Ако можеш да си в стая с близък, когото никога не ще срещнеш по определени причини, кого би избрал и какво ще му кажеш?
През 1987 г. излиза романът на японския писател Тайчи Ямада „Непознати“ – меланхоличен разказ за срещите между син и неговите починали родители. Осъзнавайки, че това са призраци от миналото, синът се опитва да превъзмогне зависимостта от тяхното присъствие. В същото време главният герой се запознава със съседка, която като него е избрала да живее в необитаема жилищна сграда. През 1988 г. режисьорът Нобухико Кобаяши адаптира романа и снима хорора The Discarnates. В него се проследява идеята, че призраците са част от нас и ни напомнят, че пред смъртта всички сме равни. През 2023 г. се появява филмът „Всички сме непознати“ на режисьора Андю Хейг (Великобритания, САЩ) – осъвременена киноверсия на романа. Въпреки множеството номинации за престижни награди, сред които Златен глобус и BAFTA, филмът остана встрани от червените килими. Може би точно това го прави едно от онези крехки преживявания, след които зрителят изпитва нужда да остане сам и да преосмисли видяното.
„Всички сме непознати“ продължава линията на психотерапевтичното кино, което има своите образци през последните години като Petite Maman, 2021, на Селин Сиама, Eternal Daughter, 2021, на Джоана Хог и Аftersun, 2022, на Шарлота Уелс. Подобни камерни фентъзи истории заслужават среща с нашата публика, в тях липсват физически конфликти, но с изключителен усет се разкриват раните от страховете ни. Все пак Аftersun на Шарлота Уелс имаше прожекции на София Филм Фест през 2023 г.
Всеки режисьор има свой собствен подход: при Селин Сиама малко момиченце среща майка си като дете и си играе с нея в гората, алтер егото на голямата дъщеря при Шарлота Уелс пътува през видео дневник на последната ваканция с баща си, докато при Джоана Хог дъщеря говори с призрака на майка си, за да изрече нещата, които не е казала, с които може би ще нарани родителя, но са важни, за да живее нормално в настоящето.
При Андрю Хейг героят Адам (в ролята Андрю Скот) се връща в миналото, за да осъществи срещи със своите родители, загинали при катастрофа. Адам преживява труден период, докато се опитва да пише новия си сценарий, осъзнава, че не е способен да споделя емоциите си с друго човешко същество, сякаш си е забранил да общува с непознати. Нещо вътре в него предизвиква блокаж в писането и в общуването. Затова предпочита да живее в празна жилищна сграда, встрани от шума и суетата на Лондон. Той е избрал отшелничеството, макар и да изпитва отегчение от комфорта на самотата. В срещите с родителите призраци той постепенно се опитва да намери причината за отчуждението, сега те са по-млади от него и той трябва да им обясни защо е сам. Промяната на пространствените и времевите параметри е решена по изключително семпъл, но прагматичен начин с помощта на пътуване с влак. Отначало зрителите не знаят дали това е сън, или пък фантазия, защото всичко изглежда реално и логично.
Андрю Хейг умее да разказва, като ни потапя в нюансите на камерната форма. Филмите му „Уикенд“ (2011) и „45 години“ (2015) са пример за това как с малък актьорски състав може да се прави смислено кино, задържащо вниманието на зрителя.
Най-силното качество на новия му филм е в терапевтичната линия. Адам прави признание – има смелост да каже на своите родители призраци, че е гей. В средата на 80-те да си гей е по-трудно и родителите му, особено майката, се притесняват дали в света на Адам това не е опасно. Оттук идва и друго признание – баща му, подозирайки, че малкият Адам не е достатъчно мъжествен, нарочно не защитава сина си, когато момчето става жертва на тормоз в училище.
Фантазия и реалност се преплитат с разгръщането на сюжета. Умът на Адам преминава безпроблемно през поредица от сценарии – в непрекъснатия поток от срещи зрителят сякаш се отказва да анализира коя картина е истинската. Ние все повече сме в плен на Адам, на неговото желание за контакт с нещо, което се изплъзва до такава степен, че дори светът отвъд прозорците на дома му се оказва друга реалност.
Във възможността да разговаряме с родителите си като с равни режисьорът открива своята лична история. Красиво тъжният разказ на Андрю Хейг и копнежът по отминалия ню романтик саунд, в който всички от поколението на 80-те разпознаваме песните на Frankie Goes To Hollywood и „Ирейжър“, предвещават спасение от мрака на отчуждението.
Филмът „Всички сме непознати“ е в програмата на СФФ 2024 и може да се гледа на 27 март от 21 часа в кино „Одеон“, на 29 март от 20 часа във Френския институт и на 30 март от 20 часа в Евро синема.
