0
8104

Аскезата на колумнизма

Един танц, който продължава вече шеста година. Като войник на пост, като своеобразна творческа аскеза, независимо къде се намирам – в чужбина, в болница, на почивка, пред операция, след операция, на работа, в добро или лошо душевно състояние, с приповдигнат или премазан дух. Предизвикателството е толкова голямо, че ако преди да започна, си бях дала сметка за него в пълнота, може би нямаше да го поема. Но не съм си давала реална сметка и го поех. Превърна се в безусловен дълг, стана част от живота ми, нещо като рефлекс – да съм готова със свой текст всеки вторник. Същото е и с моите колеги. Почти никой не си позволява да прескочи своя ден.

Всеки вторник (или сряда, или понеделник… на всеки какъвто ден от седмицата се е паднал) колумнистът излиза със свой текст. Няма ограничения в избора на темата. Има пожелателен брой знаци, който обаче не е фиксиран строго. Може повече, може и по-малко. Всеки носи своята отговорност пред читателите си.

Философските и религиозни размишления на проф. Янакиев, които дълбаят и дълбаят до неистовост в зададената тема, за да я изшлайфат като диамант, разказите на Деян Енев, които ни карат да спрем заедно с него пред случки, които иначе подминаваме, да се вгледаме и да помълчим пред невидимото чудо около нас, възхитителната ерудираност и широта на погледа, които Тони Николов щедро споделя с читателите си, кротките откровения на Андрей Захариев, и моя милост с милостта да бъда в този влак, който ритмично, без засечка, къде бързо, къде бавно се изкачва или спуска из неравностите на житейския пейзаж.

На последната ми среща с ученици в едно училище ги помолих в няколко изречения да опишат нещо, което ги е впечатлило. Само две деца от цял клас успяха. Останалите свенливо отговаряха, че няма за какво да пишат, нищо не ги е впечатлило, нито книга, нито филм, нито разговор, нито човек, нито събитие, нито някоя игра или предмет, или случка. Нищо. Тяхната реакция ме натъжи за дълго. Описах я в една от последните ми колонки. По-късно се замислих отново над този случай – не е ли моята работа подобна, не съм ли и самата аз често в подобна ситуация. Да пишеш и да четеш колонки развива точно това сетиво – всичко да е интересно, важно, обгърнато като скафандър от смисъл и радост, макар че нашата действителност ни поднася много повече поводи за униние и печал.

 Понякога темите се появяват от само себе си, като че ли идват готови, като че ли самите те напират и искат просто да бъдат изречени, понякога коварно се изпокриват иззад ъглите на съзнанието. Дните от седмицата неусетно преминават и ти се озоваваш пред каменното лице на понеделника не само без първа чернова, но и без каквато и да е мисъл или наблюдение, или идея в главата си. Колко често съм се озовавала в положението на ония деца, които не успяха да напишат какво ги е впечатлило! Как болезнено ми е познато тягостното усещане нищо впечатляващо да не изплува в съзнанието, нищо, което заслужава внимание – нито от човек, нито от разговор, нито някоя книга, случка или събитие! Това е духът на унинието, мисля си винаги в такива случаи, за който толкова усърдно се молим с думите на свети Ефрем Сирин Владиката на нашия живот да го отнеме от нас, да не се приближава до нас, да не посипва върху нас безцветната си и отровна пепел. И става понеделник на обед, и става понеделник следобед, и текстът трябва да е готов, и приближава вечерта, и приближава нощта. Как се случва онова пропукване и появяване на някой образ, идея, впечатление, което ще задвижи крехкият механизъм на писането, който ще подтикне появата на първите няколко изречения, е нещо толкова тайнствено и вълнуващо, все едно наблюдаваш излюпването на лястовиче. Никой не знае как става това, и слава Богу, че никой не знае!

А друг път някоя колонка е просто въпрос, въпрос, на който на всяка цена трябва да се отговори. Писането върви трудно и бавно, имаш идея, но преформатирането ѝ в текст е мъчително, защото колкото и да е впечатляваща, в съзнанието тя е сурова и нащърбена, трябва дума по дума да бъде изразена интригуващо, ясно и убедително, да не отблъсне читателя, да го води към същността.

Никога не съм си позволявала да пиша формално, стояла съм с часове над някой абзац, разгръщала съм справочници, търсила съм в интернет с часове, поправяла съм, изтривала съм, преобръщала съм текста, ако усетя, че не е това, което трябва да бъде. Някои текстове се раждат с лекота, а други с усилие, едни се пишат с радост, а други с пот на челото.

Някои от колонките събирам в сборници. Вече съм издала три книги от написаните през годините ежевторнични колонки. И странно – публикувани като книга, те се променят, зазвучават по различен начин, четат се според някаква друга парадигма. Оставам доволна най-вече когато след години прочета стар текст и виждам, че той не е изгубил смисъл. Отнася се най-вече, когато колонката е на актуална политическа тема, защото политиката е динамична, преходна и извратлива. Но и в политиката, дори в политиката, има трайни теми и трайни ценности. Именно тях се стремя да откривам и следвам.

Много от колонките ми са на религиозна тематика. Зная, че тя е най-рисковата, защото днешния свят е движен от прагматични ценности, а духовността на повечето хора е еклектична, каквато е съвременната епоха. Старая се да бъда вярна на автентичната християнска духовност. Убедена съм, че тя е толкова актуална в нашия век, колкото е била през всички предходни векове.

С политическите, социалните, културните теми като че ли е обратно, те са темите на нашето ежедневие, те са точките на най-острите сблъсъци. Виртуалното пространство е арена на реални битки. Коментарите често излъчват нетърпимост към различното мнение. Изпитвала съм го върху себе си, приемам го като част от риска на колумниста и се старая да не се завъртя в тази спирала. Нямам претенции да съм политически коментатор, но държа да имам позиция, която да излагам аргументирано и толерантно. Понякога препечатват колонките ми в сайтове с политически профил и тогава там се разразяват яростни дискусии. Усещам, че когато текстът ми попадне на такъв сайт, това не е моята територия. Като своя усещам атмосферата на Портал „Култура“. Тук намирам смисъла в аскезата на колумнизма.

А най-големия смисъл на тази аскеза придават читателите, затова съм им благодарна и не забравям, че преди да съм писател, аз също съм читател.

Последната книга на Теодора Димова „Зове овцете си по име“ (Изд. „Сиела“, 2018 г.) обединява нейни християнски есета, публикувани в Портал Култура.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияПри закрити врати
Следваща статияИстината