Начало Сцена „Асансьорът“ на Георги Марков
Сцена

„Асансьорът“ на Георги Марков

Портал Култура
16.11.2017
4064

20 ноември, 19.30 ч., камерна сцена в театър „Сълза и смях“, постановка Малин Маринов, художник Георги Стойков, в ролите Янислава Линкова и Бисер Маринов

Непознати мъж и жена, заседнали в асансьор, изолирани от света. Дълга нощ в опит да спасят душите си чрез вярата в другия и да разберат дали са родени един за друг, защото пътят към блаженството на духа и човешкото щастие е любовта…

Това е накратко сюжетът на „Асансьорът“, пиеса на Георги Марков (в две действия), писана през 1967 г. Писателят сам споделя, че би нарекъл „Асансьорът“ пиеса за чистите човешки отношения. Всеки върви по своя път, носен по силата на собствената си инерция, и неочаквано попада в един асансьор, който като че на шега прегражда пътя му. Може би това е мигът на опомняне, на сепване, на дълбокото взиране в себе си. Пътят не е прекъснат, той ще бъде продължен, защото вратата на асансьора рано или късно ще се отвори, но сега е въпросът какво да бъде продължено.

Дали момичето трябва да отиде в десет часа в гражданското отделение, за да се омъжи за човека, когото не обича, но който ѝ осигурява добро материално съществуване? Дали мъжът ще спаси за последен път своя приятел мошеник? И последното – дали онова, което асансьорът е създал помежду им, няма да се окаже толкова краткотрайно, колкото е времето за отстраняване на повредата на асансьора.

Асансьорът спира двамата сякаш нарочно, за да ги опомни. Но какво може да направи един асансьор дори и с цената на любовта?

Нека чуем част от думите и мислите на мъжа и жената, заседнали в асансьора:

ТЯ: В един момент ми се струва, че те познавам от много отдавна, още преди да се родиш, още преди и аз да се родя… Някъде сме се срещали като идеи на прадедите ни… Или може би аз съм по-възрастна от тебе и съм те измислила, поръчала съм те да дойдеш такъв… А в друг момент си ми съвсем непознат…

ТОЙ: Тогава аз съм те поръчал!
ТЯ: Наистина ли?
ТОЙ: Заедно с асансьора!
ТЯ: Кажи ми… какво си помисли за мен?…
ТОЙ: …Мисля, че си най-хубавото момиче, което съм срещал!
ТЯ: Кажи ми го още веднъж!
ТОЙ: Най-хубавото, най-хубавото, най-хубавото…
ТЯ (сияеща): И все пак не ти вярвам, виждам, че не ме лъжеш, и не ти вярвам… Сигурно си го казвал и на други!
ТОЙ: Казвал съм го… Това има ли някакво значение?
ТЯ: Има! Разбира се, че има! Искам да го казваш само на мен и никакви там машинописки и прочие! Не мога да понасям другите, нито даже спомените за тях!… Смешна ли съм?
ТОЙ: Тук няма никакви други, тук сме само двамата!
ТЯ (сгушва се в него): И не искам да има! Така ми е хубаво с теб, че ме е страх. Изглежда най-хубавото е тогава, когато човек го хваща страх.
ТОЙ (нежно): От какво те е страх?
ТЯ: Че всичко беше случайно, най-просташки случайно. Можеше да не се срещнем, можеше и нищо да не стане, можеше…
ТОЙ: Не можеше! Щом е станало, значи е било нужно да стане. Срещата на двама души, които се търсят един друг, не е случайна!
ТЯ: А ти убеден ли си, че ние сме се търсили?
ТОЙ: Не! Аз съм един мръсен развратен тип и ти си една похотлива улична дама и сме попаднали на един асансьор…
ТЯ: Млъкни! (Запушва му устата.) Аз знам, че всичко не е така, но искам непрекъснато да го чувам, с най-различни думи, с най-различни доказателства… Това за мен е много важно… Разбираш ли ме? Аз съм съвсем искрена! Не мога да играя роли… Ето ти си тук и аз знам, че си тук, но ме хваща страх, че съм те измислила или че всичко това си е измислица и след малко ще разбера това като всеки излъган човек…
ТОЙ: Защо ще бъдеш излъгана? Нали всичко това беше истина и си е истина!
ТЯ: Но дали ще бъде истина?
ТОЙ: Ако не я забравяш!
ТЯ: Не е истина тази истина, която трябва да се припомня. Ние не биваше да се срещаме и ако имаме капка разум, трябва ето сега, в следващата секунда още да се махнем един от друг и никога повече да не се видим!…

Пиесата на Георги Марков има интересна биография. Писана в средата на 60-те години, тя е в някакъв диалектически смисъл универсална, сякаш е извън времето, защото е във всяко време, а е във всяко време, защото се занимава с проклетите и извечни библейски проблеми на битието, нерешими в рамките на земния ни живот (Димитър Бочев). Поставена е за първи път от Апостол Карамитев в тогавашния ВИТИЗ и с участието на Йосиф Сърчаджиев. През 1990 г. Зиновия Янкова я поставя като телевизионен спектакъл, а малко след това е поставена и в театър „София“ от Банко Банков и с участието на Ани Вълчанова и Максим Генчев. 

Последното ѝ съживяване е дело на братята Малин Маринов (режисьорски дебют) и Бисер Маринов, изпълнител на мъжката роля. Създали наскоро своята продуцентска къща MASKARICHI (2015 г.), те стартират нейната дейност тъкмо с пиесата на Георги Марков, чиято премиера е през май 2016 г. Всъщност, както признават и двамата, по-скоро „Асансьорът“ е причина за създаването на продуцентската им къща.

Бисер Маринов: Имах желание да направя нещо различно. Работя на щат в Кюстендилския театър, а в провинцията, макар че нерядко и в София е така, повечето пиеси, които се поставят, са насочени към масовия зрител. Целта е да е забавно… В един момент ми доскуча, играех все такива неща, а исках да участвам в нещо различно, не по задължение, а в нещо, което ми харесва. Проблемът е, че когато си на щат, няма значение дали пиесата ти харесва, или не, просто играеш и това е. Веднъж попаднах случайно на една книга с пиесите на Георги Марков. Беше наистина съвсем случайно. Имам един приятел, който продава книги на площад „Славейков“. Той знае, че съм актьор и един ден ми каза: „Ела тук, виж какво съм намерил за теб“, и ми даде сборника с пиесите. Прочетох го и си харесах тази пиеса. Това беше през 2014 г. Тогава се роди идеята да направим този спектакъл, тя се оформяше доста бавно, но след около две години се реализира.

Малин Маринов, който е завършил драматургия и дебютира като режисьор с „Асансьорът“ на Георги Марков, признава, че е посегнал към тази работа, за да помогне на брат си. „Наистина текстът ми хареса много, макар че чисто постановъчно ми се стори доста предизвикателен и труден. Усетих го повече като поезия. Дори се случи следното – една от актрисите, която се яви на кастинга за ролята, каза, че втората част на пиесата спокойно може да отпадне, че може да се махне. В този момент си дадох сметка, че всъщност тя изобщо не е разбрала пиесата. Разбира се, един драматургичен текст винаги може да се съкрати, но в този случай бях категорично против. Почуствах, че съкращението на този текст би било слабост от страна на този, който го тълкува, слабост на режисьора, на постановчика. Така виждам нещата. Друг е въпросът, че днешното време е твърде динамично, да, човек няма възможност да отиде на театър за два, за три часа, да не говорим за експерименталните шест часа, а по света се случват и такива неща… И обикновено се търси нещо по-кратко, по-сбито, по-лесно смилаемо. Но тук вече се губи психологията на текста, драматургията, детайла, финото…“

И все пак налагат се някои дребни корекции на текста, елегантно и ненатрапчиво осъвременяване, замяната на някои архаични думи. В крайна сметка обаче братята признават, че в 99% се придължат към текста на Георги Марков. Малин споделя, че стремежът му е бил да запази поетичния стил на пиесата, да накара спектакълът да звучи като поезия. „Имах предложения за по-натуралистично изобразяване при тези сцени, в които между мъжа и жената има някои по-интимни жестове. Категорично отказах да влизам в какъвто и да е натурализъм, да добавям сексуални сцени, защото не исках да стои вулгарно. Можех да го поставя и по този начин, но не това е идеята“.

По думите на писателя Димитър Бочев режисурата на Малин Маринов е много сполучлива и кореспондира плътно с текста: „Има режисьори, които с режисурата си дискриминират автора, за да изпъкнат те, в случая обаче е станало обратното – режисьорът присъства чрез своето отсъствие и дава възможност на този живописен език да блесне в цялото му великолепие“. Малин признава, че тази оценка го радва, защото всъщност целта на режисьора е всичко в спектакъла да е органично и естествено. И не е нужно човек да се чуди колко впечатляващи неща е измислил режисьорът и как точно ги е измислил, не това е от значение, въпросът е историята да работи, въпросът е да се постига емоционално внушение и да се позволи да изпъкне силата на текста.

Малин Маринов: Взаимоотношенията между героите – за мен това е основната тема в пиесата. Консуматорското мислене на съвременния човек дотолкова го е увредило, че егоистичното чувство вече не е подвластно на никакви устои. Добре знаем колко динамично и забързано живее днешният човек и без значение колко смислени или безсмислени неща извършва, той сякаш винаги пропуска именно това, което е в асансьора, когато асансьорът спре на седмия етаж, защото числото 7 е вероятно свещено… Асансьорът е като метафора на стремежа на днешния човек към абсолютния успех, на желанието му да търси максимума във всичко. На седмото небе се случва сливането на душите, щастието. Но обладан от този нагон към успеха и устремен към абсолютния максимум, човек пропуска да бъде щастлив.

Изпълнителят на мъжката роля Бисер Маринов признава, че текстът и пространството, в което са поставени действащите лица в тази пиеса, е голямо предизвикателство и за актьорите. На практика през цялото време те остават в една затворена кутия и в продължение на час и 30 минути зрителят трябва да гледа и слуша двама души, които са като зазидани в един асансьор. Той си спомня, че по време на кастингите повечето актриси недоумяват как точно ще издържи действието на спектакъла в продължение на час и тридесет минути в тази кутия, смятат, че това би било твърде скучно за зрителите и не могат да си представят възможно ли е да се разиграе някакъв текст при такъв мизансцен.

Така че идеята да направим тази постановка – продължава Бисер – се роди през 2015 г. и ние, реализирайки я бавно, като китайска капка, стигнахме до… 10 представления. Сега на 20 ноември ще играем отново на камерната сцена на театър „Сълза и смях“, а на 25 ноември ще я представим в Лондон в Regent Hall, Salvation Army. Досега сме я играли също във Видин, Белоградчик и Монтана. Обиколихме Северозападна България, имаме идея да гостуваме и в други градове в провицията, но е трудно, когато си независим и зад гърба ти не стои някоя институция с финансови възможности. Нещата стават на мускули и това е наистина голяма гимнастика. Едно е, когато зад гърба ти стоят например 20-30 човека, и съвсем друго, когато ние сами трябва да движим всичко, когато двама души трябва да вършат неща, които в един театър биха свършили десет човека, защото ние сами си правим декора, ние се занимаваме със звука, с осветлението, с пиара, ние правим афиши, плакати и т.н. И всичко това е много трудно…

Бисер определя като среден зрителския интерес към пиесата на Георги Марков, смята, че една от основните причини за това е фактът, че в афиша няма известни имена. „Повечето зрители се увличат от известните имена, предпочитат да гледат т.нар. мечки, които им действат като магнит. Освен това масовият зрител избира най-често комедиите, предпочита да се забавлява на някакъв по-лек текст, да се посмее и да си тръгне. Изобщо изборът пада в повечето случаи върху нещо лесно смилаемо, животът ни сякаш е някакъв fast food. Така че има някои пиеси, които за жалост са преекспонирани. Преди три-четири седмици например в Кюстендил бе премиерата на една съвременна френска ситуационна комедия, която се казва „Световъртеж“. Четири месеца преди това я завъртя театърът в Благоевград, а преди няколко дни бе премиерата ѝ в „Сълза и смях“ с Асен Блатечки, само че с друго заглавие. И става така че в един сезон три театъра поставят един и същи текст, което е някаква безсмислица, предъвкват се едни и същи петдесет заглавия.“

А пиесата на Георги Марков не е пиеса-конфекция, подчертава Малин Маринов, тя може да бъде полезна за днешното общество, защото никак не е остаряла, никак не е изгубила актуалността си. За жалост в случая и името на Георги Марков не действа като магнит, а става дума за един текст, който наистина стои извън времето и трудно може да бъде вкаран в конюнктури, трудно може да бъде дисциплиниран в развеселителни функции. Пиесата отключва универсална рефлексия, залагайки на класически екзистенциален сюжет – двама души, извадени от рутината и навика на ежденивето, са поставени в ситуация да избират.

Двамата братя отчитат, че ако повече млади хора видят пиесата, ще осъзнаят колко много са загубили от това, че Георги Марков не е вкаран все още в учебните програми по литература. Гледат на тази постановка като на малка стъпка от дългото завръщане на творчеството на Георги Марков в националната ни култура.

С Малин Маринов и Бисер Маринов разговаряха Тони Николов и Димитрина Чернева.

Портал Култура
16.11.2017

Свързани статии

Още от автора