кирилица. Както е известно, и двете твърдения не са верни. От друга страна днес в България масово се използва руски вариант на кирилицата, а не български. Въпреки че има проект за дигитални шрифтове на българска кирилица, дело на група преподаватели и студенти от НХА, все още няма (ли е пренебрежимо малка) подкрепа от държавните институции за популяризирането му.
Тази незаинтересованост разкрива големия проблем, а именно – ясна позиция, която да легитимира значението на българския език като културна ценност и носител на идентичност.
Езикът е идентичност
Българският език и писменост не могат да бъдат глобални фактори. Това е ясно за всички. Но езикът има огромно значение за определянето на културната идентичност. Неглижирането или дори умишлената политика, която води до обезценяването му, ерозира чувството за принадлежност. Ето как едно от основните средства, а именно езикът, чрез който можем да отговорим на въпросите „Кои сме и как сме станали такива?” постепенно губи значение.
Освен културната, езикът изгражда и политическата идентичност – усещането за представителност. Нека се запитаме колко хора, когато чуят политик, усещат, че той разговоря с тях? Толкова малко, че граничи със статистическата грешка.
Дали ще са клишета, неологизми или витиевати и сложни изречения с натрапчива претенция за културност, няма особена разлика. Езиковата връзка е разрушена, а с нея и диалогът между граждани и политици. Езикът, като комуникационен канал, отдавна не се поддържа, каквито и бедствия да го застрашават. А произходът на бедствията и лошите практики имат свой генезис, който се намира в образованието.
Накрая, но не на последно място, ако искаме да запазим българския език, не като реликва, а като културно и интелектуално богатство, трябва да положим усилия. Иначе изходът е ясен, няма да сме нито първия, нито последния народ без собствено слово. Това има и своите предимства, както знаем водата тече по най-преките (интелектуални) пътища.
Валентин Христов е докторант по естетика във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“.
