Моят приятел Ганчо Ганчев, син на поета Марко Ганчев, издаде книга – „Моите Аполонии”.
Представянето й е на 6 септември в Созопол.
Ганчо Ганчев е мой герой в една от колонките тук, в „Портал Култура”, от 20 ноември 2013 г., където описах как той създаде първия независим вестник в България, вестник „Независимост”, и как разнасяше страниците на вестника, залепени на дървено табло, като дацзибао, на гърба си, през студената зима на 1990 година. Описах как ни черпеше с първите топли глътки „свобода” в студената зима на 1990 г.
Така че аз следя внимателно творческото му развитие.
Оказа се, че Ганчо Ганчев не е пропуснал нито един фестивал „Аполония” досега – вече цели 30 години.
Привидно герой на книгата е самият Ганчо Ганчев, който разказва в неподражаемия си стил как всяка година в началото на септември пристига, задянат с мешка на гърба, в любимия Созопол. Ганчо Ганчев е автор, излетял от гнездото на „Стършелите” и ветеран-сценарист на „Клуб НЛО”. Затова е естествено книгата да гъмжи от случки, които водят до такъв смях, че който няма здрави пломби или има хлабаво чене, трябва много да внимава.
Но всъщност герой в книгата е Созопол. Градът, който бавно и сигурно се превръща от град-произведение на изкуството в бетонно общежитие от затворен тип. След пететажния фамозен надгробен паметник, издигнат в началото на Новия град от архитект Георгий Станишев (ха, откъде ни е толкова познато това име, нямахме ли и един евродепутат със същото име!), който скри гледката към морето, сега багерите са захапали вече и самия вход към града.
Навсякъде по света красивите гледки са общи. Само в България красивите гледки също се приватизират.
Старият град, онзи Созопол, възпят от Константин Паустовски, се задъхва. Смокините, наистина още раждат и бабичките още продават смокиново сладко. Пирамидките от зелени бурканчета, наредени върху масички на калдъръма, още причакват минувачите. Но бабичките намаляват, а няма кой да ги замени. Някъде прочетох, че от 200 и нещо безценни исторически къщи в Стария град, сега са останали едва стотина.
Така че книгата на Ганчо Ганчев „Моите Аполонии” се превръща и в ярък летопис на един град, който изчезва.
„От далечната 1983-та година в началото на септември аз неизменно пристигам в Созопол заедно с всяка една „Аполония” – и така вече цели 30 години.” – пише в предговора към книгата си Ганчо Ганчев. – „Защо ли? Отговорите са вътре в книгата. В скъпия ми Созопол е преминала част от младостта ми, изпълнена с весели, любовни, културни и не толкова културни случки. Именно тези случки са събрани тук – те са моите „Аполонии”! В тази книга е моят дух, но много се надявам в нея да е попаднал и малко от духа на времето и на нашата мила страна. Е, някои спомени може и да съм объркал, но при толкова мастика и мента, изпити тогава, да се чудиш как изобщо имам спомени. Който се види вътре, нека да ме поправи. Имената са истински, включително женските, за което предварително се извинявам на настоящите им съпрузи.
Созопол и „Аполония”, това съм аз. Затова ги и обичам – повече от всичко!”
И ние ги обичаме.
Затова е редно да се запитаме: Има ли все пак надежда – за нас, за книгите ни, за Созопол?
Надеждата ни е единствено в „тези, малките”.
Пред църквата „Св. Георги” Божко и Зара са подредили своята малка сергийка. Те са на 6-7 години. Той е измайсторил малки хартиени корабчета с флагче и надпис „Sozopol”. А тя – цветя от салфетки. Райчо и Рени са малко по-големи, но и те са тук. Райчо предлага боядисани камъчета. А ги боядисва самата Рени.
Исках да извикам – ей, знаете ли, че надеждата ни е само във вас! Но нищо не извиках, щях да ги стресна. Само си взех едно корабче от Божко. Малко хартиено корабче, с флаг и надпис „Sozopol”. Взех си и едно камъче.
С цветовете на трикольора.
