Новото издание в три тома е дело на Фондация Комунитас, преводът е на Татяна Ваксберг и Зоя Котева. Публикуваме началото на „Архипелаг ГУЛаг”.

На 28 декември 1973 г. в Париж излиза трудът на Александър Солженицин „Архипелаг ГУЛаг”. Нареждана сред най-значимите книги на ХХ век, тази антология на сталинския терор променя погледа на хората от Запада към Съветския съюз.

Разкритията за мащаба на сталинските репресии ги хвърлят в страшен потрес: стотици хиляди избити по бързата процедура, организиран масов глад, милиони затворници, депортирани цели народи (като кримските татари), милиони жертви…

В „Архипелаг ГУЛаг” писателят обединява исторически изследвания, разкази на над 200 очевидци и психологически интроспекции в сложен текст, който той самият нарича „опит за художествено изследване”. „Архипелаг ГУЛаг” е най-мащабното описание на съветската лагерна система и с право има ранга на енциклопедия по темата.

Александър Солженицин, „Архипелаг ГУЛаг”, пълно издание в три тома, Фондация Комунитас, 2015 г., превод от руски: Татяна Ваксберг (първи том), Зоя Котева (втори и трети том), редактор Едвин Сугарев, художествено оформление Яна Левиева, 60 лв.

ПОСВЕЩАВАМ

на всички, на които не достигна живот

да разкажат за това. И дано ми простят,

че не съм успял всичко да видя,

всичко да си спомня,

за всичко да се досетя.

ПРЕЗ ХИЛЯДА ДЕВЕТСТОТИН ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА година налетяхме с едни приятели на любопитно съобщение в списание „Природа“ на Академията на науките. Там със ситни букви пишеше, че еди-кога си по време на разкопки по река Колима под земята бил открит леден къс – древен замръзнал поток, в който имало вледенени представители на изкопаемата (от няколко десетки хилядолетия насам) фауна. Тези я риби, я тритони се били запазили толкова пресни, съобщаваше репортерът от отдел „Наука“, че присъстващите с удоволствие ги изяли веднага, щом разбили леда.

Списанието трябва доста да е учудило малобройните си читатели с това колко дълго може да се запази рибешкото месо в леда. Но надали някой от тях е проумял автентичния богатирски смисъл на това непредпазливо съобщение.

Разбрахме го веднага само ние. Видяхме сцената в цялата й яркост чак до най-малките подробности: как присъстващите с ожесточена припряност разбиват леда; как погазват извисените интереси на ихтиологията, бутат се с лакти, отсичат парчета от хилядолетното месо, влачат го към огъня, размразяват го и му се насищат.

Разбрахме го, понеже ние самите бяхме част от ония присъстващи, от онова могъщо племе на пандизчиите, което единствено на тази земя беше в състояние да яде с удоволствие тритон.

А Колима беше най-големият и прочут остров, полюс на всичко свирепо в тази удивителна страна ГУЛАГ, разкъсана на архипелаг от географията, но вкопчена психологически за континента, една почти невидима, почти неосезаема страна, населявана тъкмо от народа на пандизчиите.

Този архипелаг проряза бразди, с които осея другата, съдържащата го страна, той се вряза в градовете й, надвисна над улиците й, но въпреки това някои изобщо не се досещаха за него, много хора бяха подочули по нещо неясно, а само тези, които бяха ходили там, знаеха всичко.

Но те пазеха мълчание, сякаш бяха загубили дар слово по островите на Архипелага.

В неочаквания завой на нашата история на бял свят взе да излиза по нещо нищожно малко за този Архипелаг. Само че същите онези ръце, които бяха затягали нашите белезници, сега примирително се протягат: „Недейте!… Недейте да ровите в миналото!… Който спомене миналото – да ослепее с едното око!“. Само че тази поговорка свършва така: „а който го забрави – да ослепее и с двете“.

Така си минават десетилетията и безвъзвратно изличават белезите и язвите от миналото. Други острови през това време отстъпиха, разстлаха се, полярното море на забравата заплиска над тях. И някога в идния век този Архипелаг, с неговия въздух и с костите на неговите обитатели, сковани в ледения къс, ще заприлича на неправдоподобен тритон.

Аз нямам дързостта да пиша историята на Архипелага, понеже нямах късмета да чета документи. Но все някой, все някога – дали ще го има?… Онези, които не желаят да си спомнят, вече имаха доста (и ще имат тепърва) време да унищожат до последно всичките документи.

След единайсетте години, които прекарах там, след като свикнах да виждам в онзи уродлив свят не позор и не кошмарен сън, ами почти го заобичах, след като сега пък, по щастлив обрат на съдбата, ми бяха доверени много от късните разкази и писма, може би бих съумял да предам по нещо от костите и от плътта – от все още живата впрочем плът на все още живия впрочем тритон.

В ТАЗИ КНИГА НЯМА измислени лица, нито измислени събития. Хората и местата са назовани със собствените им имена. Ако са назовани с инициали, то е по лични съображения. Ако пък изобщо не са назовани, то е само защото имената не са били запазени в хорската памет. Но всичко си беше точно така.

СЪЗДАВАНЕТО НА ТАЗИ КНИГА не би било по силите на един- единствен човек. Освен всичко, което отнесох от Архипелага – с цялата си кожа, в спомените си, с очите и ушите си – материал за тази книга ми дадоха разказите, спомените и писмата на много хора.

[списък от 227 имена].[1]

Тук не им изразявам лична признателност: това е нашият общ, колективно изграден паметник за всички смазани и убити.

Сред хората в този списък бих искал да отделя онези, които положиха голямо усилие, за да ми помогнат да снабдя този текст с библиографски опорни точки от книгите на днешните библиотечни фондове или от отдавна иззети и унищожени материали, като намираха запазения екземпляр с цената на голямо усърдие; а най-вече бих искал да откроя онези, които в труден момент ми помогнаха да опазя в тайна този ръкопис, а после и да го размножа.

Но все още не е дошло това време, в което да посмея да ги назова[2].

Някогашният обитател на Соловки Дмитрий Петрович Витковски трябваше да бъде редактор на тази книга. Само че онзи половин живот, който той беше прекарал там (точно така се казват неговите лагерни мемоари: „Половин живот“), му струваше един преждевременен паралич. Той вече не можеше да говори, когато прочете първите завършени глави, но поне успя да се убеди, че всичко това ще бъде разказано.

Пък ако нашата страна още дълго време си остане без проблясък от свобода, то самият прочит и препредаване на тази книга ще представляват голяма опасност. Така че и на бъдещите читатели трябва да се поклоня с благодарност от името на онези, загиналите.

Когато започвах да пиша тази книга през 1958, не ми бяха известни никакви мемоари, нито пък художествени произведения, посветени на лагерите. В годините, в които работих върху нея до 1967, постепенно се запознах с „Колимските разкази“ на Варлам Шаламов, както и със спомените на Д. Витковски, Е. Гинзбург, О. Адамова-Слиозберг, на които се позовавам в рамките на това изложение, сякаш са литературни факти, известни на всички (нали в крайна сметка точно така ще стане един ден).

Въпреки че не са имали такива намерения, някои хора против волята си дадоха безценен материал за тази книга с това, че бяха запазили много важни факти и дори цифри, както и въздуха, който дишаха. Това са чекистът М. И. Лацис (Я. Ф. Судрабс); Н. В. Криленко – главният държавен обвинител в продължение на дълги години; неговият наследник А. Я. Вишински с неговите юристи съучастници, сред които не може да не откроим И. Л. Авербах.

Материал за тази книга предоставиха също и тридесет и шестима съветски писатели начело с Максим Горки – това са авторите на позорната книга за Беломорканал, които за първи път в историята на руската литература възпяха робския труд.

ЧАСТ ПЪРВА

ЗАТВОРНИЧЕСКАТА ПРОМИШЛЕНОСТ

В епохата на диктатурата, когато от

всички страни бяхме обкръжени от врагове,

ние понякога проявявахме ненужна мекота,

ненужна мекушавост.

Криленко, реч на процеса на „Промпартията“

ГЛАВА 1

АРЕСТЪТ

Как да стигне човек до този тайнствен Архипелаг? На всеки кръгъл час дотам летят самолети, плават кораби, бумтят влакове, само че по тях няма табели, на които да пише закъде са тръгнали. А продавачките в касите и агентите на „Совтурист“ и „Интурист“ ще се смаят, ако вземете да им поискате билет дотам.

Те не знаят, не са и чували нито за Архипелага като цяло, нито за някой от безбройните му острови.

Тези, които отиват да управляват този Архипелаг, стигат дотам през училищата на Министерството на вътрешните работи.

Тези, които отиват да охраняват този Архипелаг, се призовават от военните комисии.

Що се отнася до тези, които отиват там, за да умрат, както ние с вас, читателю, те трябва да минат непременно и единствено през ареста.

Арест!! Да казваме ли, че това е прекършване на целия ви живот? Че това е директен удар на мълнията върху вас? Че това е никъде непобираемо духовно сътресение, което не всеки може да овладее и често се свлича в умопомрачение?

Вселената има толкова центрове, колкото живи същества я населяват. Всеки от нас е център на вселената и всемирът се разцепва на две, когато ви изсъскат: „Вие сте арестуван!“.

Е, щом вече и вие сте арестуван, нима изобщо има нещо оцеляло в това земетресение?

Но тъй като помраченият разсъдък не ни позволява да обхванем тези вселенски движения, в този миг най-деликатните и най-простоватите от нас не успяват да изцедят от целия си житейски опит нищо по-различно от това:

– Аз? Защо?!? – Въпрос, повтарян милиони и милиони пъти още преди нас и никога досега не получил отговор.

Арестът – това е едно светкавично рязко премятане, прекатурване, преобръщане от едно състояние в друго.

По дългата извита улица на нашия живот ние щастливо сме прелитали или нещастно сме бродили покрай някакви огради, огради, огради – дървени, изгнили, пръстени дувари, тухлени, бетонни, чугунени огради. Не сме се замисляли: какво ли има зад тях? Нито с очите си, нито с разума си сме се опитвали да погледнем зад тях – а тъкмо там започва страната ГУЛАГ, съвсем наблизо, на два метра от нас. Освен това не сме забелязвали, че в тези зидове има безброй плътно нагласени, добре замаскирани вратички и портички. Всички, ама всички тези портички са били подготвени за нас! И ето че една от тях, една фатална, бързо се разтваря и четири бели мъжки ръце, непривикнали на труд, но затова пък достатъчно сръчни, ни докопват за крака, за ръката, за яката, за шапката, за ухото, повличат ни като чувал и завинаги затръшват вратата зад нас, вратата към досегашния ни живот.

Край. Вие сте арестуван!

И вие ни-и-що не се сещате да им отговорите, освен да изблеете като агънце:

– А-аз? Защо?…

Ето какво означава арест: това е ослепително лумнала светкавица и удар, след който настоящето моментално се срива в миналото, а невъзможното става пълноправно настояще.

И това е. Нищо повече не сте в състояние да проумеете нито в първия час, нито даже в първото денонощие.

В отчаянието ви все още се мержелее онзи кукленски полумесец от цирковата арена: „Това е грешка! Всичко ще се уреди!“.

А всичко останало, което днес е превърнато в традиционна и дори литературна представа за ареста, ще се натрупа и ще добие форма вече не във вашия тревожен спомен, а в спомена на вашето семейство и вашите съседи.

Това е резкият нощен звън или грубото чукане на вратата. Това е напористото нахлуване на неизтриваните ботуши на бодрите оперативници. Това е наплашеното поемно лице, вцепенено зад гърбовете им. (И за какво им е това поемно лице? Жертвите не смеят да запитат, оперативниците не помнят, но такъв е редът според инструкцията и това лице трябва да виси там цяла нощ, а на сутринта да се подпише. И за изтръгнатото от завивките поемно лице това също е мъка: нощ след нощ да ходи и да помага да арестуват негови съседи и познати.)

Традиционният арест са също и приготовленията на отвеждания, извършвани с треперещи ръце: резервно бельо, парче сапун, нещо за ядене, никой не знае какво ще му трябва и какво ще му позволят и как ли е по-добре да се облече човек, а оперативниците ги юркат и ги прекъсват: „Нищо не му трябва. Там дават храна. Там е топло“. (Лъжат. А юркането е, за да те наплашат.)

Традиционният арест е и нещо, което следва, което продължава и след отвеждането на нещастника, когато часове наред из апартамента шета една чужда сила на свирепото превъзходство. Това е трошене, търбушене, съдиране и свличане на всичко от стените, преобръщане на шкафове и бюра, раздрусване, разпиляване, разкъсване – струпване на огромни камари на пода и хрускане под ботушите. И нищо свято няма по време на обиска! При ареста на локомотивния машинист Иношин в стаята стоял ковчег с тялото на току-що починало дете. Юристите изхвърлили детето от ковчега, търсили нещо и там. Болните се измитат от леглата, превръзките им се разбинтоват.[3]

И нищо по време на обиска не може да се сметне за безсмислено! На любителя на антикварни вещи Четверухин му плячкосали „еди-колко си листа царски укази“ – а по-точно указите за прекратяване на войната с Наполеон, за създаването на Свещения съюз и молебена против холерата от 1830. На Востриков, най-добрия ни познавач на Тибет, му иззели скъпоценните древни тибетски ръкописи (и учениците на умрелия ги изтръгнали от ръцете на КГБ едва след 30 години!). При ареста на изтоковеда Невски иззели едни тангутски ръкописи (а 25 години по-късно посмъртно му връчили наградата „Ленин“ заради това, че ги бил дешифрирал). На Каргер му помели архива на енисейските остяци, забранили изобретената от него писменост и буквар, та народецът останал без писменост. Много е дълго да се обяснява всичко това на интелигентен език, но народът казва за обиска ето това: търсят неща, които не са слагали там.

Заделеното се откарва, а понякога карат и самия арестуван да си го носи на гръб – като Нина Александровна Палчинска, която мъкнела на рамо торбата с документи и писма на своя вечно деен покоен съпруг, големия инженер на Русия, за да влязат после в тяхната паст, завинаги, без връщане назад.

А за останалите след ареста идва дългата опашка на разпар- четосания опустошен живот. И опитът да тръгнат с коле- тите. И от всички прозорчета да чуват само лаещи гласове:

„Не ни се води“, „Нямаме такъв!“. Че и пет дни да висят на опашка пред този прозорец в най-лошите ленинградски дни. И чак след половин-една година току-виж самият арестуван се обади отнякъде или вземат да им подхвърлят това: „без право на кореспонденция“. А това вече значи „завинаги“. „Без право на кореспонденция“ почти със сигурност значи, че човекът е разстрелян.

С една дума, „ние живеем в проклети условия, когато човек изчезва без вест и най-близките хора, жената, майката… години наред не знаят какво е станало с него“. Вярно ли е? А? Това го е написал Ленин през 1910 в некролога на Бабушкин. Само че да си го кажем направо: Бабушкин е пренасял оръжие за едно въстание и тъкмо с това оръжие са го разстреляли. Той си е знаел какво рискува. Не можем да кажем същото за нас, опитните зайчета.

Така си представяме ние ареста.

Истина е, че у нас най-много обичаме нощния арест от току- що описания вид, понеже в него има важни предимства. Всички обитатели на апартамента са поразени от ужас още при първото чукане на вратата. Нароченият за арест е изтръгнат от топлината на леглото, целият е в полусънена безпомощност, главата му е размътена. При нощен арест оперативниците имат превес на силите: дошли са няколко въоръжени мъже срещу един, който не си е закопчал панталона; по време на приготовленията и на обиска е сигурно, че на входа няма да се струпа тълпа от възможни привърженици на жертвата. Бавната последователност при влизането в един апартамент, после в друг, утре в трети и в четвърти дава възможност правилно да се използва оперативният щат, така че жителите на града, пратени в затвора, да са в пъти повече от тяхната щатна бройка.

Нощните арести имат и това достойнство, че нито съседните кооперации, нито градските улици виждат колко народ е прибран за една нощ. След като са подплашени най-близките съседи, за по-далечните те не са събитие. Все едно не ги е имало. По същия този асфалт, по който през нощта са сновали черните гарвани, през деня крачи едно младо племе със знамена и цветя и пее безоблачни песни.

Но затова пък взимащите, чиято служба се състои от ед- ните арести и за които ужасите на арестуваните са повто- рителни и досадни, имат едно много по-широко разбиране за арестната операция. Те си имат разработена теория, не бива от простодушие да си мислим, че няма такава. Арестознанието е важен раздел от курса по обща затворология и към него е нагласена сериозна обществена теория. Арестите се класифицират по няколко признака: нощни и дневни; домашни,служебни, пътнически; първични и повторни; разчленени и групови. Арестите се отличават по степента на изискваната неочакваност, по степента на очакваната съпротива (но в десетки милиони случаи не се е очаквала никаква съпротива, пък и не е имало такава). Арестите се отличават по важността на заръчания обиск; по необходимостта да се прави или да не се прави опис на конфискуваното, да се запечатват само стаите или целият апартамент; по необходимостта след мъжа да се арестува и жената, а децата да се пратят в детски дом или целият остатък от семейството да иде в изгнание, или пък и старите отделно да трябва да се пращат в лагер.

Отделно има и цяла Наука за обиска (и аз успях да прочета една брошура по темата, писана за студентите задочници по право в Алма Ата). Там много се хвалят онези юристи, които по време на обиска не ги домързяло да преровят 2 тона тор, 6 кубически метра дърва, 2 бали сено, да разчистят от снега целия земеделски парцел, да изваждат тухлите от печките, да разгребват отходните ями, да проверяват тоалетните чинии, да търсят в кучешките колибки, в кокошарниците, в къщичките за птици, да дупчат дюшеците, да откъсват лейкопластите, залепени за кожата на хората, и дори да вадят металните зъби, за да търсят в тях микродокументи. На студентите горещо се препоръчва да започнат и да завършат с личния обиск (ами ако човекът междувременно е грабнал нещо от обискираното?), а после още веднъж да се върнат на същото място, но в друго време от денонощието, като отново проведат обиск.

Не, не, арестите са си много разнообразни по форма. Веднъж унгарката Ирма Мендел си уредила да вземе от Коминтерна (1926) два билета за първите редове в Болшой театър. Следователят Клегел я ухажвал и тя го поканила да дойде с нея. Много нежно прекарали целия спектакъл, а после той я откарал… направо на Лубянка. Пък ако в един цветущ юнски ден на 1927 видите на Кузнецкия мост, че някакъв наконтен младеж качва на файтон едроликата русокоса красавица Анна Скрипникова, която току-що си е купила син плат за рокля (а файтонджията вече всичко е разбрал и се мръщи, понеже знае, че тия от органите няма да му платят), да знаете, че това не е любовна среща, а също е арест. Ей сега ще завият към Лубянка и ще влязат в черната паст на портата. И ако (двайсет и две лета по-късно) видите капитан втори ранг Борис Бурковски в белия му кител и усетите мириса на скъпия му одеколон, докато той купува торта за едно момиче, не бързайте да се кълнете, че тази торта ще стигне до момичето, вместо да бъде разсечена с ножове и внесена лично от капитана в първата му килия. Не, нашите никога не са занемарявали нито дневния арест, нито ареста на път, нито ареста в кипящото многолюдие. Пък и той не просто се изпълнява чисто, а освен това – удивителна работа! – самите жертви в съгласие с оперативниците се държат колкото може по-благородно, за да не позволят на останалите жители да забележат гибелта на обречения.

Не всеки може да бъде арестуван у дома с предварително тропане по вратата (а пък ако някой тропа, това да е „домоуправителят“ или „пощальонът“) и не всеки следва да се арестува на работното му място. Ако ще се арестува някой опитен злосторник, тогава е удобно той да се прибере, докато е откъснат от привичната му обстановка – далече от роднини, колеги, съмишленици, тайници: той нищо не бива да успее да унищожи, да скрие, да предаде. На високопоставените военни или партийни фигури понякога им е давано първо ново назначение, после са качвани на вагон първа класа, а по пътя са арестувани. Докато някакъв обикновен смъртен, зашеметен от поголовните арести и вече седмица потиснат от смръщените погледи на началството, изведнъж бива привикан в местния комитет, където със сияещ поглед му се връчва карта за санаториум в Сочи. И зайчето се трогва – значи напразно се е страхувало. Той благодари, той ликува, втурва се към къщи да си събира багажа. Влакът тръгва след два часа, той се кара на туткавата си жена. Ето я и гарата! Има време. В чакалнята или до щанда с бирата го вика един суперсимпатичен младеж: „Не ме ли познахте, Пьотър Иванич?“. Пьотър Иванич се обърква: „Ами май не, макар че…“. А младежът прелива от дружелюбни намерения: „Е, как така, да взема да ви подсетя …“, и почтително се покланя на жената на Пьотър Иванич: „Ще ме извините, нали, мъжът ви само за минутка…“. Съпругата разрешава, непознатият отвежда доверително под ръка Пьотър Иванич – било завинаги, било за десет години!

А гарата си се движи нагоре-надолу и нищо не забелязва…

Уважаеми любители на пътешествията! Не забравяйте, че на всяка голяма гара има поделение на ГПУ и по няколко арестантски килии.

Тази натрапчивост на мнимите познати е толкова рязка, че човек някак си не успява да се отърве от нея, ако няма вълчата подготовка от лагерите. Да не мислите, че ако работите в американското посолство и се казвате например Александър Долган, не могат да ви арестуват посред бял ден на улица „Горки“ до централната поща? Вашият непознат приятел ще ви се хвърли на врата в навалицата, разперил грабливи ръце: „Са-ша! и не се спотайва, ами направо крещи. – Керюха! Сто години не съм те виждал! Дай да се дръпнем, да не пречим на хората“. А дръпнат ли се до бордюра на тротоара, и вече тъкмо е пристигнала „Победата“… (След няколко дни ТАСС гневно ще заявява по всички вестници, че компетентните лица нищо не знаят за изчезването на Александър Долган.) Че какво толкова? Нашите юнаци са извършвали такива арести чак в Брюксел (така е прибран Жора Бледнов), а какво да говорим за Москва.

Трябва да се отдаде заслуженото на Органите: във века, в който речите на ораторите, театралните пиеси и дамските фасони са сякаш правени на конвейер, арестите могат да ни се сторят разнообразни. Дърпат ви настрани пред портала на завода, след като сте си показали пропуска, и директно ви прибират; взимат ви от военната болница с температура 39 градуса (Анс Бернщайн) и лекарят не възразява срещу вашия арест (я само да пробва!); вдигат ви направо от операционната, както сте си с оперирана язва на стомаха (Н. М. Воробьов, инспектор в местния отдел за народно образование, 1936) – и докато не знаете на кой свят сте, целия в кръв ви докарват в килията (спомня си Карпунич); вие (Надя Левитска) се борите за свиждане с осъдената ви майка и ви го разрешават! Само че това се оказва очна ставка и арест! В гастронома ви викат в отдела за поръчки и ви арестуват на място; арестува ви странник, спрял у вас да преспи, за бога; арестува ви монтьор, дошъл да замери данните от елтаблото; арестува ви колоездач, сблъскал се с вас на улицата; жп кондуктор, шофьор на такси, касиер от спестовната каса и служител в киното – арестуват ви всякакви такива хора, а вие самият със закъснение виждате дълбоко скритите им служебни удостоверения.

Понякога арестите изглеждат дори като игра – колко излишна фантазия е изразходвана за тях, колко пищна енергия, а жертвата нали и без това не би се съпротивлявала. Да не би оперативниците да са искали с това да оправдаят своята дейност и своята многочисленост? Нали изглежда достатъчно да се пратят повиквателни на всички зайци и те сами в уречения час и минута покорно биха се явили с по един вързоп пред черните железни порти на държавната сигурност, за да си заемат парцелчето от пода в набелязаната за тях килия. (Всъщност колхозниците точно така ги прибират, да не са луди да се мъкнат посред нощ до колибите по коларските пътища? Викат го човека в селския съвет и на място го прибират. А работниците ги викат в канцеларията.)

Разбира се, всяка машина се пренасища, така че да не може да преглътне повече. В обтегнатите и налети до пръсване 1945 и 1946, когато ешелон след ешелон се точи от Европа и всичко това трябва да бъде веднага погълнато и пратено в ГУЛАГ, вече го няма това преиграване, самата теория избледнява, опадат й ритуалните пера и арестът на десетки хиляди започва да изглежда като жалка вечерна проверка: оперативниците седят със списъци в ръка, викат хората от единия ешелон, качват ги на другия и това им е целият арест.

Нашите политически арести в продължение на няколко десетилетия се отличават именно с това, че се прибират напълно невинни хора, които точно по тази причина не са подготвени за някаква съпротива. Това създава общо чувство на обреченост, представата (която при нашата паспортна система впрочем си е била достатъчно вярна), че от ГПУ[4]-НКВД[5] не е възможно да се избяга. И дори в разгара на арестните епидемии, когато хората, отивайки на работа, всеки ден се сбогуват със семействата си, защото не могат да бъдат сигурни, че вечерта ще се приберат у дома – дори и тогава те почти не бягат (а в редки случаи се самоубиват). Точно това се е искало. Вълкът по-лесно ще сдъвче послушната овчица.

Това се случва също и заради неразбирането на механиката на арестните епидемии. Най-често органите не са имали дълбоки основания за избор на това кого да арестуват и кого да не закачат, а само са достигали контролното число. Запълването на числото е могло да бъде закономерно, но е могло да носи и напълно случаен характер. През 1937 в приемната на новочеркаското НКВД една жена дошла да попита какво да прави с некърменото дете на своята арестувана съседка. „Седнете, казали там, сега ще изясним въпроса.“ Тя седяла така около два часа, а накрая я взели от приемната и я отвели в килията: трябвало спешно да се запълва числото, пък нямало достатъчно служители, които да се пратят в града, а тази вече им била подръка! И обратното – когато НКВД дошъл в околностите на Орша да арестува латвиеца Андрей Павел, той не отворил вратата, скочил през прозореца, успял да избяга и заминал право за Сибир. И макар че там е живял под собственото си име, а от документите се е виждало, че е от Орша, той никога не е бил вкаран в затвор, нито са го привиквали органите, нито е бил обект на подозрение. Нали съществуват три вида издирване – общосъветско, републиканско и областно, и почти за половината от арестуваните в онези епидемии не биха обявили издирване на по-високо ниво от областното. Човек, който е бил набелязан за арестуване по случайни обстоятелства от типа на донос от съседа, лесно е бил заменян с друг съсед. Подобно на А. Павел и другите хора, случайно попаднали под обсада или на засада в апартамента, но намерили смелост тутакси да избягат още преди да е почнал първият разпит, никога не са били хващани, нито им е било повдигано обвинение; а тези, които са оставали да дочакат справедливостта, са получавали тъмничен затвор. И повечето, почти всички, са се държали именно така: малодушно, безпомощно, обречено.

Вярно е и това, че когато нужното лице не се е оказвало на място, НКВД е налагал на роднините му мярка за неотклонение подписка и нищо, разбира се, не им е пречело да запишат наличните вместо избягалия.

Всеобщата невинност поражда и всеобщо бездействие. Може пък да не те приберат? Може да ти се размине, нали? А. И. Ладиженски е бил водещ преподавател в училището на затънтената провинция Кологрив. През 1937 на пазара един мъж се приближил до него и от името на някого му предал: „Александър Иванич, бягай оттука, има те в списъците!“. Но той останал: ами че на мен се крепи цялото училище, собствените им деца учат при мен, как може да ме арестуват?… (След няколко дни го арестували.) Не всеки е имал късмета като Ваня Левитски да разбира нещата още от 14-годишна възраст: „Всеки честен човек трябва да попадне в затвора. Сега там е татко, а мен ще ме вземат, като порасна“. (Той влязъл в затвора, като станал на двайсет и три.) Повечето се помайват в мъждукаща надежда. Щом не си виновен, за какво могат да те приберат? Това е грешка! Тебе вече те влачат за реверите, а ти продължаваш да си нареждаш наум: „Това е грешка! Като изяснят нещата, ще ме пуснат!“. Другите поголовно ги тикат в затвора, това също е нелепо, но там поне във всеки случай стои по едно тъмно петно: „а може би точно този…?“. Ама ти! Ти поне нали със сигурност не си виновен! Ти още разглеждаш Органите като учреждение на човешката логика: пускат, щом изяснят нещата.

Е, защо да бягаш тогава?… И как може тогава да оказваш съпротива?… Нали само ще си утежниш положението, ще попречиш да се изясни грешката. Ама каква ти съпротива – ти дори и по стълбите слизаш на пръсти, както са ти казали, за да не те чуят съседите.

Как ни жегваше тази мисъл после в лагерите: какво ли щеше да стане, ако всеки оперативник, тръгнал да арестува хората посред нощ, не беше сигурен дали ще се върне жив и се сбогуваше със семейството си? Ако във времената на масовите арести, например в Ленинград, когато е арестувана една четвърт от града, хората не си бяха стояли по дупките, тръпнейки от ужас при всяко тряскане на входната врата и при стъпки по стълбите, а бяха разбрали, че от тук нататък вече нямат нищо за губене, и ако в антретата си бодро бяха направили засади от по няколко души с брадви, чукове, ръжени, с каквото им падне? Нали предварително е известно, че тия нощни фуражки не идват с добри намерения – значи няма да сбъркаш, ако фраснеш душегубеца. Или пък онзи гарван на улицата със самотния му шофьор вътре – да го задигнеш или поне да му продупчиш перките. Органите бързо щяха да загубят и служители, и подвижен състав, и въпреки цялата жажда на Сталин щеше да спре проклетата машина!

Ако… Ако… Ние просто си заслужихме всичко, което предстоеше.

И освен това на какво точно да се съпротивляваш? Да не би на това, че са ти взели колана? Или на заповедта да застанеш в ъгъла? Да пристъпиш прага на къщата си? Арестът се състои от миниатюрни криввания, от многобройни дреболии, и за нито едно от тях поотделно няма смисъл да спориш (пък и мислите на арестувания се въртят около великия въпрос: „защо?!“), ама то точно ако събереш заедно всичките тези криввания, неминуемо ще стигнеш до ареста.

Какво ли не става в душата на прясно арестувания! Цяла книга излиза само от този въпрос. Може да се открият чувства, за които не ни е и хрумвало. Когато през 1921 арестували 19-годишната Евгения Дояренко и трима млади чекисти й преравяли леглото и скрина с бельото, тя си оставала спокойна: щом там нямало нищо такова, значи нищо не биха могли да открият. Изведнъж обаче те се докоснали до интимния й дневник, който тя и на майка си не би искала да покаже, и това, че враждебно настроени непознати младежи се зачели точно в тези нейни редове, я потресло по-силно от цялата Лубянка с всичките й решетки и подземия. Пък и за много хора тези лични чувства и страсти, потъпкани в хода на ареста, могат да бъдат къде по-силни от политическите убеждения или от страха от затвора. Човек, който вътрешно не е подготвен за насилие, винаги е по-слаб от насилника.

Хич не са много проницателните и смелите, които схващат моментално ситуацията. Когато през 1948 директорът на геологическия институт на Академията на науките Григориев видял, че идват да го арестуват, той се барикадирал и в продължение на два часа горил документи.

Понякога основното чувство на арестувания е облекчението и дори… радостта, особено във времената на арестните епидемии: когато наоколо непрекъснато хващат такива като теб, а пък тебе все не те прибират, все нещо се бавят – това изтощава, това страдание е по-лошо от всякакъв арест, и то не само за слабата душа. Безстрашният комунист Василий Власов, когото още неведнъж ще споменем, се отказал да бяга, както му предложили неговите безпартийни помощници, защото вече изнемогвал от това, че цялото ръководство на Кадирския район е арестувано (1937), а него все не го прибират и не го прибират. Можел е да приеме само челен удар, така че го приел, успокоил се и в първите дни след ареста се чувствал прекрасно. Свещеникът отец Иеракс (Бочаров) през 1934 заминал за Алма Ата да навести намиращите се в изгнание вярващи, а през това време в московския му апартамент на три пъти идвали да го арестуват. Когато се връщал, жените от неговата енория го посрещнали на гарата и не му дали да се прибере – 8 години го крили от апартамент на апартамент. От този наврян в миша дупка живот свещеникът така се измъчил, че когато през 1943 най-сетне го арестували, той радостно запял възхвала към Бога.

В тази глава ние все говорим за масата хора, за опитните зайчета, прибрани на топло неясно защо. Но в книгата ще ни се наложи да се спрем и на тези, които и в новите времена си оставаха истински политически. Вера Рибакова, студентка и социалдемократка, мечтаела за Суздалския изолатор, докато се намирала на свобода: само там можела да срещне по-старшите си другари (никой от тях вече не бил на свобода) и там да изгради своя мироглед. Есерката Екатерина Олицка през 1924 дори се смятала за недостойна да бъде пратена в затвора – нали оттам били минали най-качествените хора в Русия, а тя била още млада и още нищо не била направила за Русия. Но пък и свободата вече я принуждавала да я напусне. Така че те двете точно така се запътили към затвора – с гордост и радост.

„Съпротивата! Къде ви беше съпротивата?“ – това са думите, с които хората, останали в благополучието, днес хокат изстрадалите.

Да, тя е трябвало да започне оттук, от самия арест. Но не е започнала.

––––––

И ето че вече ви водят. В дневния арест непременно има един кратък неповторим момент, когато ви водят през тълпата – дали скришом, по силата на малодушно споразумение, или пък напълно открито, направо с извадени пистолети – и вие минавате между стотици точно толкова невинни и обречени като вас. Ама не са ви вързали устата. Можете и даже е задължително да викате! Да викате, че сте арестуван! Че маскирани злодеи са се втурнали на лов за хора! Че ги хващат по лъжливи доноси! Че тече подмолна разправа с милиони хора! И ако такива викове започнат да се чуват по много пъти на ден във всички части на града, може би нашите съграждани биха застанали нащрек? Може би арестите не биха били толкова лесни?

През 1927, когато покорството още не ни беше разтопило мозъците напълно, на Серпуховския площад посред бял ден двама чекисти се опитвали да арестуват една жена. Тя се хванала за един фенерен стълб, взела да крещи, да не се предава. Събрала се тълпа. (Хвала на тази жена, но също и на тълпата! Не всички минувачи свели очи, не всички побързали да се измъкнат!) Сръчните момчета веднага се смутили. Те не умеят да работят на светло пред обществото. Седнали си в колата и избягали. (Тук жената да беше се сетила веднага да тръгне за гарата и да замине занякъде! Но вместо това тя си отишла у дома да се наспи. И през нощта я откарали на Лубянка.)

Но от вашите пресъхнали устни не излиза нито един звук и заобикалящата ви тълпа безгрижно приема, че вие с вашите палачи сте просто едни приятели, излезли на разходка.

Аз самият много пъти имах възможност да крещя.

На единайсетия ден от моя арест трима безделници от СМЕРШ[6], обременени не толкова с грижата за мен (вече ме бяха изпробвали в дългия път), колкото с грижата за трите си куфара, пълни с трофеи, ме доведоха на Белоруската гара в Москва. Наричаха се „спецконвой“, но в действителност автоматите само им пречеха да мъкнат тежките куфари с вещи, заграбени в Германия от тях самите и от началниците им в контраразузнаването СМЕРШ на Втори белоруски фронт, които те сега отнасяха на семействата си в Отечеството под предлог, че всъщност ме конвоират. Четвъртия куфар без всякакво желание го мъкнех самият аз, а в него пътуваха моите дневници и творения – все улики срещу мен.

Нито един от тези тримата не познаваше града и аз трябваше да избирам най-краткия път до затвора, сам трябваше да ги заведа до Лубянка, в която те никога не бяха ходили (а пък аз я бърках с Министерството на външните работи).

След едно денонощие в армейското контраразузнаване; след три денонощия във фронтовото контраразузнаване, където съкилийниците ми вече ме бяха образовали (за лъжите на следователите, за заплахите, за побоя; за това, че който веднъж е арестуван, никога не излиза навън; за непредотвратимостта на десетката), аз изведнъж по чудо се отскубнах и ето че вече четвърти ден пътувах сред свободните хора като един от свободните, макар че кълките ми вече бяха лежали на изгнилата слама до нужника, макар че очите ми вече бяха виждали пребитите и неспящите, ушите ми бяха чували истината, устата ми беше пробвала затворническия бълвоч – е, защо тогава си мълчах? Защо не просвещавах излъганата тълпа в последната ми гласна минута?

Мълчах си в полския град Бродници – но може пък там да не разбират руски? Нито дума не извиках по улиците на Бялисток – но пък може това да не засяга поляците? Звук не издадох на станция „Волковиск“ – но тя пък беше почти безлюдна. Разхождах се с тези разбойници по перона в Минск, все едно нищо особено не се е случило, освен че гарата си стоеше разрушена. Сега пък водя след себе си хора на СМЕРШ в горното фоайе на метро „Белоруска“, с цялото му искрящо електричество под кръглия бял купол, а от долу нагоре насреща ни вървят два паралелни ескалатора, по които нагъсто са накацали московчани. Сякаш всичките мене гледат! С безкрайната лента, тръгнала оттам, от дълбините на незнанието – те се протягат ли, протягат под светещия купол към мен, за да чуят поне думичка истина – е, защо си мълча?!?…

Хората винаги си имат по една дузина чистички причини за това защо са прави да не се жертват.

Едни още се надяват на благополучен изход и с вика си се страхуват да не го нарушат (нали не получаваме вести от отвъдния свят и не знаем, че от самия момент на ареста нашата съдба вече е решена почти по най-лошия начин и не може да се влоши допълнително). Други още не са дозрели до онези понятия, които се подреждат в масов вик за тълпата. Нали само революционерите си имат готови лозунги в устата, които сами се изсипват навън, откъде да ги вземе един кротък и в нищо незабъркан еснаф? Той просто не знае какво да вика. И накрая има още един разряд хора, чиито гърди са прекалено препълнени, очите им прекалено много са виждали, за да могат да набутат цялото това море в няколко несвързани вика.

Аз пък си мълча и по още една причина: защото тези московчани, натъпкани по стълбите на двата ескалатора, все едно са ми малко, малко са ми! Тук моят вопъл може да бъде чут едва от двеста, от два пъти по двеста души. Ами двестата милиона?… Смътно започва да ми се струва, че все някога ще закрещя аз на двестата милиона…

А през това време, докато все така си стоя със затворена уста, ескалаторът неудържимо ме свлича в преизподнята.

Аз и на „Охотний ряд“ ще си затрая.

Няма да се развикам и пред хотел „Метропол“.

Няма да разперя ръце на Голготата на Лубянския площад…

* * *

Трябва да съм имал най-лекия арест, който човек изобщо може да си представи. Той нито ме изскубна от прегръдките на близки хора, нито ме откъсна от скъпия на всички ни домашен живот. В един спаружен европейски февруари той ме изтръгна от тясната ни ивица земя в Балтийско море, където я ние бяхме обкръжили немците, я те нас, и ми отне единствено дивизиона, с който бях свикнал, плюс образите от последните три месеца на войната.

Командирът на бригадата ме викна в командния пункт, кой знае защо ми поиска пистолета, а пък аз му го дадох, без да подозирам, че нещо хитрува, и изведнъж от офицерската свита, която напрегнато беше застинала в ъгъла, изскочиха двама контраразузнавачи, скок-подскок прекосиха стаята и както се пипаха с четирите си ръце едновременно за звездата на шапката, за пагоните, за колана и за военната чанта, взеха драматично да крещят:

– Вие сте арестуван!!

И както си стоях попарен и се спихвах от главата към петите, не се сетих за нищо по-умно от това:

– Аз? Защо?!…

И макар че на такива въпроси обикновено няма отговор, колкото и да е невероятно, аз получих такъв! Това си струва да се спомене, защото прекалено се отличава от нашите обичаи. Ония от СМЕРШ таман спряха да ме тарашат, заедно с чантата ми взеха писмените политически разсъждения и притеснени от дрънченето на прозорците от немските експлозии, взеха да ме бутат по-набързо към изхода, когато изведнъж се чу едно твърдо обръщение към мен – да! – през този глух прорез между оставащите тук и мен, през прореза от тежко стоварената дума „арестуван“, през тази гранична линия на чумата, през която вече ни един звук не смееше да се промъкне – успяха да преминат немислимите приказни думи на командира на бригадата:

– Солженицин. Върнете се.

И аз с едно кръгом се отскубнах от ръцете на смершевците и се върнах обратно към командира на бригадата. Слабо го познавах, той никога не снизхождаше до прости разговори с мен. В моите очи лицето му винаги изразяваше заповед, команда, гняв. А сега то умислено се озари – дали от срам за васалното му участие в тази мръсна работа? Дали от порив да надскочи доживотното жалко подчинение? Преди десет дни бях измъкнал почти невредима моята разузнавателна батарея от обръча, в който все така си оставаше неговият артилерийски дивизион от дванайсет тежки оръдия, а ето че сега той трябваше да се отрече от мен заради някаква си подпечатана хартийка.

– Вие… – многозначително попита той – имате ли приятел в Първи украински фронт?

– Не може така!… Нямате право! – развикаха се капитанът и майорът от контраразузнаването по полковника. Изплашено се сви в ъгъла свитата на щабните, все едно се страхуваше да не излезе, че споделя нечуваното безразсъдство на командира (а онези от политотделите вече се готвеха и да дадат материал за командира). Но на мене и това ми стигаше: веднага разбрах, че ме арестуват заради кореспонденцията с моя приятел от училище, и разбрах по какви линии има да чакам опасности.

Поне да беше спрял дотук Захар Георгиевич Травкин! Ама не! Той продължи да се пречиства и да се издига в собствените си очи, стана от стола (в онзи, предишния живот той никога не беше се изправял в мое присъствие!), протегна ми ръка през граничната линия на чумата (докато бях на свобода, никога не ми я беше протягал!) и докато ми стискаше ръката сред немия ужас на свитата, с топлота по иначе строгото лице, безстрашно и отчетливо каза:

– Пожелавам ви късмет, капитане!

Аз не само че вече не бях капитан, ами бях и разобличен враг на народа (понеже у нас всеки арестуван е напълно разобличен още от момента на ареста). Та какво излезе – че той пожелава късмет на врага?…

Стъклата на прозорците трепереха. Германските взривове раздираха земята на някакви си двеста метра от нас и ни напомняха, че това не би могло да се случи там, дълбоко в нашата земя, под похлупака на едно устойчиво битие, а само под повея на близката и еднаквата към всички смърт.[7]

––––––

Тази книга няма да представлява спомени от собствения ми живот. Затова няма да разказвам забавни подробности от моя безподобен арест. В онази нощ смершевците съвсем се отчаяха да се ориентират по картата (те и друг път не бяха се ориентирали по карта) и любезно я връчиха на мен, молейки ме да кажа на шофьора как да стигне до военното контраразузнаване. Сам докарах и себе си, и тях до този затвор и за благодарност бях веднага натикан не просто в килия, а в карцера. Но онова килерче на немския селски дом, което служеше за временен карцер, не мога да го пропусна.

То имаше дължината на човешки ръст, а що се отнася до широчината – на трима щеше да им е тясно, а четвъртият щеше да е съвсем притиснат. Аз бях точно този четвърти, който беше натикан там след полунощ, така че тримата, които лежаха вътре, ме изгледаха намръщено и сънливо на светлината на газеничето и се помръднаха, за да ми оставят място да се надвеся над тях странично и постепенно да се вклиня надолу под напора на тежестта си. Така станахме осем ботуша към вратата и четири шинела, проснати върху стритата слама на пода. Те спяха, аз пламтях. Преди половин ден бях един много самоуверен капитан и затова сега ми беше още по-болно да стоя заклещен на дъното на тази кутийка. От време на време едно от момчетата се събуждаше, понеже му беше изтръпнал хълбокът, и тогава всички едновременно се преобръщахме на другата страна.

На сутринта се бяха наспали, прозяха се, издадоха по някакъв звук, подвиха крака, курдисаха се по ъглите и започнахме да се запознаваме.

– Ти пък защо?

Но неясният ветрец на предпазливостта вече ме беше обвил под отровената стряха на СМЕРШ и аз простодушно се учудих:

– Че отде да знам. Да н’ти обаждат гадините?

Но моите съкилийници – танкисти в меки черни шлемове – не криеха тези неща. Това бяха три честни, простовати войнишки сърца – вид хора, към които се привързах в годините на войната, макар и да бях по-сложно и по-лошо скроен. И тримата бяха офицери. И техните пагони също бяха изтръгнати със злоба, конците тук-таме висяха като черва. Светлите петна по лекедосаните рубашки бяха следи от изскубнати ордени, а тъмните и червеникави белези по лицата и ръцете – спомен от ранявания и изгаряния. За зла участ техният дивизион дошъл да се ремонтира точно тук, в селото, където се намирало контраразузнаването СМЕРШ на 48-а армия. Те се даврандисали от онзиденшните боеве, вчера си пийнали и нахлули в една баня някъде на края на селото, където, както били забелязали, отишли да се мият две люти девици. Заради непослушните им пияни крака момичетата успели да офейкат полуоблечени. Но се оказало, че една от тях не е на кого да е, а на началника на контраразузнаването на армията.

Да! Войната вече три седмици се водеше на немска територия и ние добре го знаехме: ако момичетата се бяха оказали германки, щеше да може да се изнасилват, пък после да се разстрелят, и това щеше да мине почти за бойно отличие; ако се бяха оказали полякини или наши си задигнати рускинчета, поне щеше да може да ги пуснеш да ти бягат голи по градината и да ги пляскаш по кълките, като ги настигнеш – забавна шегичка, но нищо повече. Но понеже тази тук се оказала походно-полевата жена на началника на контраразузнаването, някакъв сержант от тила веднага изтръгнал злобно пагоните на тримата полеви офицери, одобрени със заповед от фронта, свалил им ордените, връчени от Президиума на Върховния съвет, и сега тези воини, преминали през цялата война и стъпкали може би не една линия на вражеските траншеи, ги чакаше съд на военния трибунал, който без техния танк още нямаше и да е стигнал до това село.

Загасихме газеника, че той и без това вече беше изгорил всичко, с което ни се полагаше да дишаме. Във вратата беше изрязан процеп с големината на пощенска картичка и оттам падаше непряка светлина от коридора. Те като че ли се притесняваха, че в карцера ще ни стане по-просторно с настъпването на деня, понеже веднага ни подхвърлиха пети човек. Той прекрачи прага с един нов червеноармейски шинел, а също и с нова шапка, а когато застана срещу процепа, блесна с едно чипоносо свежо лице с руменина по целите бузи.

– Откъде си, брат ми? Кой си?

– От другата страна – бойко отговори той. – Шпьон съм.

– Шегички, а? – шашнахме се ние. (Наистина, да си шпионин и сам да си го казваш – такова не са го писали нито Шейнин, нито братята Тур!)

– Какви ти шегички насред войната – разсъдливо въздъхна младежът. – Ама как да се върне човек вкъщи, ако е бил пленен? Айде кажете, като знаете толкова.

Тъкмо започна да разказва за това как вчера немците го били превели през моста, за да може той тука да шпионира и да взривява мостове, а пък той моментално отишъл в близкия батальон да се предава и изтощеният от безсъние командир на батальона изобщо не му повярвал, че е шпионин, и взел да го праща при сестрата да му даде хапчета, и изведнъж ни връхлетяха нови впечатления.

– По нужда! Ръцете отзад! – викаше с отварянето на вратата старшината-ръб, напълно способен да застопорява 122-милиметрово оръдие.

Целият селски двор беше отцепен от автоматчици, които охраняваха посочената ни пътечка край плевнята. Аз пламнах от негодувание, че някакъв невеж старшина смее да ни командва нас, офицерите, с това „ръцете отзад“, но танкистите си сложиха ръцете отзад и аз тръгнах след тях.

Зад плевнята имаше малка четвъртита кошара с още неразтопен стъпкан сняг – и тя цялата беше нацвъкана с купчини човешки изпражнения, пръснати така нагъсто, че изобщо не беше лесна работа да си намериш място, на което да стъпиш с двата крака, а после и да клекнеш. Но и петимата някак се справихме и заклечахме на различни места. Двама автоматчици мрачно насочиха автомати срещу нас, ниско клекналите, а старшината рязко взе да ни подканя още на първата минута:

– Айде по-бързо! Ние тук бързо се изхождаме!

Недалеч от мен клечеше един от танкистите – едър и мрачен старши лейтенант от Ростов. Лицето му беше почерняло от налепи метален прах, но големият червен белег през бузата, все едно, добре се виждаше.

– Къде е това „при вас“? – тихо попита той, без да дава вид, че се е разбързал за карцера, пропит от керосин.

– В контраразузнаването СМЕРШ! – гордо и по-звънко от необходимото отсече старшината. (Контраразузнавачите много обичаха тази дума, безвкусно скалъпена от израза „смърт на шпионите“. Намираха я плашеща.)

– А при нас става бавно – замислено отговори старши лейтенантът. Шлемът му се беше килнал назад и разголваше все още неостриганата му коса. Вкочаненият му фронтови задник беше изложен на приятен хладен ветрец.

– Къде е това „при вас“? – по-силно от необходимото излая старшината.

– В Червената армия – много спокойно отговори старши лейтенантът, както си клечеше, измервайки с поглед несъстоялия се танкист.

Това беше първият полъх от затвора, който поех.