За два от романите на френския писател – „Сватбено пътешествие” и „Дора Брюдер”, публикувани в ИК „Колибри”, 2014 г.
Патрик Модиано получи поредната Нобелова награда за литература, тази за 2014 г. Дори и в присъждането й точно на него – в конкуренция с нашумели днес имена, любимци на публиката като Харуки Мураками, очевидно политически адекватната Светлана Алексиевич, но и с признати литературни ветерани като Филип Рот (който, струва ми се, никога няма да получи Нобел) – има някаква носталгичност. Носталгия по един тип писане, което днес по-трудно би било популярно, но най-вече по теми, свързани с паметта, окупацията на Франция, Холокоста, размиването на моралните граници, с живота като тайнствен пъзел, с множество „празни” места, които трябва да бъдат запълнени, ако искаме той да бъде разбран по-добре.
Неслучайно критиката твърди, че всъщност Модиано пише една и съща книга. Темите и стилът му се повтарят и преплитат във всеки от множеството му (28 на брой до този момент) къси романи. Романи, в които винаги се открива фина и деликатна сдържаност, способност за замълчаване, една проза, която ти оставя пространства за запълване, независимо от географската и топонимична прецизност, почти документалната й плътност в повечето от случаите.
В края на миналата година, съвсем „навреме”, се появиха „Сватбено пътешествие” (превод Румяна Маркова) и „Дора Брюдер” (превод Асен Зидаров) – два от романите на Патрик Модиано от 90-те – съответно 1990 и 1997 г. Те припомниха на българския читател, който познава творчеството на писателя от „Нощна стража”, „Улица „Тъмните магазинчета”, „Вила „Тъга” и др., някои от любимите му писателски му „обсесии” – паметта и забравата, писането като начин да свържеш миналото с днешното, да откриваш все нови и нови, забравени пластове от житейския палимпсест.
И в двата романа Модиано залага на някои от елементите на френския „ноар”, на криминалния тип повествование и отново на деликатността на повествованието. Мистериозност и тайнственост, изчезване, бавно и внимателно издирване, особена атмосфера – има ги и в „Сватбено пътешествие”, и в „Дора Брюдер”. В първия случай началото на разплитането на тайната започва с вест за самоубийство на французойка в хотел в Милано, която документалистът Жак случайно научава в краткия си престой именно в този хотел. Оттам тръгва и постепенното сглобяване на пъзела на историята на бягството от окупирания Париж на младо момиче на име Ингрид с мъж на име Риго.
В „Дора Брюдер” отправната точка на бавното сплитане на нишките на живота на едно еврейско семейство започва с прочитането на обява в стар, отпреди близо 20 години, вестник за изчезването на 15-годишно момиче на име Дора Брюдер. Коя е тя, кои са родителите й, как се срещат, къде живеят в Париж, как расте Дора, откъде, кога и защо изчезва – археологът-повествовател търси, обхожда местата, научава, представя си, дописва.
В „Сватбено пътешествие” пък реконструирането на историята на Ингрид и Риго се преплита с реконструирането на личната история на Жак и неговата съпруга Анет.
И в двата романа тези реконструкции на миналото, работата с паметта са изключително важни за непрестанното преподреждане на настоящето. Патрик Модиано настоява, че миналото не трябва да потъне в забрава, човекът не бива да изпада в амнезия не просто за собственото си преди, но и за онова, в което е свързан с другите, с чиито животи и спомени вероятно винаги някъде, някога се е срещал. Важни са и за търсенето на идентичност, тъй необходима за по-голямо себеразбиране и разбиране на другите.
Прозата на Патрик Модиано е и в един литературен смисъл опит за утвърждаване значимостта на усета за миналото, за нещата, за взирането във фактите, за разчитането им, водено от „подозрението”, че освен реалността, която те градят като очевидна, има и друга. И тя е важната.
