„Ариадна на Наксос“ на Рихард Щраус, опера в пролог и едно действие, беше представена за първи път на сцената на Националната опера в София на 29 и 30 април 2022 г.
В последните години репертоарът на театъра се промени и заедно с обичаните италиански, френски и руски творби публиката откри и голямата немска опера. Най-вече през Рихард Вагнер – „Пръстенът на нибелунга“, „Парсифал“ и „Тристан и Изолда“. Скоро очакваме и „Летящият холандец“ на лятната сцена на Панчаревското езеро.
Разбира се, творчеството на Рихард Щраус е добре познато в България, но сценичните му пиеси са рядкост. Отбелязани са няколко спектакъла на „Кавалерът на розата“ през 1969 г. с диригент Асен Найденов и режисьор Димитър Узунов, както и през 2017 г. в Русе в режисьорската концепция на Вера Немирова и с диригент Найден Тодоров. През 1975 г. „Ариадна на Наксос“ е представена във Варна с диригент Руслан Райчев и режисьор Кузман Попов. Огромен успех имаше „Саломе“ първо в концертното си изпълнение през 2000 г. със специалното участие на Анна Томова-Синтова и Нели Божкова в ролите на Саломе и Йокаста и с диригент Георги Нотев, а през 2009 г. и със сценичната реализация с диригент Емил Табаков, режисьор Ребека Шайнер, и с Франческа Патане и Цветана Бандаловска в заглавната роля. През 2020 г. с огромен интерес беше посрещната „Електра“ в режисурата на акад. Пламен Карталов, която се играе и днес. Това беше диригентският дебют на Евън-Алексис Крист.
И публиката, и солистите с нетърпение очакваха „Ариадна на Наксос“ с режисьор Вера Немирова и Евън-Алексис Крист. Предвидената за края на ноември миналата година премиера беше отложена в пандемията. Още тогава с тази постановка трябваше да бъде отбелязана 80-годишнината на Анна Томова-Синтова. Световноизвестната българка има биография, тясно свързана с историята на националния ни оперен театър, където е представила някои от най-вълнуващите си образи. Както и в предишни години, и за предишни заглавия, тя отново се ангажира с вокалната подготовка на солистите. В специално обръщение в дните преди премиерата тя разговаря с тях и пожела на всички успех. Взискателната и детайлна работа с певците личеше както в изграждането на всяка фраза, така и в естетиката при поднасянето на текста, дори и в елегантното поведение на сцената. В края на април премиерата се състоя и спектаклите се превърнаха в събитие за столичния културен афиш.
Това е третата опера от общо шест, създадени от тандема Рихард Щраус – Хуго фон Хофманстал, наричана от писателя „нашето любимо дете“ със следното кратко описание: „съпоставяне между жената, която обича само веднъж, и тази, която се раздава много пъти“. Успешната премиера в Дрезден през 1911 г. на „Кавалерът на розата“ в постановка на Макс Райнхард води към следващото заглавие. Хофманстал решава да предложи на театъра на прочутия режисьор своя поглед към „Буржоата благородник“ на Молиер. Музикалната партитура прави Рихард Щраус, а в допълнение след пиесата е представена „Ариадна на Наксос“ в 30-минутен вариант. Това се случва на 25 октомври 1912 г. в Хофтеатъра в Щутгарт. Така се играе известно време и на известен брой сцени, но се оказва не много успешно. Театралите негодуват срещу операта, а меломаните срещу това, че трябва да търпят пиесата. Освен това свързването на театрална и оперна трупа на много места е крайно затрудняващо. В най-нови времена този вариант е представен през 1997 г. на Единбургския фестивал и през 2012 г. в Залцбург. Кореспонденцията между двамата по преработването на проекта (както бихме казали днес) е подробна и обхваща и най-малките детайли от работата. В резултат – на 4 октомври 1916 г. във Виенската Щатсопер е премиерата на „Ариадна на Наксос“ с пролог и едно действие. Така се играе днес. А в писмо от 5 юни 1916 г., след като са започнали репетициите, Щраус пише: „Ще видите, че съм много надарен за оперета – и тъй като трагичната ми жилка е доста изчерпана и ми се струва за момента доста глупаво и детинско да показвам трагедия в театъра след тази война, бих искал да активирам този неукротим талант (днес не съм ли единственият композитор с хумор, остроумие и истински талант за пародия?) Да, чувствам призванието да стана Офенбах на ХХ век“.
Новата продукция в София беше поверена на изпитан екип, начело с Вера Немирова, която вече има дълго творческо сътрудничество с театъра, датиращо още от 2008 г. с „Момичето от златния запад“ на Пучини, „Любовен еликсир“ на Пучини през 2012 г., „Котката“ на Матезич през 2018 г. Музикалното ръководство пое Евън-Алексис-Крист. Сценографията е на Йенс Килиан, с когото Немирова работи и върху „Африканката“ на Майербер в Стара Загора. Костюмографката Павлина Ойстерхус също е позната у нас най-вече с работата си върху няколко детски представления. Своята пластична визия пресъздаде и Александър Александров.
Още с влизането в залата ни посреща прожекцията на едно развиващо се до безкрайност кълбо – нишката на Ариадна, която ще ни отведе до началото на операта. В пролога сценографското решение е пестеливо и сведено до минимум, което позволява да се разгърнат режисьорските идеи – ясни, контрастиращи образи със забележително разграничаване на отношенията. Огромен бокс-фургон заема централната част на сцената, той се използва за гримьорни на пристигащите за представлението изпълнители. Създава се впечатление за огромен куфар, напълно в духа на пътуващите трупи, които се събират за поръчаното забавление. Дори разпадането му в края на Пролога подсилва впечатлението от разпадналите се планове и очаквания на героите: композиторът, който трябва да преработи операта си, примадоната, която трябва да приеме буфо персонажите на своята сцена, гърчещите се в невъзможността и абсурдността да преодолеят ситуацията учители по музика и по танци. Съвсем съвременна обстановка, в която участниците пристигат, влачейки куфарите си, пробват оставените върху закачалки сценични костюми, разгръщат предварително създадени конфликти и отношения и изграждат нови. Динамична и абсолютно театрална атмосфера, в която доминират образите на Композитора и на Майордома. Великолепна идея говорните реплики на последния да бъдат произнесени на български, което прави ситуацията още по-абсурдна, а диалогът достига директно до зрителя.
По-детайлно беше разработена обстановката в оперното действие. В дъното е масата, на която пируват гостите на богаташа. В средата – роял, който е използван и като подиум за изява на Цербинета. Отпред трите нимфи, сякаш излезли от древногръцки вази, пеят, плетат и разплитат червената нишка, довела до злощастната съдба на отчаяната Ариадна. Ще го сторят и на края на действието, защото никой не може да избяга от съдбата си. Цербинета, решена в стил Мерилин Монро, разпръсква чар и емоция. Атрактивно явяване на буфо-актьорите, които внасят и отнасят палми, за да имаме усещане, че сме на остров. Абсурдността на ситуацията е подсилена и от подигравателното включване на една от гостенките на богаташа, която майсторски имитира невероятните екстремни тонове на Цербинета, принизявайки „високото изкуство“.
В основата на режисьорската концепция на Вера Немирова е преобразяването, метаморфозата. Тя е намерила точната мярка и ясната характеристика на всеки образ, за да бъдат разграничени отделните послания, които залагат авторите. След като имах възможността да проследя няколко постановки на Вера Немирова, тук отново открих способността ѝ да забележи индивидуалността на всеки певец и да изработи за него специално поведение, което да го отведе към замислената сценична концепция. Това, както и много добрата вокална работа превърнаха постановката в шедьовър. Най-ярка беше трансформацията на Композитора, който от възвишените свои селения трябва да слезе при буфонадните атракциони, дори да се отдаде на чара на лекомислената Цербинета, когато тя го омайва с човешката изповед за жестокостта на света, в който живее. Следва Ариадна, която очаква бога на смъртта, а среща Бакхус, заради когото разбира, че отново е намерила любовта. Метаморфоза търпи и Цербинета, която преминава през цяла палитра състояния – от атрактивна акробатка в съблазнителна дама. Бакхус се преобразява при вида на страдащата Ариадна. Единствено Майордомът – Николай Павлов, запазва високомерното си арогантно поведение, като така поставя ситуацията на място – парите водят света. Дори финалното захвърляне на парите в краката на актьорите потвърждава цялото безумие на ситуацията, в която точно заради тези пари всички потъпкват идеи, мечти, достойнство. След всички преживени премеждия, компромиси и усилия трупата получава почти презрителното одобрение на богаташа и гостите му, които, не твърде доволни от видяното, се отправят с весели възгласи към предстоящото светлинно шоу, толкова често представяно в Пролога – точно в 21 часа.
Певците на театъра пресъздават ролите с два състава. Ариадна представят две от водещите солистки на театъра. Цветана Бандаловска изгражда ярък контраст между Примадоната в пролога и Ариадна в операта. Арогантната и изискваща всеобщо внимание певица се е превърнала в отчаяна жена. Вокалното изграждане е с осмисляне на всеки тон, забележително вглъбяване и намиране на баланс в емоционалността на образа. Самата певица е изпълнявала преди това и Саломе, и Хризотемис, а сега Ариадна се превърна в апотеоз на нейната отдаденост на музиката на Щраус.
Радостина Николаева е една от водещите интерпретаторки на немския репертоар на софийска сцена. До този момент забележително беше претворяването ѝ на Изолда, както и на Хризотемис. Тя представи една сдържана, емоционално събрана Ариадна, повече отдадена на скръбта, която дори появата на новата любов не успява да преобрази напълно. И двете певици бяха забележителни в прочутата Es gibt ein Reich.
Винаги на висота в претворяването на предишните си немски персонажи и най-вече запомнящ се Тристан, Мартин Илиев е забавно властен Бакхус в явяването си Circe, kannst du mich hören?, превърнал се в нежно героичен образ с Nun bin ich ein anderer, als ich war. На следващата вечер видяхме един може би твърде експресивен Костадин Андреев, който донякъде съумя да преодолее известни проблеми със звуковата емисия с повече речитативност и емоционална натовареност на звука.
Доминиращата партия в пролога на Композитора също получи своите двама достойни интерпретатори. Мариана Цветкова и Лилия Кехайова, без да подминават поставените режисьорски виждания за образа, ги пречупиха през собствената си трактовка – точно тук е изведена идеята как сериозната музика ще поеме буфонадата. Както при Октавиан в „Кавалерът на розата“ и тук траверсията е водела Щраус при поверяването на мъжката роля на нисък женски глас: „тъй като тенорите са толкова ужасяващи“, пише той на 6 април 1916 г.
Най-атрактивната роля в творбата – Цербинета, също получи ярко артистично претворяване. Забележителен избор на Станислава Момекова – експлозивна, завладяваща, освободена от задръжки, в перфектна вокална форма пред почти непреодолимите вокални задачи, поставени от Щраус. Абсолютната визитна картичка на операта, Grossmächtige Prinzessin, се превърна в най-яркото и атрактивно място на спектакъла.
Съвсем различна беше Диана Василева – по-затворена и съсредоточена в представянето на образа. Диана е една от брилянтните интерпретаторки на Джилда и вероятно прекаленият емоционален заряд, вложен и от композитора, и от режисьoра в образа на Цербинета, ѝ попречи да бъде в центъра на действието. А и за нея това е първи досег с музиката на Щраус, което изисква допълнително пренастройване.
Учителят по музика беше точен и майсторски изпълнен и в двете вечери от Атанас Младенов, който след Орест в „Електра“ беше изцяло в свои води.
Всички останали участници в това тайнство, разгърнало се пред софийската публика, бяха ярки и с много точни актьорски и вокални характеристики: Наяда, Дриада и Ехо – Любов Методиева и Айла Добрева, Весела Янева и Цветелина Коцева, Силвия Тенева и Силвана Пръвчева. Мъжкото обкръжение на Цербинета също беше с ярки индивидуални обозначения – Арлекин, Скарамучо, Труфалдино и Бригела – Илия Илиев, Красимир Динев, Ангел Христов, Рейналдо Дроз и Хрисимир Дамянов.
Връзката на диригента с всеки един от солистите беше явна и много ангажираща. За идващия от Германия Евън-Алексис Крист няма тайни в немския репертоар. Още от премиерата на „Електра“ той демонстрира много вещина и познание на Щраусовия репертоар, стил и музикална естетика. Абсолютният баланс на сцената и оркестъра беше осъществен като забележително разгърната музикална палитра.
Премиерата на „Ариадна на Наксос“ на Рихард Щраус се превърна в представление, което предлага синтез между виртуозно пеене, говор и танцувална пластика, брилянтно показани на сцената.
