Обичам жанра на апологиите[1] (неслучайно една от книгите ми от 2007 г. е със заглавието „Критика и апологии“, в която обосновавам избора си да оценявам и интерпретирам определени автори, творби, явления през апалогетичния регистър на говорене), защото те са израз на удовлетворението и възторга от нещо ценно, добро, образцово; от нещо респектиращо, вдъхновяващо. При това: „Самият жанр на апологията предполага използването на лична интонация“ (Неделчев 2011: 19). А от Св. Игов зная, че за да си добър литературен критик, освен култивиран естетически вкус, интерпретаторски талант, оценъчен нюх, широки интердисциплинарни познания и т. н., и т. н., е нужно да можеш, да искаш да се възхищаваш на другия (другите). Откъдето и склонността на редица представители на авторитетната българска критика към афирмативната оценъчна проза, обект на моите занимания в много други текстове.

Още в началото искам да подчертая, че апологията, макар и нерядко предизвикваща подозрения, е съзнателен акт, оценка и позиция. Обект на апология в литературното пространство са не само отделни творчески персони или художествени/литературоведски творби, но и цели литературоведски дисциплини. Най-пресен пример в това отношение е книгата на Михаил Неделчев „Апология на литературната история“ от 2011 г., мислена като „защита на литературната история пред съда на съвременната обща хуманитаристика, която често-често изрича в ново време твърдения за невалидността на тази научна дисциплина“ (Неделчев 2011: 19).

В една от равносметките си в творческо-биографически и философско-екзистенциалистки дух Св. Игов споделя: „Аз ненавиждам историята, българската политическа и обществена история. Неслучайно Пенчо Славейков намери най-точната метафора за нея – „кървава песен“… Дори под светлите периоди зейват мрачни бездни, дори най-светлите личности имат своите тъмни – и кървави – петна… Всяка смяна на историческата гледна точка хвърля кал върху предишните ценности. Всяка „партийна“ позиция унищожава другата… Но прочетете: Настане вечер, месец изгрее, звезди обсипят свода небесен, гора зашуми, вятър повее, балканът пее хайдушка песен. Тази Ботева „гора“, тези Ботеви „звезди“ никога няма да можем да унищожим, никога няма да бъдат унищожени. Както и всички ценности на неунищожимото българско слово, нашата най-истинска родина. В художествените ценности на българската култура и най-вече на българското слово откривам единствената неопетнена и неопетнима национална институция… От ненавист към българската история станах литературен историк.“ (Велкова-Гайдаржиева 2017: 317).

Св. Игов е създател на единствената цялостна История на българската литература, която не само че не илюстрира процеса на общата история, а се явява негова алтернатива. Ненавиждащ конкретнотечащата история като „долина на страданието“, Св. Игов сътворява литературната история като другия, метаисторически из-скок, трансцендентиращия хоризонт спрямо заклещеността в земното. Той чете националната литература процесуално, но и като единен, мъдро подреден надвременен свят.

Както често се случва, съдбата на знаковите трудове в сферата на хуманитаристиката (и не само) е драматична, изпълнена с трудности, скандални обстоятелства, рестрикции от страна на конюнктурно-властовия контрол. Според латинската максима обаче: Habent sua fata libelli (Книгите имат своя съдба)…

Между написването (1981 г.) и издаването (1990 г.) на „История на българската литература“ изминава десетилетие. Но още преди окончателната подготовка на труда през годините периодично се пораждат и разгръщат поредица от сюжети – творческо-биографически, културноидеологически, властово-институционални, гражданско-обществени и т.н., и т.н. „История на българската литература“ буквално взривява социалистикореалистическото статукво в литературната наука.

За съжаление този фундаментален за родната литературна наука труд става достояние на българската култура едва през 1990 г., когато излиза частта, обхващаща периода 1878–1944 г., а през 1995 г. излиза съкратен вариант на цялата История, включваща и времето от 1944 до 1989 г. През 2001 г. излиза целокупният литературноисторически корпус на Игов, който през 2010 г. е разширен и с преглед на литературата след 1989-а година.

Ако на повърхността тоталитарната цензорска власт успява да инкриминира, да потули ръкописа на един фундаментален литературноисторически корпус, в кулоарите на литературния живот и по всички етажи на българската интелигентска общност е знайно, че изследването на 35-годишния литературовед е не „непростима дързост“, а истинска зрелост на литературноисторическото познание и завоевание на автономния творчески дух.

Книгата, която по възможно най-автентичния вътрешнолитературен и теоретико-методологически аргументиран начин подрежда, тълкува, периодизира националните художествени ценности, макар и родена, не вижда бял свят. Дискредитирайки усилията и достоянията на един рядък за нашите ширини литературоведски труд, всъщност тоталитарната цензура, без да иска, му създава завиден ореол.

Оттогава насам литературноисторическият разказ на Св. Игов се превръща в най-репрезентативната българска книга, в една от автентичните български картини за свят. Защото тя, Историята на националната литература, е смислово единство от художествено-словесните паметници на един език, разбирано едновременно като „Път и като Свят. Като Път през Света и като Свят, очертан от духовните хоризонти на Пътя“ (Игов 2001: 31). Тя е самият синтез на „Пътя, вървян във времето“ и „Света, изграждан във всички времена“ (Игов 2001: 31). Сред фундаменталните понятия в речника на Игов е Свят. Става дума за способността да се изгради цялостен, единен, оразличим пространствено-образен свят. Но и Пътят е основополагаща фигура, образ, концепт в Св.-Иговата „История на българската литература“. Нейният автор ни подтиква да съ-преживеем и съ-зрем очертания от този Път духовен Свят – богатствата на художествената ни словесност. Няма друга българска литературна история, която така концептуално промислено конструира макроисторическа (като цялостна философскоисторическа) и микроисторическа (като представа за отделни авторски наследства, периоди, творби) визия за историята на родната литература. Литературноисторическият Свят, сътворен от Св. Игов, създава усещане за свързаността на значимото през времето.

За първи път се появява такъв внушителен и на линейно-хронологично, и на радиално-интерпретаторско равнище корпус, йерархизиращ авторски персони, художествени почерци и визионерски светове, периодизиращ феномени, събития и процеси, интерпретиращ на микро- и макроравнище естетическите ценности в контекста на едно пълноводие от философскоисторически и хуманитарни идеи, но и създаващ цялостна визия за българската литература. „Бих си позволил да кажа – пише в тази посока Н. Аретов, – че (наред с Тезисите на Н. Георгиев) това е може би най-концептуалният текст за същността на литературната история, писан от български автор в наше време“ (Аретов 2003). Професионалните изследователи са наясно, че се е родил труд без аналог в литературната наука, съчетаващ по модерен начин „интерпретацията и обективността“ (Рикьор 2006: 349).

След излизането на собствената му История в началото на 90-те, авторът ще направи следния акцент, свързан със замисъла и реализацията на един литературноисторически труд: „Историята на една национална литература не е чисто изследователски жанр, а синтез на осъществени вече изследвания. Нейният смисъл не е в откриването на нови явления (автори, творби), а в концептуално-историческата им подредба и осмисляне, в създаването на една нова визия на литературноисторическия процес. В този смисъл никакъв, дори най-добре синхронизираният колектив, не може да замени индивидуалния поглед, който може да придаде най-голямо концептуално единство на колективните изследователски натрупвания“ (Велкова-Гайдаржиева 2017: 310).

Този автор въвлича още с първите редове на Историята си в световната хуманитарна култура. В труда му всякакви регионални, национални, „континентални“ граници са преодолени. Тази способност да се конструира целостта, да се положи родното в световното, да се види националното като универсално, да се тръгне от индивидуално-биографичното и се стигне до философскоисторическото е част от характерологията на Св.-Иговия почерк. Постоянният досег със завоеванията на световната култура предпоставя онези светкавици на мисълта, онези трусове на духа, които раждат прозрения: „Мисля, че за всеки историк на национална литература е важно да има колкото се може по-широка представа за световната литература, а една или няколко други литератури да познава по-задълбочено. И не става дума само за литератури на някои от големите европейски езици – френски, английски, немски, испански, италиански… А и за литератури от буферни зони – на нашите балкански и славянски съседи например, които са със сходна историческа съдба“(Велкова-Гайдаржиева 2017: 100).

Но очевидно концептуалната литературноисторическа арматура и модерните теоретико-методологически подходи, дълбинните отвъддогматически тълкувания, антинормативисткият патос на изложение изключително много дразнят блюстителите на идеологическото статукво, обвинили автора, че не признава социалистическия реализъм и „априлската линия“ в литературата, а също и базисни идеи на марксизма-ленинизма; че лансира ретроградни буржоазни принципи и идеи…

Игов е наясно, че предложената от него „иманентистка“ теоретико-методологическа призма спрямо историколитературния развой е стряскаща за социалистикореалистическите детерминистки възгледи; че принципът на жанровата динамика като периодизационен подход е радикално различен спрямо общоисторическото и социалноисторическото полагане на литературата. Най-после, че е написал труд, непосилен за цели научни колективи. Но най-важното – в литературната си история, редом с неподражаемите инвентивни интерпретации на класическите произведения на родната художественост Игов налага важни, генеративни, глобални хуманитарни идеи. С Историята си Св. Игов сътворява възможно най-цялостната – линейно-хронологически и най-плътната – дълбинно-тълкувателски – визия за българската литература. Неведнъж авторът е споделял, че без да е писал специално за малко познатия Льороа Гуран, неговите идеи за линейното и радиалното пространство са превърнати от българския литературовед в собствен смислотворчески инструмент. Той конструира своята интерпретаторска визия за българската литература в Историята – и линейно-хронологически, като добавя автори, творби и цели исторически етапи от най-ново време, и радиално, като разгръща смислово-интерпретаторски образите на творци от традицията. Изследователят е повече от категоричен, че една авторитетна литературна история не може да се основава на вече постигнатото в историографската наука, което задължително трябва да бъде надскочено, още по-малко да ползва провалили се извънлитературни подходи като вулгарния социологизъм или неаргументативни, лишени от всякакъв аналитизъм тълкувания от типа на лековатия импресионизъм.

Най-вече впечатлява новаторският, различен от всички съществуващи до момента в академичната ни традиция „опит за периодизация“ като теоретико-методологически проблем на литературноисторическия наратив. Става дума за жанровата доминация като периодизационен критерий – един нетрадиционен периодизационно-типологизиращ литературноисторически инструмент със силен генеративно-евристичен заряд. Така например във връзка с „осевото време“ (най-силното, най-концентрираното откъм класици и шедьоври) на българската литература между 1878 и 1944 г. авторът излага типологичните доминанти на съответните подпериоди в новата литература – доминация на прозаическите жанрове и обективно-епическото начало до края на XIX в.; преход към доминация на лирическите жанрове, субективно-лирическо начало в първата четвърт на века и относително равновесие между прозаическа и поетическа жанрова формация в междувоенния период с подчертано лирическо оживление в началото и известна епическа стабилизация през 30-те години и през целия период – силни междужанрови дифузии (лиризация на прозата; прозаизация, „оварваряване“ на поезията)“ (Велкова-Гайдаржиева 2017: 312). Може да се каже, че непосредствено свързана с формалисткото разбиране на дихотомията автоматизация/ деавтоматизация на литературните форми е концепцията на Игов за жанровата динамика и смяната на водещите жанрови формации. Това наистина е друга, непозната оптика за периодизационен разрез, систематизация и интерпретация на националния литературен процес.

И друг път е ставало дума, че теоретичните постановки на Игов следват практическата критическа и литературноисторическа работа. Те са резултат не на предварително следвани тезиси и догматични принципи. Характерна за Игов е плуралистичната мисъл, обърната към всички възможни литературни подходи, стига те да водят до глъбинните пластове на художествеността. Самият автор, правейки равносметка с късна дата, ще обобщи, че първите истории на българската литература като тези на Дим. Маринов и Александър Теодоров-Балан организират един неовладян до момента материал, дори откриват за първи път редица факти и явления, оставени под праха на архивите или недовидени от критиката. Включително и създадената през 20-те години на ХХ в. модерна „История на новата българска литература“ от Б. Пенев е в по-голямата си част издирвачески откривателска, преобладаващо изследователска: „Всички по-късни истории са вече по-малко изследователски и повече синтетични и концептуални, освен че допълват фактологически предишните с натрупания нов материал, като трансформират асимилираното преди тях от критическата в литературноисторическа материя“ (Велкова-Гайдаржиева 2017: 311). И в Историята този синтез добива ярко въплъщение, той е резултат именно на гъвкавата, подвижна мисъл на автора, на склонността му да разполага и разглежда литературата в различни перспективи. В този труд на Игов е надмогнато традиционното позитивистко причинно-следствено проследяване и осмисляне на литературното наследство. Смяната на естетически доминации, школи, жанрови формации, декади, направления и пр. той обяснява със законите на иманентното литературно развитие, с вътрешната борба между между канонизаторски и деканонизаторски тенденции в литературното поле.

Така че погледът, гласът, обективът на Св. Игов, който емпирически пренарежда, ценителски селектира, тълкувателски континуира, концептуално типологизира, естетически йерархизира утвърдения през десетилетията литературноисторически масив, дразни културнополитическото статукво. Освен това Игов пръв дръзва така последователно и концептуално да ревизира стореното (по-скоро нестореното) от догматичната критика – той осмисля и „подрежда“ в своя единен литературноисторически разказ всички литературни ценности и достойнства, упорито премълчавани или обругавани след 1944-а г. Трудът е резултат на инакомислието на автора, на неговото разночетене на българската литература, на естетически аргументираната му, различна спрямо властово административната, йерархизация на ценностите.

Сред най-смислопродуктивните и мащабни идеи на Игов е тази за трите макропериода в развоя не само на българската, но и на балканските и славянските литератури – теоцентричен, етноцентричен, антропоцентричен като част от общоевропейската развойна схема. Съвместната употреба на трите понятия откроява разликата между българското (а това важи и за други балкански и славянски народи) историческо развитие: „… в което след средновековния теоцентризъм не следва наложеният след европейските ренесанси антропоцентризъм, а етноцентризъм, което произтича от това, че техните национални възраждания не са закъснели ренесанси от типа на италианското Rinanscimento, а съвсем друг процес, сходен с италианското Risorgimento. Неразбирането на тази съществена отлика в българското историческо развитие в съпоставка с европейското има и свой отклик в мисленето за литературата“ (Велкова-Гайдаржиева 2017: 287).
***

Ботев и Вазов, Яворов и Славейков, Дебелянов и Лилиев са „наши съвременници, на една ръка разстояние на библиотечната полица не само от нас, но и помежду си“ (Велкова-Гайдаржиева, 2017: 191). Световете им създават собствена надвременна трайност. Именно „сбор на духовете“ (Иво Андрич) представлява и Историята на Игов. Литературните творби съ-съществуват заедно като че извън времето или в едно и също време (Велкова-Гайдаржиева 2017: 191). Това е начин на мислене и „работа“ с родните и световните шедьоври. Всички те действително заедно съ-съществуват в културно-асоциативното визионерство на Игов, взаимно се четат, коментират и преоткриват в конструираните нови подстъпи към световете на литературата. Св.-Иговата История на литературата е съборно единство, постижимо в непрекъсващия диалог между пишещия история и писателите на истории. Тя е феномен на плурализма от гласове, но и оцелостяваща, структурно-композиционна инстанция. Тя е онази духовна институция, чиято най-важна функция е да подрежда, да йерархизира, да чете и препрочита, компенсирайки разпръскването, пропадането на имена и заглавия, на явления и послания. Според оценката на Владимир Янев авторът „действително разказва множество истории, обединени от един генерален сюжет. Това е сюжетът на българския литературен дух“ (Велкова-Гайдаржиева 2017: 345).

За разлика от оперативната критическа оценка, всяка нова История няма как да не се опре на натрупаното през вековете наследство и неговото осмисляне. Но значението, смисълът на създаването на една нова История на литературата е и в обновяването на материала, и в поднесените различни от предходните интерпретации. Нещо, което Св. Игов доказва както с крупния си литературноисторически корпус, така и с всичките си останали книги, родени от Историята му. Това е труд концептуално и архитектонично обмислен, а не сборник с портрети и интерпретации, пък били те и ценни сами за себе си.
***

„История на българската литература“ не е традиционно литературноисторическо изложение, подреждащо хронологично представителните български автори и творби, литературни кръгове и направления. Историята на Игов не е позитивистичен емпиричен корпус от художествени факти и исторически променящи се рецептивни хоризонти. Историята на Игов е единна цялостна творба, в която вибрира гласът на строгия учен, но и на вдъхновения творец, на историка на литературата, но и на философа на историята, на пазителя на утвърдените естетически ценности, но и на откривателя на модерните шедьоври. Съвсем неслучайно в своята „Апология на литературната история“ М. Неделчев привлича изповедта на първия модерен български литературен историк Боян Пенев, който настоява, че най-важното е въплътената личност в творческото дело, вложеният живот в него (Неделчев 2011: 28). Така, обхващайки целия възможен диапазон на звучене, гласът на Св. Игов е ту тих и деликатен, ту силен и провокативен, ту неспокоен и тревожен, ту сърдечен и задушевен. Тембърът и „характерът“ на гласа му ярко разпознаваем, предпоставен от напрегнатия вътрешен духовен свят на литератора, интерпретаторски превъплъщаващ се с присъщата за него емпатия в световете на изследваните поети и писатели: „Но дори Историята като че не е написана от един автор, а се размножавам в авторите, за които пиша“ – в авторефлексивен дух ще изповяда Игов (Велкова-Гайдаржиева 2017: 269). Това е свръхчувствителният глас, чиято динамична амплитуда се движи между спокойното разказване и буйния полет на мисълта, между обективно-дистанцирания анализ и експресивно-възбудения коментар, между хладната теоретическа концептуалност и откривателския трепет. Това е несрещаният в съществуващите до Св.-Иговата литературни истории диапазон в поведението и физиономията на творческо-визионерския изследователски глас. Литературноисторическите му натрупвания и художествено-интерпретаторските му проницания изпълват всички възможни „октави“, събрани в думите, разгадаващи човешката история и българската съдба.

„История на българската литература“ придобива различни от традиционните жанрово-стилови характеристики и идейно-тематични ракурси. Глави като „Теоретико-исторически модел на българската литература“, „Поетика на старобългарската литература“, „Просвещение“, „Романтизъм“, „Модерно и традиция“ са теоретико-методологически образци, излагащи принципи, идеи, тезиси, свързани със създаването/ сътворяването на модерна концептуална автономна история на литературата с нейните вътрешни закономерности. Литературата, разбирана като единен мегатекст, като единно духовно пространство. Тази е сред най-завладяващите концептуални идеи на Св. Игов, който не само възприема литературата като единна смислова цялостност, но и сътворява историческия разказ за нея като единна творба. В тази посока е и критическият отзвук на Клео Протохристова за Историята, която „не е просто абстракция, сбор от текстове, имена на писатели или редуващи се периоди. Историята на литературата, на българското слово е за него по-достойна и привлекателна алтернатива на социално-историческото ни битие… И в тази реалност тя е не само процес, не толкова съдържателна протяжност, колкото конкретна територия с изразително смислово натоварен релеф“ (Велкова-Гайдаржиева 2017: 345).
***

Редица модерни хуманитаристи – от Мирча Елиаде до Робин Колингууд, от Валтер Бенямин до Аласдър Макинтайър и Хана Аренд са убедени, че разказването на истории и изобщо разказването е най-убеждаващият, най-вълнуващият път към духовното познание.

Историята на Св. Игов, освен всичко друго, е и образец на повествователното изкуство в постигнатата цялостност и единство на натрупания емпиричен литературен материал и неговото ценностно йерархизиране, на метафорично-образното и обективно-епистемологичното, на хронологичното и топологичното осмисляне на историческото „ставане“ на художествените явления. В този сложен в структурно-съдържателно отношение труд се наслагват различните времена на българската литература, прозвучават гласовете, но стават видими и профилите на десетки творчески персони. Увлечен от иманентното литературно движение, авторът постига един глъбинен, пластически наситен, обемно плътен разказ за надвременните стойности на националната литературна традиция.

Ключова в този разказ е идеята за смяната на художествената оптика в различните литературноисторически епохи – екстравертна и интровертна художествена оптика. Заети от психоаналитичния дискурс на Карл Густав Юнг, тези понятия са префункционализирани и превърнати в незаменим периодизационен литературноисторически инструмент.

Ползвайки философскоисторическото понятие „осево време“ на К. Ясперс, Св. Игов го насища с литературноисторически смисъл. Това е времето, в което се конституира литературата, създавайки своя традиция и класически ценности; центростремителен фактор, формиращ периодите на литературата в духа на иманентния телеологизъм. Накратко казано, в контекста на българското, това е времето от „Ботев до Йовков“.

Винаги съм подчертавала, че интелектуалната мощ на Св. Игов се проявява преди всичко в майсторството му на интерпретатор. Св.-Иговото интерпретаторско майсторство, хвърлящо мостове там, където най-малко очакваме; откриващо връзки и асоциации там, където на пръв поглед всичко е видимо и прозрачно. Така Игов всеки път, с всяка следваща интерпретация отново и отново „оживотворява“ дадена творба, отваря неочаквани семантични полета. И в Историята авторът предлага неподражаемите си рефлексии, откривателските си тълкувания на отделни периоди, писатели и творби – предложената визия за „трансцендентното Ти у Ботев“ или за потапянето ни в „Под игото“ като в „някакъв скъп на сърцето предел“, за „Бай Ганьо“ като „най-загадъчната българска книга“, но и за образа на Алековия персонаж като въплъщение на Ницшевия ressentiment, или поетическият свят на Емануил Попдимитров, осмислен като „съня на любовта“; или за Йовковия метафизичен реализъм, но и за екзистенциално-психологическия антропоцентризъм на „Извора на Белоногата“ в противовес на многобройните етноцентрични прочити на поемата; или интерпретативният концепт „критика на думите“, през който е прочетено творчеството на Н. Вапцаров и т. н., и т. н…. И колко много още блестящо аргументирани интерпретаторски инвенции, свързани с родните класици и техните шедьоври. А литературноисторическите портрети в Историята за Ботев и Вазов, за Славейков и Яворов, за Елин Пелин и Йовков, за Дебелянов и Лилиев, за Далчев и Багряна, за Смирненски и Вапцаров са безспорна „класика в жанра“. Св. Игов действително успява да достигне до „сърцевината“ на индивидуалния поетически аз, да пресътвори образа му за поколенията, съчетавайки интерпретаторската емпатия със задължителната за литературноисторическия наратив обективна дистанцираност.
***

В края на първото десетилетие на XXI в. в българската литературоведска наука се появиха убедителни опити за алтернативно пренаписване на литературната история, която да се осмисли през оптики, различни от големия процесуален исторически разказ. Всички те се основават на необходимостта изследователски аргументирано да се провокира литературноисторическата традиция, да се разклати статуквото, да се пренареди канонът, да се дискутират узаконените през десетилетията „списъци“ с имена и заглавия. И по друг повод съм писала, че показателна в този ред на мисли е негодуващата реторика на М. Кирова спрямо съществуващата литературноисторическа традиция: „Винаги досега (и много твърдо до края на XX в.) тя е била история на генерали, вгледана единствено и любовно в появата на големи имена, класически произведения и модерни процеси. Всичко онова, което е нямало късмет да попадне – ако не точно в канона, то поне в първия фронт на представите за литературен прогрес, получава минимални шансове да стане обект на задълбочено изследване. Така в гънките на преходите, в низините на историческия процес остават потулени голям брой автори и творби“ (Кирова 2016: 16). Но веднага след идейногенеративната провокация следва напълно резонното усъмняване на авторката: „Няма да посмея да кажа, че тяхното преоткриване би променило чувствително облика на нашата литературна история, нито че между тях са останали непризнати гении и епохални творби“ (Кирова 2016: 16–17).

Няма спор, че алтернативните спрямо традиционната литературна история подходи преоткриват пълноводието, пъстротата, богатството от нюанси и „съчленявания“ на литературата ни от миналото.

Но що се отнася до историческия разказ за една национална литература, проблематизирана в нейната цялост и единство като преглед на националната литература, чиито явления са подредени диахронно и разглеждани като развоен процес, но и като надвременен метаисторически свят (Велкова-Гайдаржиева 2017: 293), напълно основателна е равносметката на Св. Игов: „Още преди 10 ноември 1989 г., впрочем, бях чул такива ексцентрични изисквания спрямо моя труд, каквито усетих и у някои автори след тази дата. Още на обсъждането на труда ми през 1982 г. един уважаван критик направи бележка от рода „Защо е писано толкова много за Ботев, за когото знаем много, а не е написано за Хикс, за когото знаем толкова малко“. Бях съгласен, че за Хикс трябва да има повече изследвания, но това трябва да стане не в една История, а в други трудове. Но една История, в която на великия поет ще посветим само една страничка, защото за него знаем много, а за един почти незначителен поет ще посветим сто страници, защото за него знаем малко, не би ми изглеждала оригинална, а просто нелепа…“ (Велкова-Гайдаржиева 2017: 189–190).

Всъщност може да се каже, че Св. Игов е най-авторитетният съвременен литературен историк, тъй като е и един от най-активните и проникновените за последното половин столетие литературни критици, изградил с инструментариума на литературната критика съвременния български литературен канон, като неведнъж сам е заявявал, че литературната история е критика от дистанция. А както знаем, още през 20-те години на ХХ в. в българското литературно поле започва дебат за канона и задължителната му обвързаност с литературноисторическото познание. Става дума за професионалните проблематизации на разбирането за литературен канон у нас, за настояванията на Мих. Арнаудов и Васил Пундев литературният канон да се изгражда в резултат на съвместните усилия на литературната история и литературната критика, на органическата връзка между литературноисторическия разказ и „жанра на списъците“. Вещ познавач на споменатите литературоведи от миналото, Св. Игов също не си е позволявал в по-ново време самоцелно да размества истинските, безспорните „генерали“ в литературата, за да постави на тяхно място „поручиците“ и „редниците“, но и винаги е имал съзнание за тяхната значимост, за това, че е повече от задължителна ценностно-йерархизиращата функция на литературноисторическия разказ. По-скоро литературоведът е убеден, че: „… не толкова като заменим едни имена с други ще обогатим българската литература, а като създадем нов смислов образ на творците от досегашния канон“ (Велкова-Гайдаржиева 2017: 310). Въпреки че композира различни, непознати до момента истории за автори и творби, Игов разгърнато обговаря онези имена и заглавия, които са „етапи“ и „върхове“ в българската литература, тъй като според литературния историк в ценностно отношение не границите, не историческите жалони, а „върховете“ и „етапите“ в националния литературен живот са много по-смислопораждащи в периодизационно отношение (Велкова-Гайдаржиева 2017: 311).

Има основание М. Кирова, като настоява, че: „И до този момент не сме направили история на литературните вкусове, история на популярната литература, дори история на идеите в българската култура. Нямаме нито една тематично построена история, например история на болестта, на лудостта, на детството, на града, на селото и т. н.… Всяка една от тези (възможни) истории ще оспори и преподреди генералската линия, ще изведе на преден план „маргинални“ явления“ (Кирова 2016: 17).

Можем да приемем за естествена и необходима пожелателната реторика на авторката. Безспорно литературната история би станала по-пълна, по-любопитна от психобиографично и житейски-фактологично, от културносоциологическо и духовноконтекстуално естество.
И по други поводи съм отстоявала тезата, че няма нищо лошо в това да се вкарват в културен оборот забравени/забранени произведения, да се поставят на фокус нови оценки на вече познати творби. Даже е повече от наложително, без обаче да се разместват местата на етапните и второстепенните имена и заглавия с оглед на актуални, често пъти и извънлитературни, съображения или на литературоведски методологически моди с краткотраен ефект. Нещо, което М. Кирова по увлекателен начин е постигнала в „Българска литература от Освобождението до Първата световна война“.

А внимателното и последователното четене на Св-Иговия труд може да открои не само историята на „генералите“, но и историята на „поручиците“ и „редниците“ с прецизираното им място по лавиците на националната библиотека. Освен това Св-Иговата История е множество, съвкупност от относително завършени, окръглени истории – на жанровата динамика, на литературата на Града, на литературните кръгове, на българската интелигенция, на академичното литературознание, на българската литературна критика и т.н., и т.н.
***

Съчетавайки авангардните литературоведски идеи и теоретико-методологически принципи с „консервативното“ каноностроителство, Св.-Иговата История е най-представителната българска литературноисторическа творба, придала образно-наративна плътност и аналитично-интерпретаторска дълбочина на историческия ход на националните художествено-естетически ценности. Този труд на учения доказва, че въпреки настъпилия терминологичен и методологически хаос от 90-те години насам и въпреки всички сериозни усъмнявания в дълготрайния живот на литературната история като литературоведски жанр, тя е може би най-четената, цитираната, библиографски конвертируемата българска книга през последното четвърт столетие. Това е и най-разпознаваемият български литературоведски труд в средите на чуждестранната българистика. В тази посока е и настояването на В. Стефанов: „Светлозар Игов е много добре запознат с многобройните методологически усъмнявания в литературноисторическия проект, в неговата актуалност и евристична продуктивност. Тъкмо предизвикателствата на съмнението се превръщат в подтик за намиране на нови основания и залози при създаването на една модерна национална литературна историография“ (Велкова-Гайдаржиева 2017: 347).

Разбира се, не само в началото на 80-те, но и днес се чуват гласове, развенчаващи ценността на Св.-Иговата История от различни позиции – че е „остаряла“, че следва общата структура на канона, че не ползва деконструктивисткия подход например и т.н., и т.н. Създадена като творба обаче, осмисляща литературата както в категориите на времето, така и разполагайки я върху „везните на вечността“, Историята на Игов няма как да „остарее“. Литературната история е трансисторична, автономна, възниквайки в историята, тя е отвъд нея. Литературната история е пространство на живи и мъртви, на млади и стари, на традиционалисти и авангардисти, на палимпсести и манифести, на грешки и прозрения, на кръгове, поколения, декади… В нея промяната и траенето, рушенето и съхранението са взаимодопълващи се и взаимопредизвикващи се принципи и закони. Все пак литературната история продължава да съществува, а литературният историк да я пише, пренаписва и допълва.

Проблематизирайки някои философскоисторически генерализации, родени след краха на комунизма и края на Студената война, сред които и тези за „края на историята“ и „края на литературата“, професорът безусловно отстоява трансисторичността, вечността на изкуството: „Във всеки случай историята не е свършила, а продължава. И човечеството винаги ще бъде недоволно от света „такъв, какъвто е“, мечтаейки за един свят, „какъвто трябва да бъде“, тоест между действителността и мечтата винаги ще съществува напрежение, което е вечният извор на изкуството“ (Велкова-Гайдаржиева 2017: 302).

Непрестанното взаимооглеждане на традиция и съвременност е една от особеностите на Св.-Иговия литературноисторически дискурс. Херменевтичният кръг за него е не само между частта и цялото, но и постоянен смислов обмен между настояще, минало и бъдеще: „Елиът в едно от есетата си за критиката казва, че всяка нова творба размества целия съществуващ дотогава ред от книги, при това го променя двупосочно – всяка нова творба променя смисловия образ на съществуващата традиция, но и новата творба се обогатява смислово от влизането в традицията. Някои с лека ръка обявиха края на литературната история, но проблемът с нея е друг – в старите литературни истории повече се акцентираше на това доколко новото е детерминирано от старото, новата литературна история акцентира върху това как новото ретроспективно обогатява погледа към традицията. След Радичков по нов начин прочетохме „Чичовци“ (Миндова 2016: 6).

Така Св.- Иговият литературноисторически Свят, макар и изпълнен с безутешността на историческия опит, ни потапя в Ботевия празник на бунта и копнежа по смъртта като екзистенциален трепет; във Вазовото вечнобългарско мироздание, сляло битовото и битийното; в Пенчо-Славейковия аристократично-борчески, морално и културно градивен, българско-парнасистки, целеустремено визионерски индивидуализъм; в Йовковия метафизичен реализъм като най-съвършената илюзия за действителност; в Димитър-Димовия натуралистичен мистицизъм, превръщащ предсмъртните издихания на хора и епохи в безсмъртната красота на изкуството…

Някои ще кажат – „красиви думи“. А всъщност литературната История на Игов сътворява един нов, модерен категориално-понятиен, херменевтично-естетически, формулиращо-есенциалистки хуманитарен речник.
За да се превърне процесуално конструираният Свят на Историята в надвременен.

ЛИТЕРАТУРА
Аретов, Н. 2003, История на Светлозар Игов.
Велкова-Гайдаржиева. А. 2017, Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. София: УИ „Св. Св. Кирил и Методий“.
Игов, Св. 2001, История на българската литература. София: Сиела.
Миндова, Л. 2015, За големите български романисти, за „търпението“ на шедьоврите и за южнославянския „Нобел“. Със Светлозар Игов разговаря Людмила Миндова. В: Литературен вестник, 22–28. 04. 2015.
Кирова, М. 2016, Българска литература от Освобождението до Първата световна война. Част I. София: ИК „Колибри“.
Неделчев, М. 2011, Апология на литературната история. София: Нов български университет, Департамент „Нова българистика“, Литературноистори-ческа школа.
Рикьор, Пол. 2006, Паметта, историята, забравата. София: СОНМ.

[1] Статията е част от по-голям текст.