Какво можем да научим от него?
Стоян Заимов, „Кореспонденция, дневници, спомени (1874–1899)“, подбор и бележки Клавдия Заимова, Кета Мирчева, издателство „Парадокс“, 2026 г.
Стоян Заимов (1852–1932) е забележителна историческа фигура – активен участник в революционното движение, член на Тайния централен български комитет и на Гюргевския комитет, един от организаторите на Старозагорското (1875) и на Априлското въстание, два пъти заточеник в Диарбекир и Акия, приятел и сътрудник на Васил Левски, Георги Бенковски, Любен Каравелов, Стефан Стамболов и кого ли още не. Той е и изявен, макар и подценен книжовник, автор на ценните мемоари „Миналото“, „Записки от Терсханата“ (подготвени също от Кл. Заимова и К. Мирчева и изд. „Парадокс“) и др.
Новото издание включва практически всички архивни материали от периода (1874–1899), свързани със Ст. Заимов. Огромната част от тях се публикува за първи път. Материалите включват кореспонденция (от и до Ст. Заимов), някои документи, три дневника (1878–1879), спомен (1862?) и биографични бележки, събрани от множество архивохранилища – Националната библиотека, Централния държавен архив, Регионалния военноисторически музей в Плевен, Къща музей „Баба Тонка“ – Русе и Архивната сбирка на Института за исторически изследвания – БАН, включително и във фондовете на други лица. Всички документи са анотирани и вещо коментирани. Съдбата на корпусите с документи, маркирана в предговора, е интригуваща – документи преминават от едни ръце в други, продавани и предавани в архивохранилищата с надежда за някаква компенсация, загубвани, намирани, използвани от съвременници и изследователи.
Изданието започва с компетентен предговор на К. Мирчева, който обяснява източниците и подхода на съставителките. Той е последван от разгърната студия на Кл. Заимова, посветена на личността на Ст. Заимов, дядо на авторката, която се позовава, наред с документи, и на семейни спомени и полемизира с това, което възприема като тенденциозно при представянето на Ст. Заимов. Текстът е публикуван преди години в чирпанското списание „Наше минало“, тук той е допълнен с библиографски бележки и някои фактически уточнения, дело на К. Мирчева. Томът завършва с необходимите за този тип издания показалци на личните и географските имена.
Предлаганият корпус от архивни документи е много полезен за изследователите, той уточнява някои моменти в биографията на Ст. Заимов и развитието на революционното движение, а след това – и за политическия живот в новоосвободеното Княжество България, донякъде и за Източна Румелия. Многобройни са писмата, в които Заимов иска или получава сведения за лица и събития от революционното движение. В някои от тях кореспондентите поправят неточности, появили се в текста на „Миналото“, така както Заимов в писма и на първо място в „Етюди върху записките на Захари Стоянов“ (1895) също уточнява отделни факти, а и критикува своя съратник.
Специално внимание заслужават документите, свързани с взаимоотношенията на Ст. Заимов с Л. Каравелов, поп Минчо Кънчев, Ст. Стамболов, представяни неточно в някои досегашни публикации. Те не са особено многобройни и пространни, но съдържат ценни за изследователите детайли. Въпреки огромния брой писма, включени в тома (434), цялата запазена негова кореспонденция от периода, но очевидно това не са всички писма от и до него, така че стъпилите на тях обобщенията трябва да са много внимателни. И все пак може да се забележи, че писмата му до Стамболов, З. Стоянов и Ив. Вазов (с когото, както посочва Кл. Заимова, близо два месеца споделят една хотелска стая в Цариград), са сдържани, до Ив. Шишманов и други представители на управляващите кръгове – по-скоро служебни. Най-приятелски са писмата до Никола и Анастасия Обретенови и Петър Берковски.
Специално внимание заслужава образът, който Ст. Заимов си изгражда в писмата, а и в дневниците. От „Миналото“ помним, че той, под името Звукаря, по правило стои някъде в ъгъла и наблюдава по-изявените и по-гласовитите. Той заема подобна позиция и в по-ранните документи, в Николаев (а и в Москва) не се чувства комфортно, когато други го представят като бивш заточеник и бунтовник. По това време се появява дори мисъл за самоубийство. Постепенно ситуацията се променя – в началото документите го показват като човек, който търси финансова подкрепа и съдействие за стипендия или назначение на учителско място. В повечето случаи – неуспешно, това го води до остър конфликт с Й. Груев, по това време директор (т.е. министър) на просвещението в Източна Румелия. Постепенно нещата се променят – мнозина започват да търсят Заимов за ходатайства, за свидетелство за поборничество и пр.
За мен особен интерес представляват и още няколко неща, които често биват пренебрегнати. Първото е реалната картина на бита и семейните отношения – Заимов не получава финансова подкрепа от майка си, която дневниците представят като жена с възможности; въобще спомените за детството заслужават специално внимание. Много интересна за мен е и кореспонденцията на Ст. Заимов с Анастасия Обретенова и Вера Тилева, на фона на твърде лаконичното представяне на брака му с Клавдия Корсак. Другото е читателските и зрителските бележки на Ст. Заимов в дневниците от периода на престоя му в Одеса и Москва – времето, в което той активно се самообразова.
Изцяло споделям думите на К. Мирчева, казани в предговора: „Искрено се надявам събраното тук да даде възможност на изследователите най-после да пристъпят към написването на научната биография на Стоян Заимов – личност, в която се отразява част от нашето минало с всички негови противоречия в продължение на повече от половин век“ (с. 7). В подобен труд сериозно място ще заемат историята с Арабаконашкия обир, Хасковското приключение от 1873 г. (представено подробно в „Миналото“), двете заточения и бягството от първото (коментирани във „Видрица“ и други спомени), планът за подпалването на Цариград (1875), коментиран подробно в няколко писма и попаднал в „Немили-недраги“ на Вазов и т.н. Една разгърната монография за Ст. Заимов би отделила подобаващо място за публикациите му, пръснати в различни периодични издания, и разбира се, на мемоарните му трудове, които имат интересна творческа история – неговите анкети със заточеници попадат в „Четите в България“ на З. Стоянов, двете издания на „Миналото“ не са идентични, неясно е доколко Заимов е ползвал ръкописи на поп Минчо и т.н. На тези въпроси и по-специално на общия замисъл на Ст. Заимов, З. Стоянов и Н. Обретенов да представят синхронизирано Априлското въстание и революционното движение обръща внимание К. Мирчева в отделна публикация.
Напълно убеден съм, че Архивът на Ст. Заимов, публикуван от авторитетното издателство „Парадокс“, ще достигне до изследователите на периода – историци, а надявам се и литератори – и ще уплътни картината, която то представя на българския ХІХ в. Вярвам, че книгата ще достигне и до все по-широкия кръг читатели, които се интересуват от миналото на нашия народ.
Проф. Николай Аретов (род. 1954 г.) е литературовед, критик и изследовател на Българското възраждане. Главен редактор на списание „Литературна мисъл“ и главен редактор на издателство „Кралица Маб“. Автор на множество публикации в научни и литературни издания, а също и на книгите: „Преводната белетристика от първата половина на ХIХ в. Развитие, връзки с оригиналната книжнина, проблеми на рецепцията“ (1990), „Убийство по български. Щрихи от ненаписаната история на българската литература за престъпления“ (1994), „Българското възраждане и Европа“ (1995), „Васил Попович. Живот и творчество“ (2000), „Национална митология и национална литература“ (2006), „Българската литература от епохата на националното възраждане“ (2009), „Асен Христофоров: от Лондон до Мацакурци през Белене (2011), „Софроний Врачански. Живот и дело“ (2017) и др.
