„Всичко тече“ е фраза, чиято словоупотреба обикновено релативизира историята. Всичко, дори и най-голямото зло, ще отмине, какво ли не е видял или претърпял досега този свят – от братоубийството на Каин до тоталитарните идеологии на ХХ в. Тъй че няма как след придошлите бедствия да не настъпи отлив и оловносивите облаци да не се разнесат.
Повестта на Василий Гросман „Всичко тече“ (1955-1963 г.) обглежда този неумолим ход на нещата сякаш отдругаде, в опит да обърне обичайната гледна точка. „Една сатанинска сила е под възбрана, стегната е в бент. Водата на ручеите и реките, стисната от този бент, проявява своята тайна, тъмна сила. Притаена в ласкавото подплисване, в слънчевите облясъци, в люлеенето на водните лилии, тази сила внезапно разкрива неумолимата злост на водата – и ломи камъка, и шибва перките на турбината, и ги върти с безумна скорост“ („Всичко тече“, Фондация „Комунитас“ 2018, превод от руски Деян Кюранов).
Появата на тази книга на български език ни вкарва – наистина с „безумна скорост“ – в дебрите на едно минало, което все не ни отминава. При това го прави със силата на моралните терзания на голямата руска проза. Често сравняват шедьовъра на Василий Гросман „Живот и съдба“, тази епична фреска за Сталинградската битка, видяна през съдбите на две семейства, с „Война и мир“ на Толстой. Гросман никога не е криел пристрастията си към Толстой, нито влиянието, което писателят от Ясна поляна оказва върху неговия поглед към историята. По същия начин както автор като Джонатан Литъл не крие, че „Доброжетелните“ дължат много по своя замисъл, а и по композицията си, на Гросмановия „Живот и съдба“.
Работата е там, че „Всичко тече“ – посмъртната творба на автора, писана от тежко болния от рак Гросман, е всъщност книга-завещание. Почти никой не е бил наясно с нейното съществуване. Гросман никога не е чел пред приятели страници от нея, както е правил с инкриминираните глави на „Живот и съдба“. Твърдят, че за тази повест е знаела само близката му сътрудничка Ана Берзер, която препраща след смъртта му ръкописа зад граница и той виждал бял свят във Франкфурт на руски през 1970 г., следват множество преводи.
„Всичко тече“ е най-изповедната и най-тревожеща книга на Василий Гросман, която се нарежда до „Един ден на Иван Денисович“ и „Архипелаг Гулаг“ на Солженицин, до „Колимски разкази“ на Шаламов и „Тежък маршрут“ на Евгения Гинзбург. Това е книга на голямото морално безпокойство.
Защото в нея Гросман не само изказва или разказва истината за утопията, обърнала се в кошмар, но и поставя питания, на които все още нямаме отговор.
Иван Денисович на Солженицин остава в лагера. Докато Иван Григориевич на Гросман извървява обратния път: той се завръща в смятания за „нормален“ свят, където самото му присъствие е вече морален проблем. Дори без да осъжда, клейми или морализаторства.
„Всичко тече“ е книга за човешкото във време на дефицит на човечност. И произтичащите от това питания. Когато хората започват да се питат как са живели.
С едно „ново, странно, особено чувство за вина – заради душевната слабост, заради речта на митинга, заради подписа под колективното писмо, заклеймяващо лекарите-изверги, заради готовността да се съгласиш с явната неправда и защото това съгласие се раждаше доброволно, искрено и от дън душа“.
Иван Григориевич се завръща след дълги тридесет години из лагерите и се озовава в един друг, чужд на него свят.
Той очаква това да е край на хаоса: „лагерното пътуване да свърши, да се появи яснотата, да се откроят законите от хаоса на страданието и противоречието между вината и святата невинност и най-вече зарад безсмислеността на убийствата на милиони невинни“.
Вместо това се оказва мъртвец приживе, чужд на хората, които не искат да гледат на света през неговите очи и най-вече да се огледат в тях.
Докато той без упрек, по-скоро с живо любопитство, се вглежда в очите на случайно срещналия го Пинегин – онзи, дето го е предал навремето и е писал доноси срещу него.
„И на Пинегин му се стори за секунда, дори не за две, че и ордените, и вилата, и властта, и силата, и жената красавица, и успешните синове, изучаващи атомното ядро – всичко, всичко, ще даде, само да не чувства върху себе си този поглед“.
Ала мигът е кратък, нали „всичко тече“.
Иван Григориевич продължава пътя си като призрак сред настоящето, ала всички се отдръпват от него.
Включително заради питането, което най-вече тревожи:
„Чия е вината, кой ще отговаря…“
Макар това, както пише Гросман, да иска мислене и да не предполага бързи отговори, нужна е цяла теория или феноменология на доносничеството, каквато всъщност ни предлага „Всичко тече“.
Нали „никоя философия, никой анализ, никакъв афоризъм, колкото и дълбоки да са те, са несравними по пълнота и интензитет с истинска история“ (Хана Аренд).
Затова Гросман решава да тръгне не от края към началото, а от началото към края.
От онова, което предшества ареста, следствието, мъченията, присъдата, лагера или разстрела. От доносите.
Нали в началото е това слово, извъртяно към злото.
Защото това са двата края на веригата. От единия са хората в дружеска беседа, която скоро ще се обърне за някого в бедствие. На другия край са мъченията, изтезанието, оцъклените очи, смазаните бъбреци и виковете…
Първи случай. От лагер се връща съсипан човек, с хлътнали очи. Заговорва се, че е давал показания срещу други. Гросман го определя като Юда-едно. Хората го избягват, шушукат зад гърба му. Но те са останали на „свобода“, а той е убит от презрение, изолиран. Бил е арестуван, бит, мъчен със солена сельодка, заплашван със смърт… наклеветява човек. Върнал се е, а е с единия крак в гроба. Имаме какво да размислим над този случай.
Ала има и Юда-втори. Приятен събеседник, мил човек. Любимец на интелигенцията, записвал си разговорите с хората и представял писмени отчети за тях. Някои от наклеветените от него са пратени на лагер, други са разстреляни. Но нека пак размислим, призовава Гросман, да не се произнасяме, без да сме размислили.
Защото има и Юда-трети. Автобиографията му е бяла като сняг. Произходът – безкомпромисно работнически. През 1937 г. той пише стотици доноси – срещу други фанатични партийци. Човек с усет за кариерно израстване, но не много грамотен, той е срещу всички, биещи го по образование и героично минало. Доносничеството на сталинчето, както би го определил Георги Марков.
Но има и четвърто лице на доносничеството. Още по-дребно и по-материално. Това на еснафа, приел, по думите на Гросман, морален императив, противоположен на Кантовия: „човекът и човечеството са само средство в неговия лов за предмети“.
Четири лица на морален проблем, неподдаващ се на решение.
Силата на „Всичко тече“ е в това, че авторът с болезнена искреност изважда читателя от неговата „извънпоставеност“ в разказа. И „питащото съзнание“, другото име на съвестта, изправя читателя пред дилемата как той би постъпил в една или друга ситуация. Сигурен ли е, че би постъпил точно така, а не иначе. За да има правото на свой ред безкомпромисно да громи или съди.
„О, не е ли все едно – виновни ли са доносниците или невинни, нека са виновни, нека са невинни – отвратителното е, че ги има“, пише Гросман. И ни пита: „защо от долната страна на човешката същност се раждат доносниците?“
Кой би могъл да даде отговор на този въпрос?
В книгата си „Що е политика?“, писана през същата 1955 г., Хана Аренд настоява върху следното: „Политиката почива върху един факт: човешката множественост. Бог е създал човека, хората са човешки продукт, земен продукт на човешката природа. И ако човекът е обект на философията и теологията, политиката е дело на хората в множествено число“.
Василий Гросман продължава този размисъл така: „Държавата не ражда хора. Доносниците са прорасли от човека. Горещата пара на държавния страх напари човешкия род и дремещите зрънца бухнаха и оживяха. Държавата е земята. Ако в земята няма спотаени зърна, от нея няма да израсте нито пшеница, нито бурен. Човекът дължи човешката мерзост лично на себе си“.
Затова и светът във „Всичко тече“ е тревожен не просто като Архипелаг на злото, тревожен е тъкмо с преобърнатото си добро, с тази „лишеност от добро“, ако се върнем към формулата на блаж. Августин за злото.
Най-страшното в света на комунизма, в тоталитарната утопия, на която Гросман прави дисекция, е, че там има много добро. Във всички хора – жертви или палачи, доносници или не-доносници има толкова много добро, те са пълни с добродетели. Най-често това са любещи бащи и синове, хора с таланти и дарования, тласкани от мрачни оловни сили. Мачкали са ги и те на свой ред започват да премазват останалите. Така се стига до свят, който е пълна деформация на доброто, в който може само „да ни боли, да ни е срам, че човекът е и нещо толкова долно“.
Единственият лек против това Василий Гросман съзира в свободата. „Главният принцип на построената държава на комунизма е, че тя е държава без свобода“. И „цялата тази кръв я проля несвободата, за да надделее над свободата. Отдавнашни работи, започнали точно от Ленин“.
В проницателния си послеслов към българското издание на „Всичко тече“ Деян Кюранов отбелязва, че повестта е градена по схемата, в която Сталиновият комунизъм се изравнява с Хитлеровия нацизъм (интуиция, сходна с анализите на Хана Аренд). Ала това е само първото нарушено табу. Следващото е, когато Гросман открито заявява, че Сталин е само верен продължител на Ленин (колкото и това да вбесява някои днешни леви), за да се стигне и до третото табу: в основата на всичко лежи изконното руското безправие.
За да се стигне до най-страшното обобщение: „Пролятата кръв не отиде даром – както се изразяваше Сталин, тя беше нужда на държавата. Без нея държавата нямаше да преживее“.
Защото „в тази държава няма общество – нали обществото се основава на свободната близост и свободния антагонизъм между хората, а в държава без свобода свободната близост и вражда са немислими“.
Свободата е онази висота, където човешкото устоява, дори когато светът попадне под удара на „неумолимата злост“ на превратни идеологически проекти. В което, струва ми се, е и голямото послание на тази малка повест, изградена като антитеза на Хераклитовото „всичко тече“.
