Полицай трета степен Захарий Калъчев, както винаги, и днес пристигна на работа двайсет минути по-рано. Взе си кафе от автомата до входа на Районното, стисна пълната чаша със зъби, както правеха ченгетата-пичове по филмите и бръкна в джобовете си за цигари. В тоя момент по стълбите изтича прекият му шеф Згуров и тичешком подметна: „Как си, как си?” Калъчев отвори уста да отговори и врялото кафе се изля върху крачолите му, хем го опари, хем го опика едно хубаво и после, на оперативката, той се чудеше как да прикрие петното, особено когато то привлече погледа на хубавата му колежка Лизбет, разкопчала неуставно още едно копче на синята си униформена риза. Калъчев беше проверил специално, тя се казваше Елизабет. Защо й викаха Лизбет, не знаеше, но винаги, когато тя го погледнеше, той усещаше, че скалпът му отеснява.
– Получихме заповедта официално – говореше началникът. – Вече няма да пишем актове, няма да арестуваме каруцата. Ще арестуваме коня.
Печените ченгета се подсмихваха, подсмихваше се неуловимо, само между кътните си зъби и началникът и единствено Калъчев, препариран от мисълта за жалкото петно върху крачола си, изтърва подсмихването.
Днес заданието на Калъчев включваше пеши обход, защото колегата му Стратев беше закарал издъхващата вектричка на ремонт. Той срещна първата каруца още между районното и училището, но тя беше пълна с три възторжени хлапета, които я управляваха като тачанка и Калъчев се отказа. Макар и твърде млад, той знаеше какво е тачанка от един филм, „Неуловимите отмъстители”, и сега сравнението му се видя направо трепач. В следващата каруца се возеше една романтична двойка, мъж и жена по потници на червени щамповани сърца, мъжът бавно пошляпваше с камшика гърбината на коня помежду две горещи целувки, а добичето хич не си даваше зор. Хеле пък, когато го зърнаха, те така се впиха един в друг, че в главата на Калъчев отново се прожектира на цял екран неуставното копче на колежката Лизбет и той сведе очи. Чак третата каруца му се стори подходяща. На дъската, изпълняваща ролята на капра, се мандахерцаше почерпен дядо.
– Стой – каза Калъчев.
Дядото спря кончето и търпеливо зачака.
– Вече не може – каза Калъчев. – Трябва да задържим коня.
Дядото беше видял много. Той го гледаше, без да мигне.
Калъчев извади бумагите.
– Как се казва конят? – попита.
-Арап – отвърна дядото.
-Арап не може – подъвка щракалката на химикалката Калъчев. – Не е политкоректно.
Дядото го изгледа от глава до пети и зърна баджа му. Посрича малко, помърда устни и после изтърси:
-Аз го знам за Арап. Ти, ко щеш, го пиши и Захари.
Калъчев пописа още малко и после, като си преправи гласа на по-дебел, рече:
– Трябва да го освободиш от каруцата.
Дядото сви устните си така, сякаш щеше да плюне, но не плюна.
– Задръж го за юздата – каза на полицая и бавно започна да слиза от дъската.
Калъчев посегна да хване ремъка, но конят изведнъж оголи зъбите си.
– Внимавай, ще те ухапе – каза старецът. Полицаят Захарий Калъчев намести фуражката си. Беше започнало да напича и по челото и по слепоочията му течаха браздулици пот, които влизаха и в очите му.
След двайсет минути той благополучно се появи на паркинга на Районното, водейки след себе си коня за юздата. Добре че Згуров тъкмо изхвърчаше нанякъде с колата и го видя. Той наби спирачки и го загледа сурово през отворения прозорец.
– Какво е това?
-Кон.
Устната на Згуров увисна.
-И как се казва конят? – бавно, сякаш се прицелваше с дартс, попита шефът.
Калъчев се засуети, извади бумагите и му ги подаде.
Згуров дълго въртя листовете. Нямаше много за четене. Имаше едно-единствено изречение: „Конят се казва Захари.”
