Начало Галерия Арт де/инсталацията на властта
Галерия

Арт де/инсталацията на властта

Венелин Шурелов
15.12.2023
3776
фотография Стефан Н. Щерев

Инсталация е мръсна дума. Зацапаното ѝ значение се породи от прекомерна и най-вече неуместна употреба

По същество думата е подозрителна по признака новост. Като новаторска форма на изкуство, откъдето доби своята популярност, тя предизвиква присмех и пренебрежение. В последно време се спряга в политически смисъл. Властта се инсталира. Ще инсталираме наши хора. Инсталира се президент, правят се сглобки, прилагат се властови механизми, кипи политически инженеринг. Сега наблюдаваме как новата власт се самоинсталира. Действията са свързани с демонстрация на монтажни и демонтажни дейности на хора, паметници, декорации, структури, политики, очаквания. Странно, но дори и в политически смисъл инсталациите предизвикват присмех и пренебрежение, но не по признака на новостта, а по признака на тривиалното, на това, което до болка познаваме. Само социалните инженери се сменят, но урокът, който все остава ненаучен, е, че е необходимо политическо въображение, усет за контекста, прецизна дипломация, безкомпромисно финансиране, отлична памет.

Последните две разтърсващи по своему обществени събития бяха свързани с един монтаж и един демонтаж: на арка и автомат. Концептуална коледна украса понесе непропорционално на съдържанието си внимание и укор. Арката пред катедралата „Св. Александър Невски“ беше просто декорация, еднодневка, и поради това естествен съюзник на безвкусицата. Разбира се, че има проблем с нейния вид, но дали не бъркаме адреса на обществения гняв, ставайки съюзник на друга една безвкусица: влагането на духовни измерения в нещо, което не ги притежава. Една лековата аранжировка не носи тежестта на подобни очаквания, прави ги неуместни, излишни, нелепи, невалидни, спекулативни. Като човек с търпимост и към двете безвкусици, защото ги ползвам за ориентир, усещам в тона на обществените реакции нещо по-обезпокоително от самия повод, поради това, че е рестриктивен, потискащ, фарисейски, задушаващ. Машиналният обществен вот изрази своята свръхпретенция, която никога не може да бъде задоволена; пусна обичайната прокрустова „прокуратура в действие“. Олтарът на егото пред „храма светиня“ обаче е озвучен с тътена от „собствената камбанария“. Всъщност чуваме гласеца на едно нарцистично звънче, което много иска да командва парада; жадува власт, която винаги е в нечии други – все неподходящи – ръце. В енергийния микс, който се отприщи, не бива да забравяме и ролята на политическите агитки, които се цакат при всеки повод, а ние трябва да си въобразяваме, че чуваме гласа на народа. Ако действително народа го занимава значението на катедралата „Св. Александър Невски“ и нейния духовен и културен контекст, да влезем вътре, както и във всяка друга българска православна църква, и да се вгледаме в изкуствените цветя, евтините принтове на икони, битпазара в преддверията, бутилките с олио… И отново да помислим за генезиса на тези симптоми. Свикването с безвкусицата и занижената самовзискателност протича в храмовете, институциите, медиите, тук-таме по разни театри и галерии, по улиците, дворовете, домовете, и те изглеждат много сходно навсякъде.

Накрая ще трябва да приемем, че българинът има слаба градска култура, а идеята за уседналост с прилежащата ú способност за културно натрупване, изглежда, не му е присъща съвсем. Може да функционира в периферията, по деретата, в реките на София, в номадски формации, но централните пространства го унищожават безмилостно. Той не е готов за тях. Прогнозата ми е, че изкуството в градска среда ще се диктува от различни животински видове като сърнички, зайчета, костенурки, мечета, евентуално гъбки. Те са приемливи и безобидни естествени обитатели в аграрно-скотовъдния хабитат в главата на нашенеца. Съвсем не отменям вероятността някой белоглав лешояд, планински кеклик или навъсен язовец да отправят остри социални или екопослания.

Основният извод за мен от цялото събитие с коледната украса и последвалия неин позорен демонтаж заради причинените от обществения натиск имиджови щети е, че под заплаха е вероятността да съществуват форми на изкуство, които не се занимават с въпроса за харесването, а с възможността за социална интервенция. Главните щети са срещу правото на художника да присъства публично без масовото одобрение.

Друг е случаят с последвалото деинсталиране на ръката с шпагина. Той ще остане в обществената памет като една от най-важните арт деинсталации в културната и историческа памет след демонтажа на петолъчката от партийния дом и взривяването на мавзолея. Иска ми се да героизирам това събитие и да го нарека българската контраофанзива срещу комунистическия диктат. Близо 80 години след военната, политическа, икономическа, културна и ментална окупация на съветската армия ние най-накрая намерихме сили за контраофанзива срещу съветския войник. Медийните изяви на някои политици ми пречат да фиксирам определението, изплъзващо се витиевато с обяснението за реставрация на паметника. Пропукал се бил. Корозията е в политическото достойнство. Изплъзва се рядката възможност да се заяви ясно, че нашето общество се разграничава от насилствено наложения тоталитарен режим от съветски тип, от последвалата инсталация на марионетка диктатор от сталинистки вид, от механизмите за репресия, подмяна, терор, пропаганда, унижение, корупция, цензура, агентура, деморализация и страх. Тиражираният аргумент, че това е неприкосновено произведение, защото е направено от видни наши скулптори, е напълно невалиден. Паметникът е резултат от функцията на пропагандната система, облечена в изкуство. Не е повод за гордост, че най-добрите български творци са мобилизирани от тогавашния режим, за да увековечат една тоталитарна идеология, наложена насилствено. Срам е.

Фашизмът естетизира политиката, а комунизмът му отвръща с политизирането на изкуството, казва Бенямин. Днес политизацията на изкуството има съвсем други измерения, художниците дръзко критикуват властта, социалната им рефлексия е остра и директна.

Паметникът ще бъде реконтекстуализиран, ще остане споменът, без да се унищожават артефактите. Релокализацията на монумента е достоен акт, дори направо възпитан спрямо травматичното минало. Формата на културологичен демонтаж е логична и извънредно дипломатична спрямо днешната трансформация на съветския войник в ролята му на окупатор в Украйна.

Накрая искам да припомня накратко един прецедент в съвременното българско изкуство в градска среда, защото усещам наличие на бели петна. В контекста на разговорите за паметта е добре да си припомним, че не е чак толкова „голямо нищо“ това, което сме постигнали в годините на прехода, макар и като прецедент. Имаше политическа воля и осъзнат обществен интерес за създаване на изкуство в градска среда. Та преди няколко години се появи технологична инсталация с интерактивни характеристики, която се преструваше на паметник. Електронното тяло не беше репрезентативно като всички негови монументални предшественици, а рефлексивно. Не беше авторитарно, а демократично. Не беше подчинено на култа към личността, а към важното, закодирано във всеки човек. Гледаше нас, не само ние него. Приемаше като безмилостно огледало играта, посланията, странностите или просто присъствието ни. Беше автономен, без контрола на автор, институции, власт. Беше куратор на съдържание. Беше социална интервенция, а не обществена индулгенция, и затова показващ естетика на системите, а не естетика на декорацията. Беше процес-ориентирано изкуство, а не обект-ориентирано; едновременно копие и оригинал, документ и монумент. Не спираше да работи, да се изменя, да се самоактуализира. Функционираше чрез присвояване и същевременно имаше права върху тази самоутвърждаваща го собственост. Беше монумент на неизчерпаемия потенциал, но и на плоската, смразяващо безинтересна действителност. Тотемично тяло, следствие от човек-компютърната симбиоза, която не се базира на избора, а на съвместното съществуване. Медиен екстеншън, дигитален двойник, видеограф, антивоенен паметник, хакер, алгоритмично огледало, дигитален графит, технологичен натрапник, с други думи това беше Един човек – Urban Electronic Corpus.

фотография Стефан Н. Щерев

Припомням всичко това, за да се върна към ненаучените уроци и към липсата на памет. Проблемът с амнезията спрямо Един човек е проблем не само в способността ни да натрупваме колективен опит, но и защото застрашава тези, които ще заемат неговото място. А и всяко друго място и всеки друг автор, ще срещнат по много от същото, както е видно. Между нас казано, зрелостта на едно общество се изразява в способността му да се вглежда в собствените си особености и изобщо в търпимостта към всякакви прояви на другост. В технологията на този процес са необходими инструменти за отразяване, те са проява на нашата самовзискателност. Такава е една от функциите на съвременното изкуство с всички свои представители. Нека очакваме с любопитство и настроение за разбиране всяка негова проява, докато още сме свободни, защото върлуват страшни ментални окупации. Зрялото общество поощрява дръзналите да се захванат с тази нерадостна задача и не изпада в паника или истерични медийни пристъпи, когато се огледа в себе си.

П.П. Днес, 14.12.2023, в 07.52 ч. отрязаха главата на съветския войник.

Венелин Шурелов
15.12.2023

Свързани статии

Още от автора