През тези няколко дни, докато мъжът ти те беше напуснал, докато ти беше сама с трите деца, ти не се разплака, ти не съжали за решението си. Напротив, то се затвърди у теб като най-естествено убеждение. Изпитваше – как да кажа – изпитваше нещо като погнуса от Ангел. Или страх от него. Обвиняваше го, защото крачетата му бяха оплетени, защото телцето му беше усукано, защото главичката му беше изметната винаги на една страна, не риташе, не махаше с ръце, не въртеше очи, гледаше те, гледаше те така, като че ли вече знаеше отдавна решението ти, като че ли четеше мислите ти, като че ли знаеше, че ще бъде даден в дом за изоставени деца в неравностойно положение, гледаше те така, като че ли не те обвиняваше, като че ли оправдаваше твоето решение, никога по-късно в живота си той нито веднъж не те обвини, Безименна. Знаеше, че ще се отречеш от него и ще го захвърлиш в дом. Знаеше, че ще го изоставиш, усещаше страха и погнусата, която ти изпитваше, когато сменяше пелените му, Безименна, той чуваше как говориш на другото дете, и чуваше, че не говориш на него, той знаеше как милваш и как се радваш на другото дете, и знаеше, че не милваш и не се радваш на него, той още тогава разбираше, че е отхвърлен от тебе, Безименна, въпреки че беше още край теб. Как може да се помни това и как може да се узнава е тайна. Но дори току що родените разбират дали са обичани или не. Не само разбират, но и го запомнят завинаги. Запечатват в себе си любовта, с която са обгърнати, когато се появяват в света, запечатват също и безразличието или неприязънта, или ужаса, с който са поети при своята поява в света. И това е първият, най-важният печат върху душата им. Спрямо този печат оттук насетне те ще растат. Никога няма да могат да го променят, нито да го забравят. Единственото, което биха могли да направят, когато пораснат, е да простят. Само прошката може да изличи този печат, затова всъщност се обръщам към тебе, Безименна.

След няколко дни мъжът ти се върна, завари една жена, която му се стори съвсем чужда, тя не беше нито сломена, нито разкаяна, тя не само че нямаше никакво намерение да се извини, но напротив, мълчаливо очакваше неговото извинение и това го стъписа дори повече, отколкото предишното й решение. Не само това. Тя беше направила конкретни проучвания – в кой дом можеше да се остави Ангел, какви документи трябваха, какви медицински удостоверения от педиатъра, беше разговаряла с директора на дома и със социалния работник, прикрепен към него, беше изтърпяла неговата тирада, че е по-добре за Ангел да бъде отгледан в семейна среда. Не! категорично беше отсякла тя. Не е по-добре! Ще разболее своя близнак, ще го съсипе от чувство за вина, ще съсипе всички ни, ние имаме да се грижим за други две здрави деца, а той, Ангел, всички ни ще разболее. Защо ще ви разболее, те попитал социалният работник, всички него гледаме, всички за него мислим, той е като черна дупка, която ни засмуква, от която няма къде да се скрием, ще се разболеем. А като го оставите в дома, ще се скриете ли от него, да, ще се скрием, си отвърнала ти, Безименна, ще се скрием и ще забравим, и ще живеем нормално. Нима? – попитал социалният работник, нима така лесно става скриването, забравянето, живеенето нормално? Все едно щраквате копче? А как иначе? – си попитала ти, Безименна, има ли друг начин, бихте ли ми го казали? Разговорът ви продължил още дълго, ставал все по-безплоден. Този разговор ти дословно разказа на мъжа си, когато той се прибра. Не го попита къде е бил, какво е правил, това не те интересуваше. Просто му разказа разговора със социалния работник, а той те гледаше така, както че ли всеки миг отново щеше да си тръгне, а и ти го гледаше така, все едно че му казваше, виж, не ми пука дали ще ме изоставиш или не, с или без теб аз ще се справя със здравите си деца и ще ги отгледам, ако останеш с мен, ще се радвам, ако си тръгнеш, няма да съжалявам. Разривът между вас беше вече настъпил, той щеше да остане завинаги.

Видя Ангел двадесет години по-късно. Той беше поискал да ви издири, да ви види, да се запознае с вас. Не искам да мисля какво му е коствало това, но той имаше умението да става любимец на всички навсякъде, където отиваше. Влюбваше хората в себе си със своята веселост и чувството си за хумор, изглеждаше като най-безгрижният човек на света.

Това е някакво специфично умение на хората с недъг, Безименна. Това е техният начин да преодоляват болката си. Ако не я овладеят, означава да загинат. Ние, които имаме много по-малки проблеми и трудности, не можем да проумеем това тяхно качество, това тяхно умение. Мислим си, че то се дължи на някаква свръхчовешка сила. А е същото, както ние преодоляваме нашите болки, по-точно не преодоляваме, а свикваме с тях, приемаме ги като част от себе си, като част от живота, като част от нормалното. Грозните хора често са много по-привлекателни от красивите, те се научават да бъдат чаровни, всеотдайни, лъчезарни, за да не загинат, да не се удавят в тинята на отчаянието и самосъжалението, онези, които са отблъскващи, се научават да бъдат привличащи, привлекателни, те придобиват друго сърце, те се прераждат, стават нова твар. Нова твар.

Срещнахте се във фоайето на дома, където Ангел пребиваваше по това време. Присъстваха директорката на дома и една социална работничка, младо момиче, току що завършила Университета, малко по-голяма от Ангел, двамата бяха станали, разбира се, приятели.

Той ви очакваше с усмивка във фоайето на дома за изоставени деца, очакваше ви с радост, подаде ръка на всички ви, както и всички вие му подадохте ръка и също започнахте да се усмихвате. Баща му не издържа, измърмори нещо неразбираемо, излезе навън, запали цигара. Асен, братът близнак, започна да му показва снимки от сватбата си. Бил се оженил, когато бил на шестнайсет. Имал три деца. Показа му жена си, нейните родители, децата си, снимки от сватбата. Ангел попита може ли да му остави снимките, особено на трите деца да ги погледа, защото не можел да им се насити, нали били негови племенници, дали можели да ги доведат някой път при него, нали трябвало да се запознаят. Да, отвърна Асен, да, ще ги доведа някой път при теб да се запознаете, нали си ми брат. Баща им продължаваше да пуши отвън пред входа на дома. Ти мълчеше, Безименна, не намираше какво да кажеш или да попиташ. Накрая се сети и каза – а какви са условията тук, добре ли те гледат? Условията са прекрасни тук, майко, отвърна той, можем да отидем до моята стая да я видите, живея с още едно момче, то е сляпо, много добре се разбираме, приятели сме. Наистина, възкликна ти, Безименна, какво голяма, светла стая, и пердета има, и баня, и компютър, това твоето бюро ли е, да, това е моето легло, майко, отвърна Ангел, а другото е на сляпото момче, с което живеем, то излезе сега на разходка и на теб, Безименна, ти стана леко неприятно, че той за втори път те нарече майко. Ангел те гледаше по същия начин, по който те гледаше тогава като тримесечно бебе. Гледаше те и усещаше всяка твоя мисъл. Сега разбра, че ти стана леко неприятно, задето те нарича майко и направи забележка на себе си повече да не те нарича така. А Асен му каза искаш ли за Нова година да те вземем у нас и да празнуваме заедно? Хем ще се запознаеш с жената, с децата, ще видиш братовчедите, лелите, чичовците. Искам, разбира се, как да не искам, нищо не искам повече от това, обаче как ще ме вземете? С колата, отвърна Асен, това ясно, но ще трябва да ме носите на ръце, ще те нося, отговори Асен, нали си ми брат, ако има стълби, ако тоалетната е навън, ако няма асфалт, а само плочи и дупки, аз не мога да минавам с количката, поясни Ангел, да, намеси се ти, Безименна, тоалетната е отвънка, отвънка на кое, попита Ангел, отвънка на къщата, отговори ти, Безименна и стрелна Асен с един от твоите грачи погледи, защото как така без да го съгласува с теб той покани Ангел за Нова година, не стига, че баща ти пуши отвън и нехае, не стига, че откакто сме дошли, не е влязъл тук дори за минута, не стига, че ме остави сама с всичко това, ами…не се доизказа ти, но за всички стана ясно кое е преляло чашата на твоето търпение, Безименна. Да, търпението ми преля! Търпението ми наистина преля! изведнъж избухна ти и се обърна към Асен, защото и ти откакто дойдохме тук при Ангел започна да ме гледаш както баща си, със същия поглед, с който той ме гледа вече 20 години, знаеш ли какво е това, знаеш ли? защо се бави навън, защо пуши, защо не иска да влезе при нас, знаеш ли? за да ме унижи, затова, за да ме заболи още повече, затова, за да ми покаже, че не само не ме обича, но ме презира, и ти сега и ти започна така да ме гледаш, със същите негови очи, със същия поглед да ме презираш и ти се втурна навън по коридора, излезе пред социалния дом, мъжът ти пушеше и пристъпваше от крак на крак в студа. Изпадна в изстъпление, Безименна.

Грозна беше гледката, крясъците ти, виковете ти. Налиташе да биеш с юмруци по главата мъжа си. Той с досада и презрение те отблъскваше. Дойдоха жени от дома, започнаха да питат какво става, намесваха се, опитваха се да те успокоят. Какво става ли, какво става ли, изреваваше ти в лицето на всяка от непознатите, питайте него какво става, не питайте мен, питайте него и те обръщаха поглед към мъжа ти, който хвърляше на земята полуизпушената цигара и само малко след това вадеше кутията и палеше нова, господине, успокойте жена си, иначе ще се наложи да извикаме полицая, който отговаря за нашия дом, аз съм директорката на дома, почти всеки ден се налага да го викаме заради подобни на вашия случай, ако той дойде, ще се наложи да вкара жена ви за двайсет и четири часа в следственото и от това олелията, която ти вдигаше, Безименна, и крясъците ти станаха още по-силни, още по-грачещи и отблъскващи, аре земи млъкни най-накрая, ма, овцо! извика мъжът ти най-накрая към тебе, беше готов да те размаже с един удар, гласът му беше силен и плътен, гърмящ, ти се свлече покрай стената и седна с разкрачени колене, с наведена глава, обхвана я с ръце и жално жално вече завайка неразбираемите си думи. Мъжът ти влезе във фоайето на дома, то беше празно, само една чистачка с кофа и парцал бавно го прекосяваше, къде е стаята на Ангел, попита я ти, елате, ще ви заведа, господине, такова добро дете този Ангелчо, такова лъчезарно, великодушно, вие роднина ли сте му нещо, баща съм му, отчетливо отвърна мъжът ти на чистачката, о-о, баща! неопределено възкликна тя и го огледа, ето я стаята, тука е и ти влезе, а тя остана отвън, любопитна да стане свидетел на случката, на другата сутрин докато пиеха кафе, тя щеше да разкаже на своите колежки – такъв един едър, красив, с широка крачка мъж, и ме пита къде е стаята на Ангел, и аз му викам ще ви заведа, и го завеждам, и той влиза вътре, но не затваря вратата, а знаете ли какво направи, строполи пред количката на Ангел и се захлупи върху коленете му, и раменете му се разтърсваха, и Ангел каза ама тате, какво правиш, недей така и започна да го милва, и го милваше, и му говореше, ама съвсем тихо, не можех вече да чувам какво.

Това ми разказа чистачката на дома, Безименна. Това исках и аз да ти разкажа, защото нито Ангел, нито Асен, най-малко пък мъжът ти някога ще ти разкаже как той е коленичил пред него, как се е разплакал, и как Ангел после го е милвал и му е говорел нещо тихо, съвсем тихо.