Начало Музика Концерти Арнау Гарофе и неистовото спокойствие
Концерти

Арнау Гарофе и неистовото спокойствие

Цветан Цветанов
23.11.2023
2182
Предна обложка на албума Frantik Zen, фотограф Евгени Димитров, дизайн Нино Гомес

Живеещият от осем години у нас каталунски музикант днес представя първия си авторски албум

Саксофонистът Арнау Гарофe Фаррас (род. 1983 г.) е добре познат на българската джаз сцена от години – постоянен член на Биг бенда на БНР, на „Йо-Йо Бенд“ на Христо Йоцов и Михаил Йосифов (преди това на Jazz Cats), на Ritmos Negros. Неговия саксофон можем да чуем още в „Екология“ на Димитър Карамфилов, Settlers на Александър Логозаров и Павел Терзийски, Хаджиоркестъра на Васил Хаджигрудев и още дузина проекти на български джаз музиканти от последните две поколения. Вече „почти българин, понякога македонец, понякога румънец“, Арнау има опит и в други балкански страни и контексти: в Румъния във формациите Spanish Tenors (с друг един испански тенор саксофонист, Даниел Торес от Малага) и Adi Stoenescu Group (с участието още на Михаил Иванов – контрабас, и Борислав Петров – барабани), а в Македония – заедно със Биг бенда на Сдружението на джаз музикантите, ръководено от Джиян Емин и Гоце Стевковски, които са и издатели на дебютния му албум Frantik Zen.

Учил е джаз в Барселона, а по-късно – в Ротердам. В България се озовава, след като среща приятелката си, докато пътува в Малайзия, където е попаднал като „пътешественик с раница, а не със саксофон“. След близо десетилетие на нашата сцена се решава да пристъпи и към създаване на първи авторски албум, в чиито записи участват музикантите от постоянната му група със същото име Frantik Zen, поименно: Александър Логозаров (електрическа китара), Васил Вутев (барабани), Радослав Славчев- Ривърмен (бас) и Стив Хамилтън (клавишни). „Каталунците и келтите се срещат в България“, шегуваме се в разговора (Стив Хамилтън е шотландец и също от няколко години живее у нас и е част от българската джаз сцена). Frantik (макар и изписано по-така, с „k”) идва от „френетичен“, „неистов“, „екзалтиран“, a дзен си е дзен. Това много добре е уловено и от Нино Гомес, чието дело е обложката на албума.

Нека да започнем от оксиморона „Неистово спокойствие“, защото едва ли има по-точно определение за заряда, който носят тези осем музикални пиеси в албума – и всяка по отделно, и една спрямо друга.

Това е целта на целия албум, музикалната концепция, дизайна, всичко – да си поиграя с тази двойственост между неистовост и спокойствие. Мисля, че това противоречие го има при всеки един от нас, всички се опитваме да сме спокойни, но същевременно все се борим с нашите демони, страхове, безпокойства. Всички носим такова противоречие вътре в себе си.

Да започнем с откриващата пиеса в албума – Moss („Мъх“): тук има и изсвирено заглавие (първите няколко тона на саксофона, преди да влязат другите инструменти), което ни създава комфорт и увереност – сякаш стъпваме върху мека мъхеста повърхност… Защо „Мъх“?

Когато композирах това парче, не знам защо… видях зеленина. Знам, че има хора, които когато чуват музика, виждат различни цветове. Аз я нямам, но някак си, когато написах това парче, а то беше и първото, което ме тласна да композирам музика в този стил, някак си видях зелено и реших да го нарека Мъх“.

Седнал си сред мъхове – описвам обложката на албума – на нещо като остров в небето, държиш тенор саксофон, очите то са затворени, от главата ти излизат различни „идеи“ – сред тях има авокадо, има чай (който може би успокоява, а може би изостря възприятията), има планети, пясъчен часовник, карти за игра, зарове, камертон, яйца на очи… Доста сюрреалистично. Някъде зад теб лети самолет, до теб е седнала рижава котка (а котките носят и неистовостта, и дзена). Котката твоето алтер его ли е?

Това е просто моята котка, но защо не и алтер его. По принцип във всяко парче, което съм композирал, съм търсил такъв контраст, такава двойственост. На обложката съм седнал и медитирам, а от главата ми излиза цял един космос от произволни неща, които… не са точно произволни. Всички тези предмети означават нещо за мен – за някои от тях мога да разкажа, докато други е по-трудно да се обяснят…

Как ще свържем авокадото с планетата Сатурн например?

Е, ако гледаш тази част от картинката, на която пише Frantik, там всичко е по-произволно. Авокадото го сложих тук, защото с приятелката ми много внимаваме какво ядем – това са вътрешни шеги между нас двамата. Планетите пък са в другата част от облажката – там, където пише Zen, където имаме усещане за принадлежност към цялото. Добре го каза за алтер егото преди малко, защото алтер его са и всички тези странни неща, които носим в ума си. В тази част на картинката има също така и лабиринт, от който е много трудно да се намери изход – сред всичките произволни неща, които идват от въображението, и тези, които идват от реалността.

Тази двойственост много добре се усеща и звуково. Хаосът е сякаш привиден – тия неща, обекти, същности, могат да бъдат подредени по много и различни начини от всеки слушател.

Да, това е идеята: хем е хаотично, хем не е съвсем произволно.

Арнау Гарофе, фотография личен архив

A заглавията на отделните пиеси говорят доста добре за креативната еклектика в албума – „Мъх“, „Турет“, „Стълбище“, Neverteen, „Стара градска каубойска песен“…

Да, Neverteen е усещането, сякаш никога не си бил на онази възраст. „Каубойската песен“ си я представих като една история. Първоначалната идея беше различните ѝ части да са разпръснати на различни места в самия албум, но после я видях като едно цяло и съединих „главите“ на историята в роман. Понякога заглавията ми идват по време на самото композиране и тогава конкретно си представих един каубой, решил да се разходи из града – без да уточняваме дали този град е София, Ню Йорк, или Барселона… При „Турет“ беше точно обратното. Заглавието дойде доста по-късно.„Турет“ като Синдрома на Турет, когато казваш едни работи, които понякога не искаш. Сестра ми работи с хора в подобно състояние. Но идеята ми въобще за албума беше да композирам парчета, които са различни едно от друго, да има разнообразие, еклектика, различни нюанси… 

Има ли някакви неща, които би променил, като слушаш сега?

Тези неща – опитите – аз ги пазя. Понеже обикновено правим повече записи и има работи, които не ти харесват как си ги изсвирил или как са се получили в студиото, но като си ги пуснеш след две седмици, си казваш: „Я, колко готино е станало!“…

А колко различни са осемте пиеси в албума от това, което правите с тях на живо, когато излезете на концерт?

Аз идвам от джаз традицията, въпреки че този албум очевидно е нещо по-различно, по-прогресивно. И когато композирах тези пиеси, макар всичко да беше много определено, много прецизно измислено, исках да мога също така да предизвиквам себе си и моите музиканти, като дам възможност и за импровизация. Така че, в пиесите има и по-строги, по-структурирани моменти, но и места, които съм оставил по-свободни за музикантите в групата, за да могат и те да изследват възможностите на тая музика, импровизирайки. За първи път пиша музика по този начин. Преди измислях едно парче за ден-два, докато всяко от тези ми отне седмици, дори по месец. И заради това мисля за тях повече като за „композиции“, отколкото като за „парчета“ – защото всяка от тези композиции се е развивала по-дълго време, гледал съм ги как растат – понякога само наблюдавайки и представяйки си, без да напиша дори една нота за много дълго време. Първата част на Trappenhius („Стълбище“) написах, още докато учех в Холандия, в Ротердам, през 2013 г. Тогава работех като чистач и съм изчистил много стълбища, та ми хрумна, докато чистех – затова и мелодията е по-фънки. Заедно с „Турет“ и последната пиеса Rock Solid трите са най-екзалтираните, най-неистовите в албума.


Шестата и седмата пиеса – „Рикити“ и „Тънки конци и хартиени топчета“ – са свързани по някакъв начин, доколкото знам. Разкажи ни за тях.

„Рикити“ е романтичната композиция в албума и е посветена на приятелката ми, но тя се появи след „Тънки конци и хартиени топчета“, която посветих на нашата котка – същата от обложката на албума. Целият процес на композиране на албума започна по време на пандемията, която изкарахме вкъщи двамата с приятелката ми, докато в един момент не решихме да си осиновим една рижава котка. Тя обича да си играе с конци и хартиени топчета и аз написах едно много готино парче за нея. Но после приятелката ми каза: „Колко хубава песен си направил за котката, а все още нямаш песен за мен“. И така се появи „Рикити“.

И в албума вече йерархията е коригирана, „Рикити“ е преди конците и топчетата.

Може би да. Но когато разпределях и подреждах пиесите, все пак трябваше да следвам и някаква музикална логика. Стълбището затова е по средата, ако някой иска да се качи или да слезе…

Въпреки че в сюрреализма стълбищата могат да водят и към съвсем други места.

Ако гледаш картинки от Ешер, да – никога не знаеш накъде ще те отведат стълбищата.

Да се върнем на албума и групата Frantik Zen – много се радвам, че традицията сякаш изживява ренесанс у нас – джаз групи, в които и един член да смениш, вече са различни. Както навремето „Бели, зелени, червени“, а после „Зона Це“ или „Акустична версия“, в последните години имаме Noise Linguistix, „Джазаница“, „Метаформоза“, Settlers… Тоест, важно е, че това е именно Frantik Zen, a не „Арнау Гарофе Квинтет“.

За мен няма значение, че аз съм продуцент и че музиката е моя. Разбира се, това е мой проект, но музиката я правим всички в тази банда. Още докато пишех парчетата, знаех, че искам да ги свиря точно с тези хора. Затова не исках да е „Арнау Гарофе Квинтет“, защото… да, инициативата е моя, но музиката е нещо споделено и я правим заедно. Те ги изпълняват отлично и без някого от тях – Сашо, Васко, Ривърмен, Стив – музиката няма да звучи така, както звучи сега.

До Каталуния ще стигне ли този албум?

Ще видим. Засега това е българско произведение.

Тоест, след България евентуално първо ще го изсвирите в Македония, Косово и Румъния и чак след това ще стигнете до Иберийския полуостров?

Точно така.

Концертната премиера на албума е довечера (четвъртък, 23.11.2023) от 21 часа в „София Лайв Клуб“.

Цветан Цветанов
23.11.2023

Свързани статии