Все ѝ казвах, че си е дошла с името: Божана на Бога, Господа, Дядо Боже, и Апостолова – заради деянията, които сторваше. Тя и в живота си някак се разпределяше между двете: Божана е поетът, писателят, радетелят на литературата, който я имаше за нещо много велико, много възвишено, много неприкосновено и поради това и прашинка не биваше да падне върху златния ѝ ореол. Тази е причината да се разлютява винаги, когато някой, занимаващ се с литература, не беше на висотата на пиедестала, но който тя я поставяше – тогава не прощаваше, тогава сиктердосваше на поразия. Всички смятаха, че е заради първите седем години (расла е в бедност, знаем от „Делнична Библия“), но аз отлично съзнавах, че са в голяма грешка: Божана идеализираше, а когато идеалът ти вземе да помръква и да се проскубва, тогава не ти остава друго освен острите думи, с които да го стреснеш, че да се сапикаса. Преди доста години в Созопол – мисля, че беше при представяне на Георги Господинов, се събрахме в една кръчма бая народ. Аз – точно срещу Жанчето. Пристигнал бях от Приморско, където с приятели фотографи (Галя Ушева и други) си бяхме спретнали чудни дни, но – продухан от морския вятър, бях настинал. И през цялото време в созополската кръчма подсмърчах, кихах, шумно се секнех. Накрая Божана не издържа и ме наруга – с такива биологически несъобразности и неразположености само съм излагал литературата; като съм хремав, да съм си стоял вкъщи! Да, тя всекидневно се молеше на олтара на литературата и поезията и не съм със сигурност единственият, комуто звънеше (когато се сетеше, спонтанно) и по час-два бистрехме художествените дела. Този, онзи, трети/трета, от време на време казваше стихотворение на някой поет, когото обичаше силно, казваше и свои – понякога горда, че се е получило, друг път за проверка – получило ли се е? Поезията я гореше отвътре, не можеше да ѝ устои – тя извършваше всички онези жестове за българската литература, които извърши и които записаха със златни букви името ѝ в културната ни история не за друго, а защото не можеше иначе, защото не можеше да си представи света без поезия. Особено българския свят…

Оттук идва апостолството ѝ, апостолството на Божана Апостолова. Ако кажем, че през 90-те, когато никой не го беше еня за българската литература и за пишещите на български, тя всъщност ги спаси, няма да преувеличим – така си е. Но – въпреки че мнозина я намираха за груба и безпардонна, правеше го с финес, с чувство, с мисъл да запази достойнството на другия. Защото тя не си представяше поет без достойнство, не можеше просто да си го представи. Така например се появи наградата „Иван Николов“ – първите ѝ носители бяха големи имена в българската поезия, но неслучили на родина и живеещи ако не в мизерия, то със сигурност не твърде охолно. Нейна, доколкото знам, е и идеята за Орфеевия венец – увенчаване на поета не само с лаврови клонки, но и със средства за съществуване. На „Пловдив чете“ отново тя е в основата заедно с другите ѝ колеги от града – прочее, отчасти и на нея се дължи славата, че под тепетата са най-стойностните български издателства. Стоеше и зад „Страница“ – още излиза това толкова ценно културно списание. Да не изреждам другото: непрекъснато изпращаше шофьорите си (тя кола не караше) било до Станка Пенчева, било до Екатерина Йосифова, било до Розалия Ликова или Вера Мутафчиева, я с пари, я с продукти, за да облекчи бита им. Тези ѝ жестове бяха постоянни и тя ги извършваше с естествена щедрост, сякаш нищо не ѝ костваха. Някогашните млади – всички до един, ръцете трябва да ѝ целуваме. Гостувам ѝ, а тя: „Дай да ти издам книга, достатъчно неща си написал, събери ги! – Кой бе, Жанче – питам я – ще чете книга с критика? – Няма значение, ако сега не я прочетат, след време ще я прочетат“. Така преди почти двадесет години (февруари 2007) се появи „Подир сенките на литературата“. Заглавието ми го подари Виктор Самуилов (аз бях замислил да се казва „Цикли и зацикляния“, а „Подир сенките…“ да е подзаглавие, но Витята преобърна местата). Направихме премиера, всичко както си трябва. Днес срещу премиерите се вдигат все повече гласове, но с Божана сме си говорили за тях: вярно, някои са скучни, други сиви, трети маломерни, но те са част от ритуала, от ритуала на литературата. Все едно да тръгнеш да предлагаш да не се прави литургия в храма, понеже са малко вярващите или пък попът чете нескопосно. Тя имаше невероятен усет за това какво трябва да се прави, та книгите да имат значение, жалкото е само, че нямаше много хора като нея със същата интуиция и акъл. Разказа ми веднъж как била в Поморие, ако не се лъжа, при един от братята Диневи, да го кандърдисва да подкрепи някакво литературно начинание, пък той ѝ отвърнал чистосърдечно: „Г-жо Апостолова, по-лесно аз ще ви убедя да си купите яхта, отколкото вие мене да си купя книга“. C’est la vie… 

Широка душа, не се пестеше. Но това само за материалното, инак духовните си придобивки ценеше и милееше. В някогашния офис на „Жанет 45“ в „Лозенец“, ул. „Крум Попов“, доколкото си спомням, видях една картина на Георги Чапкънов-Чапа – картинка с туш на Дон Кихот и Санчо Панса. Тогава бях обсебен от двамата, пишех есе за тях, вдъхновено от прочутата рисунка на Пикасо, а това, което открих у Чапа, беше също толкова гениално: идалгото и оръженосецът му погледнати отгоре, все едно Бог ги наблюдава. Влюбих се в картината и ѝ се обадих: „Жанче, продай ми я!“. Божана обаче набързо ме скастри: „Аз съм ги купували тези картини, защото съм ги харесала много и как си мислиш ти сега, че ще се разделя с тази или с друга някоя!?“. Разбрах я, не настоях. Пък и си спомних как ме развеждаше из къщата си на Бунарджика да ми показва платна на Милко Божков, Георги Божилов-Слона, Димитър Киров-ДиКиро, Свилен Блажев, Атанас Хранов и с гордост да ми обяснява това как е дошло и защо го обича, а другото – при други обстоятелства и по други причини. Тя не общуваше с картините, тя общуваше с хората, които са ги нарисували. По същия начин беше и с поетите, и с писателите – обичаше да си говори с тях дълго и упоително. Бяхме тримата – тя, жена ми и аз, в къщата ѝ в Павелско, Родопите, и не спряхме да бъбрим. Сети се по едно време и звънна на Христо Карастоянов – задочно да го включи в разговора. Някаква неизчерпаема енергия бликаше от Божана – няма да забравя как ни показваше разни гимнастически упражнения, включително шпагат. Свят ми се зави. Между другото, от нея ми остана, тя ме научи: навика сутрин да си мия очите по десет пъти, така човек се бил събуждал най-добре. Правя го оттогава, права е Божана…

Казвам го без увъртания – загубата за българските литература и култура е непоправима. Макар че тя от известно време не се появяваше, вероятно заради болестта. Но пък липсваше и винаги се сещах/ме: „Ех, колко щеше да е добре и Божана да е тук!“. Няма повече да е, но пък също така – винаги ще е. Защото с атрактивното си присъствие, с отдадеността си на духа, със смелостта си да инвестира в неща, в които първоначално никой не щеше нищо да влага – Божана, Жанчето, г-жа Божана Апостолова е незабравима. Толкова незабравима, че е още жива. Завинаги жива…