„Да се твори днес, означава да се твори опасно”… Преди сто години, на 7 ноември 1913 г., е роден френският писател Албер Камю. Публикуваме откъс от негова реч, произнесена на 14 септември 1957 г. в Швеция.
(Изказването пред конференцията под наслов „Артистът и неговото време”, е направено в аулата на Университета в Упсала.)
В молитвите си към боговете един източен мъдрец винаги си пожелавал да му бъде спестено да живее в интересна епоха. Тъй като ние не сме мъдреци, божествата не са ни пощадили, така че живеем в интересна епоха. Във всеки случай тя самата не би допуснала да не проявяваме интерес към нея. Днешните писатели знаят това. И ето че са критикувани и нападани, понеже се изказват. Ако пък скромно замълчат, ще заговорят само за мълчанието им, за да ги обвинят на всеослушание.
Насред цялата тази врява писателят не може вече да стои встрани, за да преследва скъпоценните си размишления и образи. Досега, криво-ляво, въздържаността е била исторически възможна. Онзи, който не одобрява, може да си мълчи или да говори за нещо друго. Днес всичко се промени, самото мълчание придобива злокобен смисъл. От момента, в който на въздържането се гледа като на избор и то е наказвано или възхвалявано само по себе си, човекът на изкуството, независимо дали го иска, или не, е въвлечен. В случая думата „въвлечен” ми се струва по-точна от „ангажиран”. Всъщност въпросът не е дали артистът съзнателно се ангажира, а че подлежи на задължителна повинност. Всеки съвременен човек на изкуството пътува в кораба на времето си. Налага му се да се примири, дори и корабът да понамирисва на херинга, дори и надзирателите на каторжниците да са твърде многобройни, а на всичкото отгоре и посоката да е неточна. Ние сме в открито море. Артистът, както и другите, на свой ред трябва да гребе и по възможност да не умира, тоест да продължи да живее и твори.
Честно казано, никак не е лесно, така че разбирам съжаленията на хората на изкуството за някогашния им комфорт. Промяната е доста рязка. Разбира се, в цирка на историята винаги е имало и мъченици, и лъвове. Първите се утешават с вечен живот, вторите – с прясна и кървяща историческа храна. Само че до този момент артистът е седял по трибуните. Пеел си е за удоволствие, за себе си или, в най-добрия случай, за да окуражи мъченика и да разсее лъва от плячката му. Обратно, сега артистът е на самата арена. Неминуемо гласът му вече не е същият; много по-несигурен е.
Очевидно е какво може да изгуби изкуството от това неизменно задължение. На първо място лекотата, както и божествената свобода, чието дихание се долавя в творчеството на Моцарт. Съвсем разбираеми са слисаният и опърничав вид на днешните творби, свъсеното им чело и внезапните им изблици. Така си обясняваме защо имаме повече журналисти, отколкото писатели, повече бойскаути на живописта, отколкото сезановци, и защо розовите и черните романи са изместили от библиотеките „Война и мир” или „Пармският манастир”. Разбира се, на това състояние на нещата винаги можем да противопоставим хуманисткия вопъл, да станем онова, в което на всяка цена се стреми да се превърне Степан Трофимович от „Бесове”: въплътено обяснение. По подобие на този литературен герой би могло да се изпадне в гражданска печал. Само че тази печал не оказва никакво въздействие върху действителността. Според мен е по-добре да се отдаде дължимото на епохата, след като тя толкова силно го изисква, и спокойно да се признае, че времето на скъпите ни маестро, на артистите с камелии и на гениите, стъпили на табуретки, е приключено. Да се твори днес, означава да се твори опасно. Всяка публикация е действие и това действие е изложено на страстите на века ни, който нищо не прощава. Въпросът не е дали нещо накърнява, или не накърнява изкуството. Въпросът за всички онези, които не могат да живеят без изкуството и неговото осмисляне, е просто да се разбере дали сред полициите на толкова идеологии (колкото църкви, толкова и самота!) остава възможна странната свобода да се твори.
Не е достатъчно да се каже по този повод, че изкуството е застрашено от държавната власт. Ако беше така, задачата щеше да е проста: артистът се бие или се предава. Проблемът е по-сложен и дори е на живот и смърт, схване ли се веднъж, че битката се води вътре в самия човек на изкуството. Омразата към изкуството, за която обществото ни предлага толкова много образцови примери, е така мощна днес именно защото се поддържа от самите артисти. Ако творците от предишните поколения се съмняват в нещо, то е в собствения си талант. Докато днешните са засегнати от съмнение относно необходимостта от изкуството им, тоест относно самото си съществуване. През 1957 г. Расин щеше да се извини, че пише „Беренис”, вместо да се бори в защита на Едикта от Нант.
Това усъмняване в изкуството от страна на хората на изкуството има многобройни причини, но тук ще се спра само на основните. В най-добрия случай то се обяснява чрез впечатлението, че ако днес не се занимава с историческите неволи, човекът на изкуството лъже или говори празнословия. Наистина, за времето ни е характерно окаяното положение на народните маси да се разгръща пред съвременната чувствителност. Знаем, че те съществуват, а бяхме тръгнали да го забравяме. И, нека си го кажем, ако го знаем, то не се дължи на това, че артистичните или другите елити са станали по-добри, а на това, че масите са придобили мощ и не позволяват да бъдат забравени.
Има и други по-малко благородни причини за това отдръпване на човека на изкуството. Но каквито и да са причините, всички се свеждат до една цел: да се обезкуражи свободата на творчество, като се атакува сърцевината й, която е вярата на артиста в самия себе си. Както великолепно е казал Емерсън: „Подчинението на собствения гений, това е самата вяра.” А друг американски писател от XIX век добавя: „Докато човек остава верен на самия себе си, всичко – правителството, обществото, самото слънце, луната и звездите – работи в негов интерес.” Този чудотворен оптимизъм, изглежда, е мъртъв днес. В повечето случаи артистът се срамува от себе си и от привилегиите си, ако ги има. И най-вече трябва да даде отговор на въпроса, който стои пред него: фалшив лукс ли е изкуството?
Първият честен отговор, който може да се даде, е следният: случва се наистина изкуството да е фалшив лукс. Знаем, че винаги и навсякъде съзвездията се възпяват от палубата на галерата, докато каторжниците гребат и гинат в трюма; дочуват се светски разговори по трибуните на цирка, докато жертвата хрущи в пастта на лъва. Трудно е да се възрази срещу това изкуство, което се слави с големи постижения в миналото. Освен че нещата малко нещо са се променили и, по-точно – броят на каторжниците и жертвите е нараснал нечувано по целия свят. Пред толкова много нищета това изкуство, ако все още претендира да бъде лукс, трябва да приеме днес, че е и фалшиво.
И какво изобразява то? Ако се съобрази с очакванията на мнозинството в нашето общество, ще трябва да е развлекателно без всякакви задръжки. Ако пък сляпо ги отхвърли, ако артистът се усамоти в мечтата си, не ще изрази нищо друго, освен отхвърляне. Така служители на развлекателната индустрия и граматици буквалисти и в двата случая ще произведат нещо равносилно на изкуство, откъснато от живата действителност. От около един век живеем в общество, което дори не е общество на парите (парите или златото пораждат телесни страсти), а общество на абстрактните знаци на парите. Стоковото общество може да се дефинира като общество, в което предметите изчезват в полза на знаците. Когато господстващата класа вече не измерва богатството си в декари земя, нито в кюлчета злато, а в брой цифри, които са идеално съответствие на определен брой обменни операции, тя се обрича вследствие на това да постави известна подмяна в центъра на съществуването си и на света си. Общество, основаващо се на знаци, е по същество изкуствено общество, в което телесната истина на човека се оказва подменена. И няма защо да се учудваме, че нашето общество е направило избора да превърне в религия един морал, основан на формални принципи, и че в него думите „свобода” и „равенство” се изписват както по затворите, така и по финансовите храмове. Само че проституирането с думите не остава безнаказано. Най-окаляната ценност днес бездруго е свободата. Светли умове (винаги съм считал, че има два типа ум; умният ум и глупавият ум) създават доктрини за това, че тя не е нищо друго, освен пречка по пътя към истинския прогрес. Подобни патетични плиткоумия могат да се изливат, защото в продължение на сто години стоковото общество смята свободата повече за право, отколкото за задължение, използва я едностранчиво и еднолично и няма страх при всеки отдал му се случай да поставя свободата като принцип в служба на потисничеството като факт. От този момент нататък чудно ли е, че подобно общество не очаква от изкуството да бъде средство за освобождение, а безобидно упражнение и развлечение? Така че в продължение на десетки години цял един чуден свят, в който най-често срещаните неволи са били липсата на пари и сърдечните разочарования, се задоволява със светските романисти и с възможно най-празноглавото изкуство, по повод на което Оскар Уайлд, мислейки за себе си и преди да попадне в затвора, казва, че върховният грях е да бъдеш повърхностен.
* * *
Отмина времето на безотговорните хора на изкуството. Съжаляваме за него заради дребните си удобства. Но ще съумеем да признаем, че това изпитание увеличава шансовете ни да бъдем истински и ние ще приемем предизвикателството. Свободата на изкуството нищо не струва, когато обслужва само удобството на артиста. За да може дадена ценност или добродетел отново да пусне корени в обществото ни, не трябва да се произнасят никакви лъжи за него, тоест не трябва да му спестяваме нищо всеки път, когато можем. Ако свободата е станала опасна, това е доказателство, че вече не е продажна. И никак не мога да се съглася с онези, които днес се оплакват, че мъдростта запада. Привидно имат право. Но истината е, че мъдростта никога не е изпадала толкова, колкото по времето, в което стана безобидно удоволствие за няколко библиотечни хуманисти. Днес, когато е изправена пред истински опасности, разполага с изключителни възможности да се изправи на крака и отново да спечели уважение.
Разказват, че Ницше след раздялата с Лу Андреа Саломе изпаднал в крайна самота и смазан от предстоящата огромна работа, която трябвало да извърши сам-самичък, се разхождал нощем по склоновете на залива на Генуа и палел огромни огньове от листа и клони, за да ги гледа как горят. Многократно съм виждал в ума си тези огньове и ми се е случвало мислено да поставям пред тях, като изпитание, някои хора и някои произведения. Е, добре, нашата епоха е един от тези огньове, чийто непоносим пламък ще изпепели много творби! Но патината на онези, които ще оцелеят, ще остане непокътната и без никаква задръжка ще можем да застанем пред тях, отдавайки се на върховната радост на духа, чието име е „възхищение”.
Несъмнено можем да си пожелаем, самият аз го искам, по-кротък пламък, отдих, предразполагащ към мечтание и почивка. Но може би за артиста не съществува друг покой, освен огъня на битката. „Всяка стена е врата”, точно е казал Емерсън. Да не търсим вратата и изхода другаде, освен в стената, край която живеем. Но да подирим покоя там, където е той, в сърцето на битката. Защото според мен, и с това завършвам, той е там. Казано е, че великите идеи идват в света на гълъбови криле. Може би ако наострим уши, ще дочуем сред врявата на империи и народи някакво леко трептене на криле, сладкото жужене на живота и на надеждата. Някои ще кажат, че тази надежда се носи от един народ; други, че се носи от един човек. Аз пък вярвам, че тя е породена, оживена, поддържана от хиляди самотници, чиито всекидневни дела отричат ограниченията и най-отблъскващите проявления на историята, за да проблесне вечно застрашената истина, която всеки един чрез страданията и радостта си въздига за всички.
Откъс от „Манифест на журналистиката. Речи в Швеция”, Албер Камю, изд. „Сиела, 2013 г., превод от френски Албена Стамболова
