Начало Филми Личности Апостола на Свободата и киното
Личности

Апостола на Свободата и киното

Петър Кърджилов
03.03.2023
7630
Георги Данчов, Портрет на Васил Левски, 1888 г.

В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любеше свойто отечество красно.

Иван Вазов, „Левски”, „Епопея на забравените” (1881–1884)

Поети и писатели го възпяват в стихове и проза. Иван Вазов го увековечава в одата „Левски”, поместена в цикъла „Епопея на забравените”, Христо Ботев му посвещава най-хубавата си песен – „Обесването на Васил Левски” („О, майко моя”). Художници го рисуват – от тях единственият, който се е познавал с него, е Георги Данчов, посвещават му портрети, картини и дори икони, макар и „неканонични”. Скулптори ваят лика и снагата му, негови бюстове и паметници се извисяват в стотици български градове и села, във Вашингтон, Буенос Айрес, Солун, Букурещ… Фотографи го снимат, та да запечатат и съхранят образа му за идното, а и нагледно да докажат, че е бил човек от плът и кръв, а не „фантом или сянка”. Музиканти композират в негова чест оратории и кантати, тропари и реквиеми…

Хорал за Васил Левски, записан на фонограф (1896)

Един от тях, Петър Рендов, написва „по случай откриванието паметника на Левски” (станало на 22.Х.1895) хорово „произведение”, озаглавено „Пролог”. Тъкмо то бива изпълнено на 4 май 1896 в „Славянска беседа”. „В време на концерта – отбелязва след три дни в. „Мир” („орган на Народната партия”) – се въсприе с фонограф целия „Пролог” и от ново биде възпроизведен с шумни ръкопляскания”. Така бива осъществен един от най-ранните звукозаписи у нас. Навярно от братя Селвели – „познати някога в Пловдив по акордирание на пиана”, които още през април 1896 г. разполагат в бюфета на „Славянска беседа” своя „доволно осъвършенствуван фонограф” и срещу двадесет стотинки развличат столичани с „разнообразен репертуар”. Нещо повече – с помощта на „чудесното Едисоново откритие” италианците „приемат да фонографират песни, разговори и декламации на частни лица и да ги въспроизвеждат отпосле” („Мир”, № 235, 20.ІV.1896).

„Хъшовете” (1923) – проект за филм по Иван Вазов

Киното – следващото, още по-чудесно изобретение на Томас Алва Едисон, също бива привлечено от личността и делата на Васил Левски… В началото на 1923 г. сп. „Кинопреглед” (1920–1923) огласява: „Наскоро е почнато филмирането на „Хъшовете”, голем български исторически филм, според едноименната Ив. Вазова драма и повестта „Немили-недраги”. Особенна стойност добива филмирането на „Хъшовете” с юбилея на кинематографа в България и 50 годишнината от обесването на Васил Левски, който е едно от действующите лица в драмата… Пейсажът и историческата верност заемат, разбира се, едно от важните места на изработката. Минаването на Дунава, изпращането на възстаниците и представянето на „Загубената Станка” са моменти, които дават не само наслада на нашия зрител, но го и въодушевяват и облагородяват… Снимките, както и постройките на улици и даже части от „ески” Русчук, са почнати в Берлин и скоро ще имаме случай да видим довършена тази истински наша кинотворба. За по-голямата верност и пълнота в снимките е пристигнала специална кинематографическа експедиция, която ще направи некои продукции на самото место”.

Съобщението в сп. „Кинопреглед” от началото на 1923 г.

В края на текста биват посочени вдъхновителите и изпълнителите на проекта: „Разработката на сюжета дължим на познатия и стар деятел и в областта на кинематографа г-н Панайот Хитров. Името му е гаранция за големия успех. Техническата подготовка извършва нашият колега, бившия главен редактор на „Киносвет” [1919–1920], младият г-н Марин Хитров”. За съжаление, тази първа сензационна новина остава и последна. Периодичният печат повече и дума не споменава за кинодрамата „Хъшовете”, в която Васил Левски е трябвало да бъде „едно от действующите лица”, макар той да не е такова и в повестта „Немили-недраги” (1883–1884), и в нейната сценична адаптация – пиесата „Хъшове” (1884).

Свидетелството на Васил Гендов за инициативата на Борис Грежов (1924)

В своите мемоари „Трънливият път на българския филм 1910–1940” бащата на българското кино Васил Гендов (1891–1970) уверява, че „идеята за снимане на филм живота на Васил Левски” е родена „още в 1924 година”, но „по технически и финансови причини” тя „не е могла да бъде реализирана”. „В 1924 година – пише създателят на първия български игрален филм „Българан е галант” (1914) – по инициатива на режисьора Борис Грежов, писателят Димитър Страшимиров е започнал изработването на сценарий върху живота на Васил Левски, върху канавата на своя труд: „Животът на Васил Левски”. Сценарият на Страшимиров е бил значително разтеглен, като е обхващал много епизоди от живота на апостола, като се започне от подбалканските градове на Стара планина и стигнете до Пазарджик, Пловдив и др. Страшимиров започва от 1872 година, когато отец Матей търси апостола в Казанлък. По развитието на сцените в сценария, в който са застъпени градовете Казанлък, Пловдив, Стара Загора, Царево, Карлово, та дори и София, до присъдата на Димитър Пъшкоолу от Сопот и Марин папаз Луканов от Ловеч. Ясно личи, че авторът е искал да обхване само революционната дейност на дякона и организирането на комитетите в България и по този начин филмът щял да има характера на една историческа биография на Левски. Доколко от работите около снимането на филма са били напреднали, говори обстоятелството, че както авторът, така и режисьорът са търсили усилено лицето, което трябва да застъпи ролята на Левски. Приложените снимки към сценария на артистите Владимир Трендафилов, Стефан Савов и Стефчо Киров /провинциален артист/ с направените върху тях допълнения с мастило, грим и костюми, показват, че един от тримата е трябвало да пресъздаде образа на Левски. Дори в снимката на Стефан Савов се вижда ясно очертанията на костюма на Левски от легията, плюс прибавените мустаци, за да се добие една цялостна представа за артиста Стефан Савов, като изпълнител на апостола. Само върху портрета на Стефчо Киров не е правена никаква корекция… Проектът обаче е бил изоставен поради вечната причина – липса на средства. Толкова повече, че един такъв филм е предполагал много средства. От тази първа идея за създаване на филм из живота и дейността на Васил Левски като материална следа са запазени само четири фотографии с предполагаемите участници във филма /съхранени в музея на Бълг. Кинематография [днешната Българска национална филмотека – БНФ]/ и с корекцията върху тях, направена от Димитър Страшимиров и Борис Грежов”.

Васил Гендов (вляво) и Борис Грежов – двама приятели, двама пионери на българското кино, двама кинематографисти, направили опит да пресъздадат образа на Левски върху екрана

Васил Гендов и Борис Грежов са дългогодишни колеги и приятели. Така че е напълно възможно вторият да е разказал тази история на първия. Тя обаче бива потвърдена и от журналиста Недялко Николков – през 1940 г. във „Вестник на жената” (1921–1944), „седмичник за литература, мода, домакинство и обществен живот”. „На известния историк Д. Страшимиров, в книжовното наследства на който биографията на Васил Левски заема първо място, навремето си бе възложено да събере всички необходими материали и данни за филм „Левски” – пише Николков в антрефилето „Филм за Васил Левски в СССР”. – Поради липса на достатъчни пари, работата по създаването на този филм бе преустановена. Всички събрани материали – портрети на съучастници, близки, съдиите и други лица около Левски, също и множество книжовни документи – са предадени на Борис Грежов”. За съжаление, авторът не уточнява „координатите” на споменатото „навремето си”. За разлика от Борис Грежов, който в своите мемоари „В света на мечтите и… изпитанията” подчертава, че в периода 1923–1927 г. е пребивавал във Виена…

Конкурс за филмов сценарий, увековечаващ делото на Апостола (1927)

На 30 март 1927 г. два пловдивски вестника, „Борба” и „Юг”, известяват посредством идентичен текст своите читатели, че „Комитетът за въздигане храм-паметник-музей на Васил Левски в с. Къкрина, ловешко”, воден от желанието си „да продължи поетата задача по увековечаването делата на апостола”, е решил „да бъдат възпроизведени те на филм”. За целта Комитетът, чието седалище е в град Ловеч и чийто председател е д-р Никола Сяров, обявява конкурс „за изработване сценарио по отфилмиране живота и деятелността на Васил Левски”. Определени са три премии: първа – 3000 лв., втора – 2000, трета – 1000. „Представените работи” ще се преценяват от жури, което „ще се произнесе” на 22 май 1927 г. в Ловеч.

Обявлението в пловдивския в. „Борба” от 30 март 1927 г.

Още на 26 декември 1901 г. родолюбиви българи поставят паметна плоча на Къкринското ханче, където Васил Левски е заловен от турски заптиета (полицаи) призори на 27 декември през 1872 г. На същата дата, 26 декември 1901 г., в с. Къкрина се ражда бъдещият лекар и общественик д-р Никола Сяров, по чиято инициатива на 5 юни 1924 г. бива основан Гражданският комитет „Васил Левски”, поставил си за цел възстановяването на историческото ханче, а и обезсмъртяването образа на Апостола посредством екранизирането на живота му, отдаден на националноосвободителните борби на народа ни…

Против „профанизирането на живата легенда”

Не всички обаче изпадат във възторг от идеята на Комитета. Един от противниците ѝ е Симеон Андреев (1887–1942) – поет, писател, журналист, работил като библиотекар и в Народния театър, и в Народната библиотека. На 24.I.1927 г., два месеца преди появата на споменатите обявления в „Борба” и „Юг”, той публикува статията си „Кино, история и личности” в софийския в. „Македония” (№ 85) – „всекидневник за политика, културен живот и информация”. След като припомня популярността на киноартистите и възможностите на киното да „омайва, приобщава и пристрастява”, Симеон Андреев подхвърля, че тъкмо поради тези си качества, то „се мержелее” за някои „като средство за пропаганда”. „И, ето ти – продължава авторът, – дохожда на ума на членове от комитета „Васил Левски” да изобразят чрез киното живота и делото на великият Апостол на свободата ни, да възкресят една от най-светлите страници на миналото ни. Дохожда им на ума – остави, – но и сериозно смятат да осъществят тази „щастлива” идея. А идеята, за жалост, не е щастлива.

Подмамени, може би, че на екрана се изредиха фигурите на Нерона, на Наполеона, на разни по-малки и по-големи образи из световната история, – нашите хора тук решават: защо да не бъде и Васил Левски между тях?

Защо ли? – И чакат отговор. Отговора ето го:

Длъжни сме да знаем и да съзнаваме значението, което има образа на Василя Левски в живата памет на народа. Може добре – и исторически, и като личности, – да са пресъздадени от някой талантлив артист Нерон и Наполеон, ала образа на Левски, – тъй както го е показала вече легендата измежду народа – него кой може сътвори? Тук не се отнася работата до дарът на превъплотяване у артиста, до играта, до външните ефекти. Цялата работа е в профанизирането на живата легенда. При нея не бива да се отива с кинематографическия апарат. Тя е още дотам прясна, дотолкова близка и многовидна, че е грях да стане типична, орамчена. Киното може да даде типа, ала не ще засегне легендата. Да не бъркаме картините и представленията на киното с легендата на миналото, която звучи в ушите ни като че ей сега сътворена, пред нашите очи. Още много рано е Левски да ни бъде забава или предмет на възторг и почит чрез киното!”.

Реакцията на написаното от Симеон Андреев не закъснява – три дни по-късно в. „Свободна реч” помества мнението на писателката и преводачката Анна Каменова (Анна Михайлова Стайнова, 1894–1982), озаглавено „Легендата на екрана”. Започващо с няколко обобщителни изречения за киното и неговата природа, то постепенно навлиза в темата: „У нас киното още не е посегнало на нищо. То само мина с нерешителни стъпки през Розовата долина и направи обикновени фотографически снимки. Но ето че се заговори за българския филм – живота и делото на Васил Левски. В онзиденшния брой на вестник „Македония” г-н Симеон Андреев се изказва решително против изработването на този филм. Той се бои, че живата легенда ще се профанира и при нея не бива да се отива с кинематографически апарат. Струва ми се, че опасенията на г-н Андреев са преждевременни. Защото едва ли ще има възможност сега за сега да се изработи български филм. Още миналата година се повдигна въпросът за изработване на български филм по случай празнуването на 1000 годишнината от златния век [виж в Портал Култура статията „Златният век и киното”]. Изказаха са и техници. Изработването на български филм се оказа твърде сложна задача”.

Статията на Симеон Андреев във в. „Македония” от 24.I.1927 г.

„По отношение на „профанирането на живата легенда” – продължава своя размисъл дъщерята на политика и публициста Михаил Маджаров и съпругата на юриста и дипломата проф. Петко Стайнов – въпросът не е толкова страшен. Даде се на филм животът на Исуса Христа, без ни най-малко да се профанира светия образ, без да се накърни религиозното ни чувство. Тайната лежи в художественото, майсторското, творческото пресъздаване. Но изобщо взето, колкото е по-далечно историческото събитие или легендата, толкова по-сполучливо може да бъде предадено на филм. Скорошното минало ни е много познато, всяка подробност ни е близка, всяка грешка ще бъде забелязана, ще ни действува мъчително. Това се отнася еднакво до филм, до литературно или драматическо произведение. Не беше ли мъчително за всички зрители да видят Христо Ботев на сцената? И все пак на филм това би се понесло по-лесно, защото поне няма да се чува чужди глас. И разстоянието, което дели публиката от екрана, е по-голямо, отколкото това между зрителя и рампата.

Специално за филм Васил Левски – за легендата на Апостола – се явява и друго препятствие. Всъщност тази легенда още не е сътворена. Ний знаем, ний помним отделни събития от живота на Васил Левски. Но това са отделни исторически събития, не споени още с мистиката на легендата, която тепърва ще добие ясни форми. Ала, ако се явеше един писател, който сам с голямо художество и творчество довършеше творящата се легенда, не бихме ли му били благодарни?

Същото ако се намереше – големият кинорежисьор.

Опасността би дошла от лошия филм. Защото хубавият филм въздействува на всеки случай по-морално, отколкото лошо написаната брошура. Обаче, тези, които се решат да направят първия опит за български филм, трябва да си дадат за цел осъществяването на по-лека и по-достъпна задача”.

Филмово производствено дружество „Левски” (София, 1928)

„В това време – продължава Васил Гендов да проследява развитието на „идеята за снимане на филм” за дякон Игнатий, имайки предвид края на 1927 година – Борис Грежов съвместно с ротмистър Стоев Велко решават да изработят нов филм из живота на Левски. За тази цел те намират писателя Димитър Страшимиров и го замолват да изработи сценария за филма „Левски”. Димитър Страшимиров приема поканата и Грежов започва с подготовката за снимането, като прави подбор дори и на артисти. Същевременно изисква от Народната библиотека оригиналните снимки на всички борци за освобождението около времето на Левски. Получава дублирано копие на албума като пособие за точно изпълнение на грим и облекло. Скоро обаче Грежов узнава, че предполагаемият финансист на филма не съществува и че това било само средство на Стоев да го привлече, разделя се със Стоев и отново заминава за Виена. (Една част от сценария „Левски” на Димитър Страшимиров, както и дублираният албум на Библиотеката се намират в Музея на българската кинематография)”.

Много е възможно тази инициатива да е била вдъхновена от споменатия конкурс за филмов сценарий, обявен от Комитета за въздигане храм-паметник-музей на Васил Левски в с. Къкрина през пролетта на 1927. По това време Борис Грежов (1889–1968) има зад гърба си само един игрален филм като режисьор – „Момина скала” (1923). Опитът на ротмистър (кавалерийски капитан) Велко Стоев в киното се изчерпва с участието му (най-вероятно като статист) в „Под старото небе” (1922). Експерт по темата е единствено д-р Димитър Тодоров Страшимиров (1868–1939) – учен, историк, директор на Народния театър, брат на писателя Антон Страшимиров. През 1925 г. д-р Страшимиров публикува доказателства, утвърждаващи версията, че поп Кръстю е доносникът, предоставил на турските власти информация за пребиваването на Левски в Ловеч и Къкрина през декември 1872 г., а през 1929 г. излиза обширният му труд „Васил Левски. Живот, дела, извори”, преиздаден през 2012 г. от издателство „Изток-Запад”.

Молбата на ротмистър Велко Стоев до министър-председателя Андрей Ляпчев – 8.II.1928 г.

В крайна сметка Борис Грежов прекратява работата си върху проекта, Димитър Страшимиров комай не довършва сценария. Единственият, който не се отказва е Велко Стоев. Обсебен от желанието да изработи „нов филм из живота на Левски”, той основава Филмово производствено дружество „Левски” (София), чието седалище е било на ул. „Лавеле” № 38. Тъкмо като директор на дружеството (а и във връзка с начинанието) той изпраща на 8.II.1928 г. официално писмо до тогавашния министър-председател на България Андрей Ляпчев (1866–1933), който същевременно е и министър на вътрешните работи и народното здраве.

„Многоуважаемий господине министре – започва текстът, съхраняван в Централния държавен архив (ЦДА, ф. 177К, оп. 2, а. е. 142, л. 320, 320г), – нашата фирма реши да направи всички материални жертви, за да покаже нам и на поколенията пътя към Голгота, в лицето на най-светлия народен апостол Васил Левски, живота, борбите и страданията на когото да произведе на филм. Нашето предприятие е съпроводено с много трудности и изпитания. Вярното предаване на историческите образи, обстановка и пр., които да направят нашето дело правдоподобно, сериозно и ценно, изисква вън от другото да се представят четите и потерите в дейността на Левски в разни места на страната и в Балкана, където ще трябва да направим снимки, които ще представят живота и борбите на Левски за свободата на България. Ето защо, най-учтиво молим, многоуважаемий Господине Министре, да ни се даде едно писмо до местните околийски началници и кметове, където ще ни се наложи да филмираме, да ни допуснат свободно и безпрепятствено да вършим работата си и да ни указват нуждното съдействие. Тъй като нашето начинание е от чисто културен и общо народен характер и при това мъчно осъществим…, то осмеляваме се, Многоуважаемий Господине Министре, да Ви помолим, щото в кръга на всяка законна възможност да ни ощастливите с Вашата морална подкрепа и с Вашето насърдчение”.

За съжаление, този замисъл не бива реализиран.

„Прослава на Левски” (1931)

Не бива доведена докрай и идеята за създаването на игрален филм на Гражданския комитет „Васил Левски”, материализирала се най-вероятно единствено посредством обявяването на конкурса за сценарий. Печатът и дума не проронва нито за решението на журито, нито за разпределението на премиите, нито за началото на евентуални снимки! Поредният проект пропада и потъва в забрава, но не и основната цел на къкринския Комитет и неговия председател, сякаш орисан от Съдбата за този пост. Под ръководството на д-р Никола Сяров успешно продължава и придобиването на собствеността върху Къкринското ханче, и неговото реставриране, и откриването на архивни документи, свързани с местния революционен комитет, и събирането на артефакти за експониране… Този процес приключва на 10 май 1931 г., когато бива тържествено открит и осветен от Браницкия епископ Максим първият у нас музей, посветен на Апостола. Събитието бива фиксирано върху филмова лента от Христо Константинов (1897–1940) – „първия ни професионално подготвен кинооператор”; първия българин, заснел самостоятелно игрален филм; бащата на българското научнопопулярно кино; един от основателите (през лятото на 1934) на Съюза на филмовите дейци…

Неговият филм, озаглавен „Прослава на Левски”, оцелял до наши дни и грижливо съхраняван в БНФ, се състои от четири сегмента, чието общо времетраене е 29 минути. Първият от тях започва с междукадров надпис, гласящ: „Всяка година на 16 февруарий народният комитет в София устройва панихида в памет на Васил Левски”. Васил Иванов Кунчев е обесен на 18 февруари (6 февруари стар стил) 1873 г., но до Втората световна война годишнината от смъртта му се почита обикновено в неделните дни около тази дата, докато днес тя се отбелязва (вече традиционно) на 19 февруари. През 1930 г. панихидата бива отслужена от Н. В. Пр. софийския митрополит Стефан на 16 февруари (неделя) в столичния православен средновековен храм „Свети Спас”, който заедно с разположената наблизо „Света Неделя” са били най-големите църкви в града непосредствено след Освобождението (днес останките му могат да се видят в сутерена на сградата на „Булбанк”). През 1931 г. бъдещият екзарх Стефан извършва пòмена от 10,30 часа на 15 февруари (неделя) в църквата „Света София”.

Кадри от първата част на филма „Прослава на Левски”, заснети от кинооператора Христо Константинов на 16 февруари (неделя) 1930 г.

Следват 4 минути, показващи излизането на множеството от „Свети Спас” (или „Възнесение Господне”), траурното шествие през центъра на столицата, преминаващо по булевард „Цар Освободител” и покрай Военния клуб, достигането до паметника на Апостола, пред който гражданството полага венци и цветя и коленичи, а официалните лица държат речи – господата Караиванов „от карловската дружба” и Константинов „от студентското дружество „Левски” (според свидетелствата в пресата).

„Прослава на Левски” продължава с два епизода, представящи Плевен (4 мин.) и Ловеч (9 мин.) – както съвременния облик и забележителностите на тези два града, така и онези места в тях, свързани с нелегалните посещения на Дякона.

Последните 12 мин. проследяват тържеството на 10 май 1931 г., когато Къкринското ханче отново разтваря врати, но вече „възобновено” като „музей”, една от „атракциите” на което е „плетът, на който е увиснал ранен Левски”. Тъкмо пред обширния двор на хана се събират много хора, дошли предимно от Ловеч и предимно пеша – ученици и учители, войници и офицери, поборници и опълченци, колоездачи… Има и официални лица, които произнасят пламенни слова: ген. Сотир Маринков – началник на жандармерията; Димитър Страшимиров – „представител на М-вото на просветата”; също споменатият вече д-р Никола Сяров; актьорът Иван Попов – „представител на народния комитет „Васил Левски” в София” и вуйчо на Васил Гендов; артистът Владимир Трендафилов, който рецитира Вазовата поема „Левски”; Йордан Мицен, секретар на местния комитет… Накрая военната музика засвирва, започва парадът, местните и гостите им от околните села се хващат на „народно хоро”…

Четвъртата част от „Прослава на Левски” – откриването на „възобновеното Къкринско ханче-музей” на 10 май 1931 г.

Оказва се, че филмът „Прослава на Левски” е сниман в продължение на година и половина – от 16 февруари 1930 г. до 10 май 1931 г. До края на август 1931 г. Христо Константинов все още изпълнява длъжността „завеждащ Държавната филмова лаборатория при Фонд „Кино-просвета” към Министерството на народното просвещение (МНП), така че е възможно членове на Комитета да са се обърнали за съдействие към самия министър – проф. Александър Цанков. А може да са контактували директно с кинооператора. Който очевидно не е бил сам на „снимачната площадка” – в един от кадрите ясно се вижда още една (освен снимащата в момента) кинокамера, поставена върху триножник, зад която е застанал млад мъж, вероятно помощникът на Христо Константинов. Така „къкренци” все пак успяват да „продуцират” филм за Васил Левски – не игрален, а хроникално-документален, озаглавен „Прослава на Левски”!

„Бунтът на робите” (1933) – първият български звуков игрален филм

Появата на звуковото кино в България позакъснява в сравнение с тази в САЩ и Западна Европа, но пък утвърждаването му върху екраните на страната протича светкавично. Първите тонапаратури биват инсталирани в софийските кина „Пачев” и „Модерен театър” през март 1930 г., а до края на годината броят на преустроените и пригодени за звукова прожекция киносалони нараства на 30. Зрителите бързо привикват с нововъведението, одобряват го и отказват да гледат неми ленти. Българските кинодейци обаче не са в състояние да предложат на аудиторията звукови филми, чието производство, от една страна, е значително по-скъпо, а, от друга, у нас никой не разполага със снимачна тонапаратура. Звуковата революция разтърсва родното целулоидно производство, колкото и скромно да е то дотогава – през 1929 г. в България виждат екран четири отечествени неми игрални филма, а пети остава недовършен; абсолютно същата е картината през 1930 г.; през 1931 г. се появяват два филма, а през 1932 г. – нито един!

„Как не може екранът да проговори на български? Макар и две думи да бъдат, но да са на български”. Това ми каза директорът на „Модерен театър” Марин Диков, когато една вечер през месец декември [1932] аз и Жана Гендова се изкачвахме по стъпалата на театъра, за последното вечерно представление” – пише Васил Гендов в мемоарите си, уверявайки, че тъкмо тези слова на бизнесмена са дали подтика за направата на първия български звуков игрален филм. След като ги чува, Гендов не мигва, твърдо решил да бъде пионерът и в тази област. Той разговаря с операторите Христо Константинов и Симеон Симеонов, които отказват съдействие, поради факта, че с техните ръчни снимачни апарати не може да се осигури синхронът между звук и картина. Единствен Минко Балкански приема не само да работи „на вересия”, но и с готовност оборудва кинокамерата си с мотор, въртящ филмовата лента със скорост 24 кадъра в секунда – каквито са новите изисквания на звуковото кино.

Попаднал на Димитър-Страшимировия труд „Васил Левски. Живот, дела, извори”, Васил Гендов окончателно решава и въпроса за сюжета – бъдещият филм ще се нарича „Левски”. Сценарият, който той нахвърля, започва с пристигането на Апостола в балканско градче, за което турците скоро научават и започват обиски и арести. Заптиетата задържат влюбената в Левски учителка Христина (Жана Гендова) и местния свещеник – поп Никола (Петър Топалов), когото подлагат на мъчения. Майката на Левски (Мила Савова) също е изтезавана, след което бива хвърлена в кладенец. Проследявайки потерята, предрешеният революционер („тая заран млад е, довечера стар, одеве търговец, сега просяк дрипав”) успява да освободи Христина. Насилниците обаче ослепяват свещеника, който въпреки това продължава да отправя молитви за поробените си братя. И става чудо – камбаните започват да бият сами… Готовият текст Гендов предоставя за одобрение на цензурната комисия при МНП, а когато оттам отговорът се забавя, той узнава, че „сценарият е изпратен за мнение в Турската легация”.

По повод на „материалната невъзможност” да задоволи финансовите претенции на някои „звезди” от Народния театър, на които режисьорът предлага да превъплътят образа на Апостола, Гендов пише: „бях принуден да се спра върху себе си”, „трябваше аз да изпълня ролята на Левски”. Следва подборът на останалите актьори: Жана Гендова, Мишо Левиев „за ролята на гърка Кирияк Ефенди”, Бистра Фол – Лалка, Михаил Попов – онбашията, Христо Христов, Страхил Титиринов…

Снимките за филма, които са предимно външни, започват през лятото на 1933 г. в Карлово и Сопот. Полковник Петър Димков, тогавашният началник на Карловския гарнизон и бъдещият народен лечител, осигурява със свои войници нуждите на режисьора от „статисти и фигуранти” („като заптиета, въстаници и народ”), а и снабдява продукцията с униформи и костюми.

Тези, оцелели до наши дни фотографии, позволяват да бъде „реставриран” филмът „Бунтът на робите”, иначе безвъзвратно изгубен по друмищата на неумолимото време

Васил Гендов осигурява бюджета на филма, чието първоначално заглавие бива променено на „Бунтът на робите”, посредством ипотекирането на „единствения си собствен апартамент” в София (за 150.000 лв.) и „скромната къщичка на родителите на Жана Гендова в Сливен” (80.000 лв.), а когато тези пари свършват, приема при „драконови” условия още 100.000 лв. от Ст. Баръмов – „бъдещия голям филмов търговец и съдържател на големите софийски кина „Хемус” и „Балкан”.

В малко виенско кино е извършен звукозаписът – директно върху филмовата лента. Гендов сам озвучава три роли, Жана Гендова – две, помагат и нашенски студенти, следващи в австрийската столица… Музиката бива записана от грамофонни плочи, съдържащи песните „Шуми Марица”, „Горда Стара планина” („Мила родино”) и „О, майко моя”. Първата проба е направена в софийското кино „Глория” и според Гендов „резултатът беше неочакван”. „Когато за първи път в България на екрана прозвуча „Шуми Марица” и „О, майко моя”, когато за първи път чуваха екрана да говори на български, във всички се затвърди убеждението, че е постигнат резултат”. С помощта на оператора Симеон Симеонов и донесения от него малък прожекционен апарат „Бунтът на робите” (1933) е монтиран и „представен за първа цензура в Ученическото кино”. Комисията, определяща категориите на филмите, го квалифицира като „културно-просветен” филм, което му дава възможност да бъде прожектиран във всички кина, включително пред деца и учащи се. Така продуцентът Васил Гендов бива освободен от заплащането и на акциз, и на други данъци и такси.

Жана (горе) и Васил Гендови в главните роли на филма „Бунтът на робите”

Премиерата е на 2 октомври 1933 г. в кино „Модерен театър”. Филмът, чиято дължина е 2050 метра, а времетраенето – 76 мин., е посрещнат „възторжено от публиката” и изпратен с „нестихващи овации”. „За първи път българският екран произнасяше български говор, за първи път салонът се изпълваше от българска музика” – спомня си Васил Гендов.

През октомври започва и разпространението на „Бунтът на робите” из страната, което също не минава без драматични перипетии. В Шумен и Ямбол според Жана Гендова филмът е спрян по настояване на „чиновниците от Турската легация”. Дни преди Коледа Васил Гендов получава поредния удар, нанесен този път от Министерството на външните работи и изповеданията, което моли Министерството на вътрешните работи и народното здраве да разпореди забраната на „представянето на речения филм”. Мотивът – желанието на правителството „да се установят приятелски и добросъседски отношения с Турция и с околните държави” (ЦДА, ф. 177, оп. 2, а. е. 569, л.  с. 37–38). На 28 декември 1933 г. прожекциите на „Бунтът на робите” са прекратени. На 18 януари 1934 г. Васил Гендов пише писмо: „Тъй като със спирането на филма ми се нанасят големи материални щети, които аз не мога да понеса, моля нареждането Ви, Господин Министре, да се прегледа наново филма с един пратеник на Министерството на външните работи и изповеданията и ония сцени, които дразнят националното чувство на някоя съседна държава, се премахнат и да ми се разреши по-нататъшното прожектиране на филма (ЦДА, ф. 177, оп. 2, а. е. 570,  л. 330).

Друг удар нанася фабриката за бонбони „Пеев”, на която Гендов разрешава да аранжира с фотоси от „Бунтът на робите” опаковките на произвежданите от нея шоколади. „На уреченото време – спомня си Жана Гендова, – когато се явихме при директора на фабриката, за да си получим обещаното възнаграждение, получихме рязък отказ. Едва ли не бе поставен въпросът, че ние трябва да заплатим на фирмата” – за това, че тя прави реклама на нашия филм. В крайна сметка Гендови губят жилището си – „лиших се завинаги от това, което градих стотинка по стотинка толкова години и все пак бях доволен, че българският филм проговори на български” – заключава с огорчение Васил Гендов…

През месец октомври 1933 г. излиза специален брой на в. „Българско кино”, изцяло посветен на „Бунтът на робите”

„Бунтът на робите”, от една страна, бива охарактеризиран като „първия български звуков игрален филм”, но, от друга, той е имал 59 междукадрови надписа, чието наличие според проф. Александър Янакиев предполага „хибридния характер” на творбата. В нея „се преплитат обяснителни и поучителни надписи с изговорени реплики и такива, които са представени с надписи” – отбелязва киноисторикът. Васил Гендов твърди, че от Виена е донесъл със себе си само „една ролка от тонснимките на приветствието и една ролка от музикалната илюстрация с „Шуми Марица” и „Горда Стара планина”. Тази случайност решава съдбата на филма – с помощта тъкмо на тези „тонснимки” той осъществява пробата в кино „Глория”.

Кинокритиката, доколкото я има по онова време, не спестява забележките си към многобройните недостатъци на филма. Общественият отзвук от показа му се ограничава до публикуването на петнадесетина предимно рекламни материала, сред пишещите за него няма нито едно авторитетно име на писател, критик, публицист, което красноречиво говори за оценката на тогавашните български интелектуалци…

Филм за Васил Левски в СССР (1940)

„Едно от филмовите предприятия на СССР възнамерява да създаде драматичен филм „Васил Левски” – огласява към края на 1940 г. във „Вестник на жената” журналистът Недялко Николков. – На българските писатели и историци ще бъде възложено написването на сценарии, като на най-сполучливите от тях ще се дадат премии. Само руските филмови творци могат да създадат истински художествени филми с българска тематика. И, без съмнение, поради своята историческа и художническа правда, тези филми могат да намерят разпространение по всички краища на света”.

По същото време сп. „Илюстрована политика” (№ 120) повтаря информацията – посредством анонимен текст, озаглавен „В Русия ще се снима филм с главен герой Васил Левски” и отрупан с подзаглавия: „Най-светлата личност в национал-революционните движения според съветските режисьори, бил Апостола. Участието на български писатели в написването на сценариото. Къде ще се снима филма?”. „Едно от филмовите предприятия в Съветския съюз – продължава съобщението – си е поставило задачата да филмира филм из живота на нашия революционер Васил Левски. Руските кинорежисьори в търсенето си да открият най-светлата личност – водач на национал-революционните движения, са се спрели на Васил Левски. Това е един справедлив избор, който не може да не радва всяко българско сърце. Създаването на Васил Левски на екрана е твърде мъчна задача. Богатият живот на Апостола, подчертания характер, неспокойния и винаги мъдър революционер, прозорливият човек и гениален организатор, всичко това ще трябва да бъде отразено със средствата на киноизкуството и възможностите на артиста до степен, с нищо да не накърни възвисения до легенда образ на Апостола. Методите на руското кино дават богати възможности за постигане на тия задачи. Преди всичко, започнати са основни и всестранни проучвания. Поискан е от България целия материал – трудове, документи, описания и пр. за Левски. Вероятно ще бъде поискано съдействието на български писатели, историци и общественици при изграждането на образа на Апостола. За написването на сценариото ще бъде обявен конкурс с високи премии между българските писатели. След като бъде извършена тази огромна подготвителна работа, филмът ще започне да се снима. Не се знае, дали студиото, което ще снима филма, ще направи снимки из България, на самото място, където се е подвизавал Левски”.

Много е вероятно тъкмо във връзка със споменатия конкурс и огласените покрай него „високи премии” писателят Никола Стефанов да е написал сценария „Левски в опасност”, „откъслеци” от който публикува сп. „Световна илюстрация” – на 22 февруари 1941 г., в брой № 11, посветен на Васил Левски.

На 22 юни 1941 г. германските войски нахлуват в Съветския съюз и този недружелюбен акт ще да е сложил край на иначе перспективното начинание. Но не и на интереса към славното българско минало и популяризирането му посредством кинематографа. Темата за пореден път бива подхваната в редакционната бележка „Исторически филм”, появила се на 29 март 1942 г. в седмичното илюстровано списание „Киносвят”. След като посочва светлия пример, даван от съюзническата немска кинематография – „Германия с усилено темпо снима филми с исторически сюжети”, и изтъква „голямата възпитателната роля на филма”, анонимният автор стига до заключението: „В това направление България може да направи много. Ние имаме безброй хубави исторически романи, които могат да бъдат филмирани. Чрез тях ще се превъзпитат българските поколения”.

Телевизионни постановки

„Демонът на империята” (1971) е телевизионна поредица, състояща се от 10 серии с различно времетраене – от 35 до 76 минути, заснети от режисьора Вили Цанков по сценарий, написан с чувство за хумор от белетриста Стефан Дичев по едноименния му роман. Борислав Пунчев е оператор на тази приключенска историческа драма, чийто главен герой е Васил Левски, предрешаващ се в различни роли (Дервиш ага, княз Третяков, Атанасович ефенди) български революционер, който поради своята неуловимост бива наричан Джингиби (Невидимия демон) от вечно преследващите го турски заптиета, предвождани от трътлестия Ибрахим бей (Георги Калоянчев). Ролята на Дякона изпълнява Илия Добрев, заобиколен от цяло актьорско съзвездие: Виолета Гиндева, Коста Цонев, Георги Черкелов, Наум Шопов, Петър Слабаков, Джоко Росич, Михаил Михайлов, Стефан Илиев, Тодор Колев, Руси Чанев, Георги Русев, Саркис Мухибян, Васил Попов, Никола Тодев…

Кадри от телевизионния сериал „Демонът на империята”

През 1970-те години драматургът Васил Мирчовски написва пиесата „Левски”, поставена както на сцената, където главната роля бива поверена на актьора Иван Тонев, така и в изключително популярната тогава рубрика „Телевизионен театър” – от режисьорката Гертруда Луканова. В адаптацията за малкия екран образът на Апостола бива превъплътен от Илия Караиванов, а Стойчо Мазгалов е Тефик бей – следователят, водещ разпитите на подсъдимия Васил Иванов Кунчев, чието достойно поведение потриса офицера, който възхитено възкликва: „И аз, ако не бях турчин, щях да тръгна след този човек!”.

През 2003 г. режисьорът Димитър Шарков поставя за БНТ пиесата на Стефан Цанев „Тайната вечеря на Дякона Левски”, като този път актьорския кръст по друма към сърцата на зрителите (напомнящ донякъде йерусалимския Път на страданието – Христовата Via Dolorosa) понася Даниел Цочев.

Илия Караиванов (Левски) и Стойчо Мазгалов (Тефик бей) в телевизионната адаптация на пиесата „Левски” от Васил Мирчовски

Документални филми

Димитър Шарков остава верен на темата и с документалния си филм „Песните на Левски” (2017). Повече от двадесет на брой са творбите, принадлежащи към този вид кино, осъществени от режисьори като Искрен Красимиров („Лъвский – европеец в Българско”, 2017), Юлия Кънчева („Пътят на Левски”, 2007) с оператор Емил Пенев, Пламен Масларов („170 години от рождението на Васил Левски”, 2007), Олег Ковачев („Седем педи над земята”, 2010), Горан Благоев („За Левски и вярата”, 2003), Андрей Алтъпармаков („Левски пред съда на Портата и на историята”, 1997) с оператор Стефан Алтъпармаков, Юри Жиров („Легенда за Левски”, 1996) с оператор Георги Ангелов…

Сценарии, сценарии

И така – през 1923 г. Панайот Хитров прави „разработка на сюжета” за драма, в която Васил Левски е „едно от действующите лица”. През 1924 г. Димитър Страшимиров започва „изработването на сценарий върху живота на Васил Левски”, част от който днес се съхранява в документацията на БНФ. През 1927 г. „Комитетът за въздигане храм-паметник-музей на Васил Левски в с. Къкрина, ловешко” обявява конкурс „за изработване сценарио по отфилмиране живота и деятелността на Васил Левски”. Ползвайки историческия труд „Васил Левски. Живот, дела, извори” на д-р Димитър Т. Страшимиров, през 1933 г. Васил Гендов написва сценария за „Бунтът на робите”, който „третира епизоди из живота на апостола в Карлово и около Карлово” (Гендов). През 1940 г. родната преса известява, че съветски кинематографисти възнамеряват да създадат „драматичен филм” за Апостола, като написването на сценария за него ще бъде възложено на „българските писатели и историци”. В началото на 1941 г. сп. „Световна илюстрация” помества „откъслеци” от сценария „Левски в опасност” на Никола Стефанов. В края на 1960-те писателят Стефан Дичев превръща романа си „Демонът на империята” в литературна основа за едноименния телевизионен сериал. Васил Мирчовски и Стефан Цанев пишат пиеси, предназначени за театралната сцена, които обаче впоследствие биват адаптирани за малкия екран. Сред сценаристите на някои от изброените документални филми личат имената на Даниела Лазарова, Петя Тетевенска, Велислава Дърева, Иван Стефанов, Горан Благоев, Димитър Стоянович, Дойно Дойнов…

Даниел Цочев (Левски) в пиесата на Стефан Цанев „Тайната вечеря на Дякона Левски”, поставена по БНТ

Митарствата на Радой-Ралиновия сценарий „Аз съм Левски” (1979)

През 1971 г. Радой Ралин споделя, зарадван, с двамата си синове, че ръководителите на един от тогавашните „творчески колективи” в Киноцентъра „са му поръчали да напише киносценарий за Васил Левски”. През 1975 г. ръкописът „Аз съм Левски” преминава през научната рецензия на историка проф. Николай Генчев, а през 1979 г. бива публикуван в сп. „Киноизкуство”. Снимките ха да започнат днес, ха утре, сменят се кандидатите за режисьори – Дучо Мундров и Асен Шопов, накрая истината излиза наяве – „идеологическите фактори” са решили, „че сценарият не представя в добра светлина българския народ”. Тази история разказва сладкодумно Кин Стоянов, един от синовете на Радой Ралин, който не се отчайва, а превръща сценария в кинороман, който пловдивското издателство „Христо Г. Данов” публикува. През 1994 г. към сценария проявяват интерес от Общобългарския комитет „Васил Левски”, започва дори събирането на средства, Радой Ралин посочва за режисьор Никола Рударов. Дарители не липсват, средствата се увеличават, сумата бива депозирана в „Балканбанк”. Но през 1996 г. идва банковата криза и събраните пари изгарят, заедно с „изгодната” си лихва… Народе????

Васил Левски (като знаменосец в четата на Панайот Хитов) и неговите интерпретатори: Васил Гендов, Иван Тонев (вляво), Илия Добрев, Илия Караиванов и Веселин Плачков

 

„Дякон Левски” (2015)

В това отношение (финансовото, осигурено от ДПС – поне така се твърди) съдбата очевидно е била по-благосклонна към актьора Максим Генчев, който успя да изведе до „премиерен” край филма „Дякон Левски”, в който изпълнява главната роля – тази на Апостола. Качествата на лентата, състояща се от две части с обща продължителност над 3 часа и половина, са спорни, оценките на кинокритиците бяха „диалектически”, широката публика прояви „приличен” интерес към прожекциите, но не ги прие с възторг – според боксофисовата информация на сайта Operation Kino (https://operationkino.net-20-22-02-2015) бюджетът на продукцията е бил 1 млн. и 500 000 лв., а приходите само от дебютната седмица – 170 000 лв. (18 000 зрители). Мнозина обясниха, че някои от недостатъците на „Дякон Левски”, в който „магическият историцизъм и художествената измислица са преплетени с почти документална стилистика”, се дължат на факта, че Максим Генчев, неговият сценарист и режисьор, „няма особено голям драматургичен и постановъчен опит”.

Наместо епилог

Филми за Васил Левски са правени, тепърва ще се правят и тепърва ще се въртят. А Апостола на свободата ще продължава да се извисява – и над людското всекидневие, и над художествената измислица, и над суетата, характерна за хората на изкуството. Ще продължава да се извисява над нас „със страшна сила”, да ни гледа с насмешка от неизкачен от никого друг връх – единственото място, от което според Дядо Вазов се вижда „по-прекия път” към безсмъртието!

Петър Кърджилов е писател фантаст, журналист и киноисторик. Роден е в Стара Загора през 1950 г. В периода 1980–1990 г. е редактор в Българската национална филмотека, главен редактор на списание „Фантастика“ (1990–1991), отговорен редактор в издателство „Златното пате“ (1992–1997), експерт в Националния съвет за радио и телевизия (1998). Автор е на книгите „Орбитата на Сизиф“ (1987), „Призрачен цикъл“ (1989), „Не обиждайте мафията!“ (1996), „Звездни детективи“ (1999), „Основание за смърт“ (2005), „Светлопис за Илинден“ (2009), „Кинохроники, заснети в Македония по време на три войни (1912–1918)“ (2018) и др.

Петър Кърджилов
03.03.2023

Свързани статии

Още от автора